Хайнрих Винклер за нормативния проект на Запада и западните ценности

Интервю с немския историк Хайнрих Винклер

Историкът Хайнрих Аугуст Винклер, роден през 1938 г. в Кьонигсберг, е един от най-изтъкнатите съвременни историци на Германия. Основните му творби са двутомникът „Дългият път към Запада” и четиритомният му шедьовър „История на Запада”. Търсен е като съветник на политиците от всички партии. Разговор с Хайнрих Винклер за историята, западните ценности и достойнството на отделния човек като най-висша повеля на съвместния живот.  

Въпрос: Бежанската криза тласка Европа към изпитание. Националните егоизми заплашват да взривят общността на ценности, както Европейският съюз възприема себе си. Преживяваме ли точно сега съдбоносни дни за Европа?

Хайнрих Винклер: Със сигурност, да. Това, което наричаме европейски ценности, дословно са трансатлантически, западни ценности. В географски смисъл Европа никога не е образувала общност на ценности, по-скоро това, което ние обозначаваме като западни ценности, е резултатът от вековни борби за налагане на разделението на властите и върховенството на закона. Това, което започна в края на 18-и век, е трансатлантическо сътрудничество при по-нататъшното развитие в посока на неотменимите права на човека.

Често се пропуска фактът, че първото представление се състоя на американска колониална земя във Вирджиния, през юни 1776 година. 13 години по-късно дойде европейската премиера под формата на Декларация на човешките и граждански права, приета от Френското Национално събрание на 26 август 1789 г. Възниква това, което наричам нормативния проект на Запада. Това, което днес преживяваме, е един много стар конфликт: конфликтът между нормативното основополагане на Запада и неговата политическа практика. Сега това е особено видно в бежанския проблем.

Историци като Найл Фъргюсън твърдят, че Западът се проваля от своите собствени противоречия. Какво мислите за такива песимистични преценки?

Западът отдавна престана да владее света. По принцип с Първата световна война изтече времето, в което западният свят в много голяма степен определяше сам световните събития. Западните ценности предявяват претенция за универсалност, но действителността изглежда по друг начин.

Това, което Организацията на обединените нации провъзгласи - преди всичко във Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г. - все още далеч не е валидно за целия свят. В това отношение нормативният проект на Запада е един незавършен проект.

Позиция, оспорвана от политици като Хелмут Шмит, например по отношение на Китай ...

Тъкмо Китай дава пример, че и там има борба за правата на човека. Напомням за Харта 08, създадена съществено в съавторство с носителя на Нобеловата награда за мир за  2010 г. Лиу Сяобо, който беше осъден на единадесет години затвор заради този ангажимент и който все още излежава присъдата. Тази декларация е подписана от над 5000 китайци, хора на изкуството и интелектуалци. Китай показва, че притегателната сила на нормативния  проект на Запада, както и преди, е несъкрушима.

Вярвам, че бъдещето принадлежи на тези ценности. Това, което Западът може да направи, е, самият той преди всичко да се придържа към ценностите си, безпощадно да осъжда отклоненията си от тези ценности и при цялото давление за реална политика в общуването с авторитарни и диктаторски режими да не забравя, че той дължи солидарност на тези, които се застъпват за правата на човека.

Бойци на Ислямска държава изгориха жив един пилот. Защо вършат такива жестокости?

Западът се основава на един дълъг процес на разделение на властите, в чието начало стои една мисъл на Иисус: отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу. С това започва ясното разграничение между божествените и земните закони. Ислямът има проблема, че в Корана няма подобно свидетелство като сравнение. Дори и умерени ислямистки учени- юристи имат склонността да разглеждат валидността на правата на човека в рамките на шариата.

Погрешна интерпретация като тласък и причина за жестокост, така ли? Да. По-дълбоката причина на варварските деяния в обкръжението на Ислямска  държава и на Боко Харам е вярата, че човек изпълнява волята на Аллах, когато с насилие са налага това, което се счита за негова повеля. Това е интерпретация на исляма, която стриктно се отхвърля от мнозинството мюсюлмани. С леко изменение на една мисъл на Бертолт Брехт: освобождението на мюсюлманите може да бъде само дело на самите мюсюлмани.

Ислямът принадлежи ли към Германия?


