Йоан Павел II (Карол Войтила) за достойнството на човека и неговите права

Виторио Месори в разговор с Йоан Павел II

Публикуваме кратък откъс от разговор на известния италиански журналист Виторио Месори с папа Йоан Павел II на тема достойнството на личността и човешките права. Йоан Павел II е персоналист, в центъра на неговите енциклики е човекът - човешката личност и Христос, въплътен в човека. Въпрос на Виторио Месори: „В какво се изразява достойнството на човека и какви са основните права на човешката личност? Дали те са някаква проява на добра воля от страна на правителствата, на държавите? Или са нещо принципно по-дълбоко и по-различно? Папа Йоан Павел II: Евангелието е най-пълното потвърждение на всички права на човека. Без него може много лесно да се разминем с истината за човека. Евангелието потвърждава Божията наредба, която създава условията за моралния порядък на вселената, потвърждава го по особен начин чрез самия факт на Въплъщението. Какво е човекът, щом Синът Божий приема човешката природа? Какъв трябва да бъде човекът, щом като самият Син Божи плаща най-високата цена за неговото достойнство. ... Нека ми бъде позволено да използвам вашия въпрос, за да припомня по какъв начин именно този проблем постепенно застава в центъра и на моите лични интереси. Много се изненадах, когато с учудване установих, че интересът към човека и неговото достойнство, обратно на предвижданията, станаха главна тема на полемиката с марксизма, и то защото самите марксисти поставиха въпроса за човека на централно място. Когато след войната те дойдоха на власт в Полша и подчиниха на идеологията си университетското образование, отначало можеше да се очаква, че програмата по диалектически материализъм, която въведоха, ще се изразява предимно във философия на природата. Трябва да се подчертае, че Църквата в Полша също беше подготвена за това. Помня каква подкрепа за съзнанието на католическата интелигенция бяха в следвоенните години публикациите на свещеника Казимеж Клусак, един от изтъкнатите професори на Теологичния факултет в Краков, които се отличаваха с необикновена ерудиция. Марксистката философия на природата се срещна в тези изказвания със съвременната аргументация, която при интерпретиране на природата си позволява постоянно да открива онзи Логос, т.е. Съзидателната мисъл и реда. По този начин Клусак продължава философската традиция от времето на гърците, през quinque viae на Тома Аквински, до съвременните учени като Алфред Нойд (Норт) Уайтхед. Видимият свят не може да бъде научна основа за атеистична интерпретация. Честното му възприемане намира в него доста елементи, които водят към познанието на Бога. В този смисъл атеистичната интерпретация е едностранчива и тенденциозна. Помня тези изказвания. Участвал съм в много срещи с представителите на естествените науки, предимно с физици, чийто умове след Айнщайн определено се ориентираха към теистичната интерпретация на света. Учудващо е, че продължителността на спора с марксизма се оказа краткотрайна. Много  скоро човекът, именно той и неговият морал, стана централен проблем на дискусията. До известна степен беше забравена философията на природата. Не космологичната интерпретация на атеизма, а етичната аргументация стана доминираща. Когато написах книгата си „Личност и акт”, първите, които й обърнаха внимание, разбира се, за да я подложат на критика, бяха марксистите. За тях тя представляваше неизгоден елемент от полемиката с религията и с Църквата. И щом стигнах до този въпрос, трябва да ви кажа, че моят интерес към личността и акта не се е зародил въз основа на полемиката с марксизма или поне нямаше намерение да й служи. Човекът като личност ме интересува много отдавна. Може би защото никога не съм проявявал интерес към природните науки. Човекът винаги ме е интересувал (докато следвах полска филология – като творец на езика и като тема на литературата), а по-нататък, когато открих пътя на свещеническото призвание – започна да ме интересува като централна тема на пастирската дейност. Вече след войната, когато се разгоря полемиката с марксизма, за мен най-важни бяха младите хора, които идваха при мен не само с въпроси за съществуването на Бога, но и с конкретни въпроси за това как да живеят. Това бяха именно младите хора от следокупационния период, които останаха дълбоко в паметта ми, които с въпросите си в известен смисъл ми показаха пътя. От общуването ми с тях, от участието ми в житейските им проблеми най-напред се роди студия, чието съдържание е отразено