Гавраил Панчев: Знание, познание и самопознание (1 част)

Гавраил Панчев: Другата демокрация или старата олигархия 

 Двадесети век започва с епистемичен провал: Нобелов лауреат защитава убедено теорията, че интересите на политическите и икономически субекти в Европа са балансирано разпределени и следователно войната е напълно невъзможна. Скоро след публикацията започва Първата световна война, а веднага след нея идва „епохата на диктаторите” като практическо продължение на обявения от К. Маркс в „Нищетата на философията” край на интерпретациите и преминаването към революционни действия; ето защо последвалите диктатури (болшевишката в Русия, фашистката в Италия и националсоциалистическата в Германия) имат комунистическа етиология; диктатура означава квазирелигиозна обвързаност между Лидера (Вожда, Дучето и Фюрера) и масите, симплифицирана стилистика, индокринация на големи групи от хора от най-ранна възраст, тотален контрол над медиите и триумф на пропагандата, иманентна потребност от враг и неизбежни насилия.           

В началото на 30-те години на ХХ век идва втория епистемичен и хуманистичен провал: световноизвестният писател Ст. Цвайг публично защитава тезата, че Втора световна война няма да има: скоро след това „световната касапница” започва – Ст. Цвайг се самоубива и това иначе конкретно драматично събитие се превръща в символ на дълбоката криза на хуманитаристиката.           

Двадесети век завърши през 1989 г. със срутването на революционно – комунистическата диктатура, която „предаде Богу дух” по израза на П. Кенън или, ако предпочитате, беше „захвърлена на бунището на историята” по думите на Ж. Бодрияр. Фр. Фукуяма тържествено обяви “края на историята” и окончателната победа на либералната демокрация.           

В края на второто десетилетие на ХХІ век фашизмът, лидерският авторитаризъм, сияйното публично лице на олигархията, и обществото на “категоричните истини” се завръщат: олигархия означава власт на малцина. И това е третият епистемичен провал на хуманитаристиката: иначе Н. Чомски говори за три когнитивни революции от Р. Декарт насам. Мисля, че в горния контекст следва да се търси обяснението за решението на голяма част от хуманитарната интелигенция да стане фракция на управляващата партия или да естетизира неспособността си да прогнозира поради методологическата си обвързаност с историята и историцизма чрез теориите за „Олимп”, „Кулата от слонова кост” или за „Двата свята”, този на спасителната и красива фикция и другия на непоносимата реалност. Мисля, че въпросните теории имат религиозен произход: Чудото е пренос от скучната реалност в света на Възвишеното.           

Написаното по-горе съдържа сериозни основания да преоткрием пътя на логиката „знание – познание – самопознание”, която формира нов тип хуманитарност и съответно преминаване от демокрацията с външен плурализъм, който често се разпада на едноизмерни (Х. Маркузе), монополни единици и така се постига специфичен социолингвистичен консенсус (това остава неразбрано от убедения привърженик на този тип плурализъм Н. Решер) – оттук и тезата за некомуникативността на езика – към такава с вътрешен плурализъм.                

* * * Със статиите си „Икономика и знание” (1937 г.) и „Използване на знанието в обществото” (1945 г.) Фр. Хайек (на снимката, вдясно от автора на статията Гавраил Панчев) започва да създава съществената и вдъхновяваща хипотеза, движена от съзнанието, че промените могат да бъдат само постепенни и минимални, според която знанието, а не интересът, следва да стои в основата на конституционните норми. В този смисъл хипотезата на Фр. Хайек не цели създаването на нов човек, а промяна в съзнанието на наличния. Без съмнение, той няма илюзията, че вековната опозиция „алчност – аскетизъм”, респ. „корупция – благотворителност”, постоянен обект на дълги институционални и правни дебати, както и на множество граждански действия, ще отстъпи веднага мястото си на предложената теория, само защото тя е убедителна и с красива човечност: доказателство за току-що изложената теза се намира в публикуваната десетилетия след статиите на Фр. Хайек книга „Културните противоречия на капитализма” от проницателния социолог Даниел Бел, чийто текст започва с посочената по-горе опозиция; нещо повече, през годините множествената идентичност на човека представи редица доказателства, че алчният може да бъде благотворител и меценат, а това означава, че разбирането на въпросната личност следва да се осъществява в отношението „идентичност – лоялност”. Същественият принос – използвам термина „принос” съобразно концептуалния смисъл, който влага в него К. Л. – Строс – на Фр. Хайек е във формирането на логиката „знание – познание – самосъзнание”, по чийто път уверено и вдъхновяващо вървят К. Попър, Н. Талеб и Дж. Стайнър, които олицетворяват и символизират различна личност, способна да мисли и говори, респ. пише по нов начин спрямо досегашната.           

