Лудвиг Ерхард и Конрад Аденауер – политически партньори и съперници

Размисли за личната и политическа съдба на Лудвиг Ерхард

На 4 февруари 1897 г. е роден Лудвиг Ерхард, един от създателите на Социалното пазарно стопанство и на условията за осъществяване на немското икономическо чудо. Лудвиг Ерхард е учен и политик, изключително скромен човек, идеалист, вярващ в доброто, както и в силата на разума. Непреклонен политически мъж, осъзнал, че монополите ограбват свободата на отделната личност и ограничил безкомпромисно тяхното влияние.

Публикуваме откъс от размислите на историка Даниел Кьорфер за съвместния политически път на Лудвиг Ерхард и Конрад Аденауер. Професор Даниел Кьорфер, роден през 1955 година, е историк и публицист, преподавател по съвременна история в института „Фридрих Майнеке”:

„Личната и политическа съдба на Лудвиг Ерхард е така тясно свързана с живота и дейността на Конрад Аденауер, както с нито една друга съвременна личност. Рано се кръстосват пътищата им след края на Втората световна война. Започват кариерите на двама мъже в старческа възраст, Аденауер е на 72 години, Ерхард все още само на 51, тогава, през пролетта на 1948 година, когато лично се срещат за първи път в Бон.

За широката публика двамата бащи-основатели на Федералната република образуваха дълго време успешен алианс, печелеха избори и мнозинства за Християндемократическия съюз (ХДС). Но зад завесата от публична демонстрация на хармония, в продължение на дълги години, бушуваше ожесточена, съсипваща битка, в която единият, Конрад Аденауер, преди всичко кореше и спореше, а другият, Лудвиг Ерхард, търпеше и страдаше.

Аденауер, изправеният и строен, почти мършав католик, беше наистина хладнокръвно и трезво пресмятащ властник с дълбоко недоверчив и песимистичен поглед, твърд, пълен със скептицизъм, същевременно даровит и способен да вижда слабостите на другите и да ги използва. На Ерхард, произхождащ от областта Франкония (област в германската провинция Бавария), синеок по рождение и чистосърдечен като характер, почти изцяло липсваше този поглед.

От началото на 50-те години все по-закръглен, сякаш олицетворяващ благосъстояние и растеж, той беше скроен като оптимист и идеалист, искаше да се осланя на доброто в човека и действително вярваше в това, както и в силата на разума. Лудвиг Ерхард залагаше на апела, на убеждаването чрез словото – а при неговите речи пред голяма публика, пред човешки маси, той показваше истинската си същност, постигаше най-голямо въздействие.

Според твърдото убеждение на Конрад Аденауер един пълнокръвен политик – изцяло в смисъла на Макс Вебер – трябва да не търси лекия път, а да „пробива дебелите дъски”, да придобива широки компетентности, знания за детайлите и личностите, да излъчва съответния авторитет, за да може винаги да устоява в мъчителната ежедневна работа. Нужно е да се добави и неотложната работа на бюрото, грижливото проучване на обемисти документи. Но това, разбира се, не спадаше към любимите занимания на Лудвиг Ерхард.

В началото на тяхното сътрудничество и в предизборната кампания Ерхард се бореше неуморно заедно с Аденауер, пропагандираше предимствата на „своето” Социално пазарно стопанство, заемаше храбро позиции срещу кампанията на социалдемократите. Ерхард изглеждаше като човек, достоен за доверие, оптимизмът му беше заразителен. Той има голям принос Конрад Аденауер да постигне целта си и на 75 години и естествено със своя собствен, решаващ глас, да бъде избран на 15 септември 1949 г. за първи канцлер на Западна Германия.

Но от този ден нататък всичко между тях стана различно. Лудвиг Ерхард вече беше само министър сред много други министри. Федералният канцлер настояваше за йерархическо подчинение и подчертаваше закрепените в конституцията свои ръководни пълномощия. Не случайно Аденауер заяви през пролетта на 1951 година, че не е принципен привърженик на Социалното пазарно стопанство и че ще подкрепя тази икономическа концепция дотогава, докато тя има успех.