в заглавието на книгата ми „Любов и отговорност”. [caption id="attachment_8343" align="alignnone" width="580"] Посещение в Полша - юни 1987 г.; вдясно - премиерът Войчех Ярузелски и кардинал Йозеф Глемп[/caption] Работата по темата личност и акт се появи по-късно, но води началото си от същия извор. Не можеше да не стигна до тази тема, щом вече веднъж бях прекрачил в територията на екзистенциалните въпроси на човека, а мисля, че тук става въпрос не само за човека на нашето време, но донякъде и за човека на всички времена. Въпросът за доброто и злото винаги е вълнувал човека. Свидетелство за това е и онзи евангелски младеж, който пита Исус: „Какво да сторя, за да наследя живот вечен?’ (Марк 10:17). Следователно генеалогията на моите работи, съсредоточени върху човека, върху човешката личност, е преди всичко – на духовен пастир. Именно от такава гледна точка съм формирал в книгата си „Любов и отговорност” концепцията за личностната норма. Личностната норма е опит за предаване заповедта за любовта за езика на философската етика. Личността е битие, към което е присъщо да се отнасяме с любов. Към личността сме справедливи, ако я обичаме така, както обичаме Бога и хората. Любовта към личността изключва третирането й като предмет за употреба. Това идва от етиката на Кант и представлява съдържанието на така наречения втори императив на Кант. Този императив обаче има по-скоро отрицателен характер и не изчерпва цялото съдържание на заповедта за любовта. Ако Кант подчертава, че личността не може да бъде третирана като предмет за употреба, прави го предимно, за да се противопостави на англосаксонския утилитаризъм. Макар че в това отношение е постигнал целта си, не може да се каже, че напълно е изтълкувал заповедта за любовта. Заповедта за любовта изисква не само да се изключи всичко, което е третиране на личността като предмет за употреба и удоволствие – изисква и нещо повече: утвърждаване на личността сама за себе си. Цялостното личностно тълкуване на заповедта за любовта намираме едва в словата на Събора: „Когато Господ Исус се моли на Отца „да бъдат всички едно ... както ние сме едно” (Йоан 17:22-23), откривайки пред човешкия разум недостижими възможности, съобщава за известно подобие между единството на Божиите личности и единството на Божиите синове, обединени в истина и любов. Това подобие говори, че човек, бидейки единственото на земята творение, което Бог е пожелал заради него, не може да се изяви напълно по друг начин, освен ако поднесе себе си като безкористен дар (Gaudium et spes, 24). В тези слова от Събора откриваме адекватна интерпретация на заповедта за любовта. Следователно тук преди всичко е ясно формулиран принципът за утвърждаване на личността с оглед на това, че е личност, т.е. „единственото творение на земята, което Бог е пожелал заради него самото”. Същевременно Съборният текст подчертава това, което е най-съществено за любовта, а именно, че е „безкористен дар от него самия”. В този смисъл личността се осъществява чрез любовта. И така, двата аспекта: утвърждаването на личността заради нея самата и безкористният дар на самия себе си, не само че не се изключват, но се потвърждават взаимно и се съдържат един в друг. Човек най-пълно се утвърждава, като дава себе си. Това е пълната реализация на заповедта за любовта. Същевременно това е и цялата истина за човека, на която Христос ни научи с живота си – истината, която се потвърждава от традицията в християнския морал, както и от традицията на светците и на толкова герои на любовта към ближния в историята. Ако лишим човешката свобода от тази възможност, ако човек не умее да бъде дар за другите, тогава свободата може да се окаже опасна. Това ще бъде свободата да правя това, което аз самият смятам за добро, което ми носи полза или удоволствие, а дори и върховна наслада. Обаче, отхвърляйки възможността да дариш себе си, винаги възниква опасност от егоистична свобода. Именно това е опасността, с която се бори Кант. До известна степен това становище подкрепиха Макс Шелер и други и се обявиха за етика на стойностите (ценностите), но цялостен израз то намира в Евангелието. Затова Евангелието представлява последователна декларация на всички права на човека, дори и на тези, които по някакви причини могат да бъдат неудобни. С незначителни съкращения от „Да прекрачиш прага на надеждата”; Йоан Павел II отговаря на въпроси на Виторио Месори; Фондация „Комунитас”, 2011 г.; превод: Мария Шанца и Мира Костова; Снимки: muenchner-kirchennachrichten.de;  ilpost.it;