Гавраил Панчев: Консерватизмът вчера и днес

Гавраил Панчев: Насоки на днешния български консерватизъм
Напоследък десните партии в България заговориха вкупом за консерватизъм. Какво по-подходящо политическо време от предстоящата предизборна кампания за 44-то Народно събрание да задълбочим - разбира се, доколкото жанрът „статия” позволява - дискусията по темата, за да повишим политическата култура на българските граждани, но и за да отстраним впечатлението за функционална зависимост от процесите в Европа и САЩ. Това означава да се опитаме да проведем ефективен диалог между българския и чуждия опит по въпроса, а така също и за да избегнем презрителния смях на въздесъщия бай Ганю зад ъгъла на миналото, който с виртуозния си език винаги е готов да отсече: „Либерали и консерватори: все маскари!” Консервативната идеология възниква в края на XVIII век във Великобритания. Този факт е от съществено значение, защото в продължение на два века ( ХVІІ- ХІХ) Британия е арбитър на отношенията на Великите сили в Европа ( Хенри Кисинджър, „Дипломацията”), които - с изключение на Франция - са монархии и с антиреволюционна външна и вътрешна политика. Британия е гарант за баланса на силите между водещите държави в Европа, което означава, че нито една от тях не трябва да доминира над другите. Консенсусът е последица от опасната комбинация от политическата концепция на кардинал Ришельо „rezon d'etat” и революционните идеи от 1789 г., която превръща Франция в империя при Наполеон І и това сериозно застрашава баланса в Европа. Баща на консерватизма е проницателният шотландски философ Едмънд Бърк, който създава доктрината като алтернатива на Френската революция от 1789 г., защото последната започва с правата на човека и завършва с терор, който поставя под въпрос самото съществуване на френската държава. Бърк пише от позицията на Славната английска революция от 1688 г., в чиято основа стои обвързаността между традиционните авторитети и правото. Два века по-късно Мишел Фуко, който не може да бъде заподозрян в симпатии към дясното мислене, признава, че Английската революция е създала юридически дискурс, оформящ критерий за легитимност на политическите и бъдещите режими (Мишел Фуко, „Анормалните”). Днес американският консерватор поставя правото в основата на съвременния консерватизъм (Джон Кекеш, „Против либерализма”), а социалдемократът Юрген Хабермас пледира настойчиво за легитимността на корелацията „морал – право” (Юрген Хабермас, „Морал, право, идеология”). Терминът „консерватор” е с френски произход. Появява се по време на Реставрацията и получава широко разпространение чрез списанието на Шатобриан „Льо Консерватьор” през 1818 година. Същият е полисемантичен и има бурна история. За да стъпим на нещо здраво, предлагам дефиницията на Филип Бентон: „….консерватизмът е интелектуално (и политическо) движение на модерната ера, което се ражда заедно с нея, тъй като е насочено срещу нея; консерваторската доктрина е била създадена за защита на традиционния политически и обществен ред на европейските нации…. чистият консерватизъм е традиционализъм” (Филип Бентон, „Консерватизмът”). Кои са основните ценности на консерватизма според Едмънд Бърк? На първо място, доктрината е контрареволюционна; тя отхвърля категорично революционния разум и революционната антропология, които твърдят, че е възможно създаването на „нов човек”, защото човекът не е „бял лист”, а приемственост. Тук следва да разширим позицията, защото радикалите от Париж взимат наготово схващането за човека като „tabula rasa” от либерала Джон Лок, т. е. революционното и либералното откриват неочаквани сходства помежду си и се преплитат; в началото на ХХІ век. Цветан Тодоров доказа, че научният комунизъм и либерализмът имат епистемични, идеологически и емпирически прилики (Цветан Тодоров, „Интимните неприятели на демокрацията”). На второ място, Бърк защитава традиционните авторитети (семейство, църква, обща и устойчива нравствена история и т. н.). На трето - философът убедено говори, че човекът е „сложно естество”, от което следва, че политическата уредба е също сложна система и всяко нейно опростяване ще завърши с катастрофа. Тук няма как да не отбележа, че това разбиране на мислителя е пророческо - комунизмът опрости системата на човешките отношения до „класова борба” и завърши с грандиозен провал; и четвърто, той прозря, че замяната на Божието слово с високопарен език от предвавилонски тип ще разруши комуникацията между хората. Консерватизмът на Бърк има и силно дискусионни елементи, например той критикува демокрацията в полза на аристократизма. В това отношение руският консерватор Николай Бердяев се родее с него, тъй като мисли, че свободата е привилегия на аристократичния дух. В континентална Европа консерватизмът е сходен с този на Едмънд Бърк, но не е тъждествен. Тук ще посоча принципното сходство между тях, защото различията изискват друг жанр. Френският консерватор Жозеф дьо Местр пише: „Що е конституция? Не представлява ли тя решението на следната задача: като се вземат предвид населението, нравите, религията, географското положение, политическите отношения, богатствата, добрите и лошите черти на дадена нация, да се намерят законите, които й подхождат.” През същия период Русия е Велика сила. Руската държава е почти теократична, т. е. с богопомазана власт, следователно консервативна. Но това е във външнополитически аспект, а във вътрешен - руският консерватизъм възниква и се развива принципно различно от гореописания, защото живее с предчувствие за революция; неговите най-видни представители (Константин Леонтиев, Фьодор Достоевски и др.) разбират, че нихилизмът и радикализмът ще се побратимят и вещаят катастрофа за монархическа Русия. При все посочената разлика и тук консерваторите се оказват пророци - през 1917 г. християнска Русия престава да съществува, заменена от атеистичния ленинизъм в името на Маркс, но не по Маркс, както се изразява Николай Бердяев (Николай Бердяев, „Извори и смисъл на руския комунизъм” и „Пътят на Русия”). Как е в България? Българският консерватизъм възниква през Възраждането. [caption id="attachment_10491" align="alignnone" width="580"]