Едно многозначително изказване: за канцлера имаше значение преди всичко бързо видимия икономически и политически успех. Базовото доверие на Ерхард в здравите, динамични сили на пазара му беше чуждо, той не считаше изострената конкуренция, която може да разори един конкурент, за целесъобразна.

Лудвиг Ерхард гледаше да спечели с търпение благосклонността и признанието на Конрад Аденауер. Но за равноправно сътрудничество Аденауер въобще не мислеше, а се съобразяваше и по-нататък със съхраняването на йерархията и дистанцията. Ерхард, който ценеше и практикуваше по-скоро интегративен стил на ръководство, не можеше да разбере това. Най-късно през 1956 година основата на доверието между Аденауер и Ерхард е изцяло разрушена.

Все по-остро, по-непреодолимо, наяве излизаха фундаменталните противоречия в техните характери, но също и в разбиранията им за политика и политически стил. Работният климат между тях беше отровен, по-нататъшните години на съвместна работа бяха помрачени от тези отношения. Тези противоречия се допълваха от дълбоките политически различия, които се преплитаха в здрав възел с една извънредно чувствителна и щекотлива за Аденауер тема – въпросът кой ще наследи поста на федерален канцлер.

Ерхард предявяваше непоколебимо и без да се смущава своите претенции за наследяване на канцлерския пост. Това го направи изцяло „черна овца” за Аденауер в последното десетилетие от живота му. В края на тази уморителна война, като упорит и търпелив човек, Ерхард постигна целта се и през есента на 1963 година наследи Аденауер на канцлерския пост.

Но той постигна тази цел изтощен и изхабен, вече беше загубил част от онази физическа здравина и способност да понася натоварвания, които го отличаваха през петдесетте години и които му даваха възможност, заедно с ежедневната политическа работа, да издържа многобройните публични срещи.

А борбата с Аденауер продължаваше. Занапред Аденауер се числеше към ожесточените противници на новия канцлер. Това остана негов стремеж, това го крепеше да живее. Но не само заради това Ерхард се справяше трудно като канцлер. На него генерално му липсваше широката опора в собствената партия, той не съумя трайно да спечели за себе си парламентарната фракция, една стабилна реална власт, реално да сплоти кабинета зад себе си, а одобрението на населението, на което преди всичко като народен канцлер той очакваше да се опре, му беше отнето бързо.

Така на канцлерството на Лудвиг Ерхард не беше отреден очаквания блясък и триумф. Макар че можеше да демонстрира успехи в този продължил три години период на управление. През есента на 1966 година той падна от власт – усамотен, изолиран, бързо стигнал до ръба, изтикан на заден план.

Аденауер имаше възможност да изживее това падане, което по пикантен начин настъпи с влизането в правителството на считаните дълго време от него за прокажени социалдемократи в една Голяма коалиция. Тези събития поставиха началото на дългогодишна раздяла на Християндемократическия съюз с властта. Но междувременно за стареца от Рьондорф (Рьондорф – селище, близо до Бон, тук е роден Конрад Аденауер, тук се намира и неговият гроб) това нямаше значение. Малко по-късно Аденауер почина.

Лудвиг Ерхард го надживя с още десет години, но през това време на нарастващо усамотяване и мъчително бездействие трябва да е осъзнал по болезнен начин, колко тясно е била свързана неговата лична и политическа съдба с тази на Конрад Аденауер – в доброто, както и в лошото.”

Със съкращения от сборника „Какво ще спаси икономиката? Социалното пазарно стопанство на Лудвиг Ерхард и неговото значение за бъдещето” - съвместно издание на фондация „Конрад Аденауер” и сдружение „Гражданска общност”;

Съставителство и превод: Господин Тонев;

Снимки: sueddeutsche.de; br.de; commons.wikimedia.org; welt.de;