Реч на Х. Винклер по време на паметната церемония в Бундестага по случай 70 г. от края на войната

Мюсюлманите принадлежат към Германия. А с мюсюлманите и тяхната религия заедно с проблемите, върху които мюсюлманите спорят помежду си. Към Германия принадлежи един ислям, който застава на почвата на Основния закон, на основните права, включително свободата на вероизповедание и на равенството между мъжете и жените. Който следователно утвърждава политическата култура на Запада.

Вашите книги имат широк кръг читатели. Колко важно за Вас като историк е историческото описание в наративния, в литературния смисъл? Кои са Вашите образци за подражание, освен Теодор Момзен?

Вярно е, че винаги съм разглеждал историята като наука и изкуство. Музата Клио изисква от историците да правят опит да се изразяват общодостъпно, така че - за да споменем едно старо понятие - историята като образователна сила все още да има шанс. Ако питате за образци: в „Дългия път към Запада” цитирам неслучайно Теодор Фонтане и Томас Ман, които понякога по-остро от историците са уловили и картинно са представили тенденциите на развитие.

Разказването за мен е подходящата форма на обяснение на историческите събития. Изискването на Ранке, че историкът трябва да покаже как всъщност са били нещата, за мен отрано се превърна в постулата, че историкът трябва да покаже защо всъщност се е случило така.

Вие намирате отзвук и в политиката чак до федералното правителство. Четат книгите Ви и публицистичните Ви статии и Ви канят да консултирате. Молят ли Ви и за конкретни препоръки за действия?

Прочутият швейцарски историк Якоб Буркхарт веднъж казал, че изучаването на историята не прави човек умен за определен случай, а мъдър завинаги. Един чудовищно честолюбив постулат, до който в крайна сметка никой историк не е достигнал, но все пак един полезен девиз. Разбира се, не вярвам, че от историята човек може да изведе конкретни указания за действия в променящи се ситуации. Но човек може да се позове при формирането на съответното настояще на отдавна отминали събития и процеси - и по този начин може би да събуди известна мяра на чувствителност за различното формиране, например на европейските нации.

„Германският специален път” изглежда отново и отново е изкушение. В речта си по случай 70-годишнината от 8 май 1945 г., края на Втората световна война, пред германския Бундестаг Вие казахте: „Всеки опит чрез препратка към националсоциализма да се обоснове един специален немски морал, води в заблуждение”. Не трябва ли този аргумент да се хвърли в блюдото на везните и в настоящите дебати?

Да. Съществува известна опасност, че ние възприемаме критичното си осмисляне на най-ужасната глава от германската история, господството на националсоциализма, като толкова образцово, че извличаме от това извода, че превъзхождаме другите в морално отношение и можем най-сетне да им покажем как се оправяме. Това би било къс самонадценяване, защото във всички други европейски страни този обрат от дълбока разкаяност в себенадценяване би се възприел като нова форма на немската арогантност.

„Пегида” знак ли е затова, че Западът е загубил своята атрактивност?

Що се отнася до Германия, в действителност съществува традиция на предубеждения спрямо западните ценности. Не бива да забравяме, че елитите на империята водеха Първата световна война под флага на идеите на 1914 година: ред, дисциплина и съкровеност срещу свобода, равенство, братство.

Във времето на Ваймарската република демокрацията беше демонизирана като държавна форма на страните-победителки, като натрапен, негермански режим, който е бил резултат на военното поражение в Първата световна война. И това допринесе съществено за популярността на националсоциалистите, тъй като те се възползваха от тези изкуствено създадени нагласи срещу демокрацията. Тези идеи доведоха Германия до катастрофата.

Как запознаваме младите хора с ценностния модел на Запада?

Много зависи от това, да разбираме достойнството на отделния човек като най-висша повеля на съвместния живот. В еврейската, както и в християнската интерпретация, човекът е образ и подобие на Бога. От идеята, че пред Бога всички хора са равни, следва, че пред закона всички хора са равни. Като гражданско-религиозно убеждение това трябва да създава облика на нашето общество и политическата ни култура. Това не може да се научи достатъчно рано, от това се обуславя всичко друго.

Скептичен ли сте, що се отнася до по-нататъшното съществуване на Запада?

В смисъла на Кант може да се каже: има ситуации, в които оптимизмът е нравствен дълг.

Източник: boersenblatt.net; RP http://www.rp-online.de; със съкращения;

Превод: Господин Тонев

Снимки: deutschlandfunk.de; tagesspiegel.de;