Тук непременно трябва да споделя една българска интерпретация на хипотезата на Фр. Хайек поради познавателните й качества, което й придава едновременно епистемичен, символен, но и отграничаващ статут спрямо методологическия провал на българската хуманитарна интелигенция след 1989 г., маскиран семиотично като успех със знаците на постоянно увеличаващия се брой на професорите в множеството български висши училища, титла, оказала се не толкова професионално, колкото екзистенциално важна за академичните изследователи,  дълбоко привързани към историята, историцизма и платонизма. Имам предвид предговора към българското издание на „Пътят към робството” от Фр. Хайек с автор Н. Неновски и озаглавен „Размисли за новите робства”.           

Н. Неновски обяснява: според Фр. Хайек знанието „може да се използва, класифицира и анализира само от система, чиято комплексност е по-висша от тази в знанието“ (Н. Неновски. Размисли за новите робства. Предговор.  Фр. Хайек. Пътят към робството. С. 2004, с. 12) – Хайек има предвид пазарния, „спонтанния”, ред, който освен горното благоприятства и възможността „скритото, подразбиращо се знание“ (Пак там, с. 12) да стане част от развитието на системата. Тезата е съществена не само за пазарния ред, но и в отношение с усложнения и усложняван през последните десетилетия етатизъм, означен с двусмисления термин „модерна държава”, който постоянно увеличава обхвата и обема на тайните, които притежава: в България след 1989 г. се наблюдава отчетлива и застрашителна за човешките права и демокрацията тенденция към все повече и по-висока секретност на държавните документи; всичко това започва да напомня комунистическата държава, чиято недостъпност за гражданите е описана проницателно и красноречиво от Г. Марков в неговите „Задочни репортажи за България”. Всичко това може да бъде описано с Фройдисткия концептуален израз „Тотем и табу” като лидерът е тотема, държавата е табу, а за т. нар. народ – понятието „народ” се използва само от тоталитарни умове, детерминирани от идеята за хомогенна човешка общност; демократичните личности знаят, че обществото е нехомогенна категория съставена от различни групи с различна философия, идеология и т. н. - остава „вярата”. 

Проблемът изисква специална дискусия предвид започналата преди време от една енциклика на Папа Йоан Павел ІІ десекуларизация, която през последните няколко години достигна „бреговете” на България; от гледна точка на християнския принцип „Скритото ще стане явно” същата следва да бъде подкрепена; практиката обаче доказва, че католическата – същото важи и за православната – църква няма никакво намерение да осигури широк достъп до огромния архив, който притежава; нещо повече, достъпът до същият все повече бива ограничаван и се превръща в специфичен личен архив на Папата; в контекста разбирането, че католическата църква е църква на властта придобива все по-ясен смисъл, но мълчанието по тази изключително важна тема на православната църква увеличава скептицизма, че изповядва религия на любовта и откритостта.           

Според Н. Неновски Фр. Хайек разбира знанието като „процес на откритие” в опозиция на знанието априори; оттук и тезата за знанието като „комплексно, децентрализирано и несъбираемо” (Пак там, с 17), а развитието е „самоорганизираща се система, която се движи към все по-голяма комплексност, несигурност и непредсказуемост” (Пак там. с. 15) Още една съществена позиция, която представя алтернатива на всички религиозни, философски и идеологически доктрини, фундирани от пророческо, провиденциалистко или историцистко мислене.           

Авторът продължава: според Фр. Хайек „само новите, спонтанно появилите се институции могат да използват знанието и човешкото творчество” (Пак там, с. 16) Да анализираме казаното спрямо политическата реалност в България след 1989 г., когато „комунизмът падна”.  Новата българска Конституция от 1991 г. конструира еднокамарен парламент. Методологическият принцип използван от народните представители е историческия: Търновската конституция от 1879 г. създава същата висша институция. Н. Неновски с пълно основание поставя под съмнение познавателната стойност на историческия метод, защото миналото съдържа много повече информация, отколкото ние можем дори да си помислим. В конкретния случай законодателите от 1991 г. биха могли да  изберат предложението на Тодор Икономов за двукамарен парламент, направено през 1879 г., но те не го правят. Защо? Министър-председателят при „новата” Конституция е в позицията на монарха от Търновската. При централизираната държава, останала непроменена от 1879 г., до днес, неговата власт почти безпрепятствено може да се развие до авторитаризъм; в контекста непременно трябва да добавя, че българските политически партии са лидерски и централизирани. Точно тук е мястото да припомня анализирания от Р. Арон конфликт между Ленин и Троцки по повод т. нар. „демократичен централизъм”.

Троцки бързо разкодира предложението на Вожда и обяснява, че неговата логика ще завърши със завладяването на партията от едно лице: К. Маркс очевидно не е разбирал проблема след като постулира комунистическата партия като „авангард” на работническата класа.  В релация с горното е и едноличната власт на главния прокурор на държавата. Логиката на анализа ни води до съществената теза на Р. Арон, че всички политически системи са олигархични; все пак конституционно-демократичните правят постоянни опити да ограничат властта на малцината. Какъв извод можем да направим: България не е демократична държава. Нещо повече: става дума за власт и интереси, а не за знание и съответно за спонтанно появили се нови институции, съобразени с демократичните въжделения на гражданите.

Практиката безспорно доказа току-що изложената позиция: комунистите станаха капиталисти; парадоксалното тук е, че те отричат философските и познавателни  възгледи на Фр. Хайек, но са в пълно съгласие с икономическите му, когато става дума за собственост. И това не е всичко: според Д. Бел в Западния свят демокрацията и капитализмът възникват почти едновременно, но постепенно и постоянно се раздалечават; в България е точно обратното – законодателната практика на 44-то ОНС е безспорно доказателство за изложената теза; оттук и употребата на термина „олигархия” в неговата руска интерпретация в смисъл на нерегламентирано влияние на богати личности над  политически лица; П. Кенън твърди, че дори законово уреденият лобизъм е съществен фактор за упадъка на демокрацията.

Еднокамарният парламент и Правилника за вътрешния ред на същата институция – имам предвид утвърдената законодателна практика законите да се приемат с гласове по-малко от половината народни представители, т. е първоначалният кворум от 121 депутати често служи само за начало на заседанието, а след това законите се приемат в много от случаите с мнозинство от останалите 120 и по-малко депутати; и всичко това при 240 народни представители по Конституция – гарантират тотална либерална законодателна дейност. В резултат множество възлови закони вече са редактирани десетки пъти, т. е. това вече не са кохерентни текстове, а лабиринт от интерпретации, в който правото изчезва за сметка на партийния или друг лобистки интерес: философът на правото и съдия Ст. Фиш е дълбоко убеден, че интерпретациите и морала са най-мощните врагове на правото, каквото и да твърди по темата Ю. Хабермас, убеден левичарски защитник на корелацията „морал-право”.  

От току-що написаното следва, че политическите партии в България са законодателни либерали, а твърденията, че са консерватори, социалисти, националисти, земеделци и т. н. са само реторика, която “убеждава” единствено партийните членове и очакващите държавни, респ. общински постове симпатизанти. Н. Неновски завършва проницателно: „знание от друго място и други моменти не може да бъде валидно днес в друг момент и на друго място”. (Пак там, с. 16) Разбирането му ни насочва към теорията на преводите, респ. отношението „чужди интерпретации – местен език”. (Дж. Стайнър. След Вавилон, С.,2014 г.) Н. Неновски аргументира тезата си за „новите робства” – той има предвид т. нар. „преход” след 1989 г. в България – с „външен детерминизъм”, т. е. възприемането безкритично на чуждо знание и опит ще доведе до повторение на пътя на богатите общества и следователно бедните бързо ще ги достигнат по стандарт на живот – България е най-бедната държава в ЕС, при все, че членува в него вече 11 години; не по-малко застрашителен, според автора, е „вътрешния, историческия детерминзъм”, т. е. възстановяване на знание и практики от миналото представени като държавнотворни и демократични, без да се разбира, че миналото не е обетована земя, от чиито недра може да се изрови само желаното съкровище, без да се възкресят делата на иманярите. Колко далече може да ни отведе описания исторически метод можем да разберем от темата за корупцията: въпреки приемането на България в ЕС, тя е сред най-корумпираните държави.

Ето какво пише биографът на Ст. Стамболов и по-късен религиозен деятел Д. Маринов: „Общата корупция в древно време, в навечерието на нашето политическо крушение, която беше обзела цялото наше тогавашно общество – от царския палат  и болярските замъци, па до последната колиба; от патриаршеските и владишки конаци и дворци, па до иноческата килия на отшелника, - тая корупция беше убила народа ни и вяра в Бога, и надежда в себе, и обич към държавата и земята, а бе донесла безбожие, развала, алчност за обогатяване, продажност и измяна и най-накрай докара петстотингодишното черно, тежко и тъмно робство….” (Д. Маринов. Ст. Стамболов и новейшата ни история. Част първа. С. 1992, с. 13)  (следва продължение)