Гавраил Панчев: Либерализмът - между вчера и днес (2 част)

Гавраил Панчев: Либерализмът е прелъстителна идеология

„Светски шериат” е термин, който събира смисъла на знаците и ни среща с хипотезата, че либерализмът е секуларизирана религия. Ако същата е вярна – легитимността й е вън от съмнение, а и основанията са сериозни – съществените последици са най-малкото две:

Първата, изправени сме пред поредното потвърждение на тезата на Макс Шелер „Бог или идол” и втората, навлизаме ускорено в полето на социологията на тълпите, а това означава социален доминант на корелативното отношение „харизматичен лидер”.

Макс Вебер изследва този тип  политически водач в религиозен контекст, а Серж Московичи добавя „сияйна убеденост” и „необяснимо очарование” – „маси”, които не могат да съществуват без вяра; отношението е зависимо от „каноните” на „светската религия”, заменила или синхронна със „свещената”. (Серж Московичи. Ерата на тълпите).

В контекста вероятно се намира обяснението за конкретно и възлово политическо събитие от най-новата българска история. Имам предвид завръщането на цар Симеон през 2001 г. в България. В силно концентрирана темпоралност станалото повтори разлома между света като Божие дело и идеята за свободния от всякакви външни детерминанти човек през Ренесанса.

Царят беше посрещнат от множество български граждани с вяра, дори с фанатизъм: събитието имаше всичките белези на религиозна процесия. Симеон се изправи пред „народа” и заговори като дълго чакан Спасител. После стана либерал, респективно лидер на либерална партия.

Въпреки това – или заради това? – „народът”  му подари почти цялата власт в държавата без никакъв критичен анализ на програмата, платформата и личностите, които трябваше да ги претворят в дела.

Важно е да се каже, че новопосветените либерали от партията на „Н. В. либерала” не възразиха срещу липсата на задълбочена дискусия, т. е. очевидната ирационалност не беше „неутрализирана”.

И сега идва ред на въпросите. Царят или либералът породи религиозното опиянение? Или царят имитира либерала, пренасяйки сакралното върху светското? Отношението е корелативно и двата релата губят идентичността си, от което не следва триадната диалектика на Хегел. А може би станалото откри съществени основания за повече либерализъм, т. е. народът да се освободи от вярата и така да тръгне по пътя към идеала на доктрината, а именно общество, съставено от личности?

Четири години царят-либерал управлява и „народът” го „разпна”, но не се освободи от вярата, „покръсти” следващата харизма и с това внесе смисъл в следващия Спасител. Казано направо: либералното „Просвещение” се провали. 

Особено важна тема за разбирането на либерализма представя „срещата” между либералното отношение „рационализъм – плурализъм” с консервативната релация „свобода – истина”.

Никълъс Решер, един от най-ярките защитници на плурализма, разполага въпроса за многото гледни точки между традиционалисткия рационализъм и постмодерния релативизъм и постулира „върховната роля на интерпретируемостта (к. а.), а не на познавателното съгласие”; крайната цел на плурализма е хората да се научат да живеят в „дисенсус”, т. е. множество „различни позиции, всяка от които се смята за повече или по-малко уместна и правдоподобна”. (Никълъс Решер. Плурализмът)

Или казано с пределни думи: хората следва да се научат да живеят в общество без истина или, както се изразява Решер, „истината е от отвъдното и следователно можем да я оставим да се оправя сама”.

И някои въпроси за първоначален размисъл, преди да се навлезе в задълбочена дискусия по въпроса за плурализма. Отделната личност способна ли е да синхронизира множество гледни точки в опита да опознае определен обект или само една, а множеството се гарантира от свободно изразени други едностранчивости?

Сборът, отношенията или структурата на въпросните гледни точки формират познанието? А ето и другата страна на „срещата”.



Бердяев: „Свободата е пълнолетието на човека, осъзнаването на дълга да бъдеш свободно същество”

Николай Бердяев, руски консерватор, пише: „Свободата идва от друг свят, тя е в противоречие със законите на този свят и ги преобръща... Свободата не е право, а задължение. Либералите обикновено схващат свободата като право, а не като задължение, за тях означава лекота и липса на притеснения.

Затова свободата се превръща в привилегия на господстващите класи. В по-дълбок смисъл – свободата е пълнолетието на човека, осъзнаването на дълга пред Бог да бъдеш свободно същество, а не роб.... Възможна ли е свободата без познание на истината и възможно ли е познанието на истината без свобода.

В Евангелието е казано: „Познайте истината и истината ще ви направи свободни”. Това предполага, че истината, истинната истина, освобождава”. (Николай Бердяев. Царството на духа и царството на кесаря)

Въпросът, който следва „срещата” между двете позиции е повече от логичен - възможна  ли е толерантна комуникация и взаимно ефективен диалог между тях?

Последната тема е свързана с отношението „рационализъм – свобода – морал”. В либералната система не съществува ценност „морал”, дори ултралибералите говорят за пълно освобождаване от етичното и, осъзнато или не, се завръщат при Фридрих Ницше и неговото „отвъд доброто и злото”, където се простира и бесува широко волята за власт.

Анализът на конкретна тема от финансовите отношения в България от последните години – всъщност, това е рецидив  от средата на 90-те години на ХХ-и век – ще ни въведе директно в полето на посочената релация, но и в по-широк смисъл ще докаже съществуващия конфликт между два типа плурализъм.

Говоря за фалита на КТБ (Корпоративна търговска банка). От рационална гледна точка, без никакво съмнение, хората, които фалираха институцията, са с високо познание в сферата на финансите.

Субстанциалната либерална свобода, която има своя литературен прототип в Иван Карамазов от романа „Братя Карамазови” на Фьодор Достоевски, според когото „Без Бог всичко е позволено!”, се интегрира  с функционалната такава, която произлиза от солидната експертност на участниците в делото.

Новополучената форма кулминира в събитие, което съчетава реалното и трансценденталното, олицетворено в популярния въпрос „Как е възможно?”

Въпросните участници са напълно освободени от етичното: сигурен съм, че всеки разумен човек би се изсмял на твърдението, че те ще си признаят, защото са осъзнали каква злина са причинили на „народа” и съответно ще се покаят за извършения грях. Либералите нямат в речника си понятията „добро” и “зло”, а езикът, както знаят лингвистите, ни определя във висока степен.

Етатичната гледна точка е особено важна в ситуацията, защото, според непоколебимата дефиниция на Макс Вебер, държавата е единствената легитимна институция, която има правото да налага насилие – либералите настояват упорито за намаляване ролята на държавата. Да си припомним, че Н. В. либералът разбираше държавата като фирма - позиция, която ги сближава с Маркс и неговите следовници.

С това не искам да кажа, че по време на фалита на КТБ в България няма държава, но тя е функционална и попада в мрежа от отношения, които нямат нищо общо с етатичното, в чиято основа стои законът. Либералите говорят за човешки права, но не ги корелират със задължения, респективно принос и така продуцират общество, което не е подчинено на принципа на меритокрацията, а на олигархията, в смисъла, който влага в понятието Реймон Арон, а именно, че всички политически режими са олигархични, т. е. малцина взимат съществените решения (Реймон Арон. Демокрация и тоталитаризъм)

Важно е да добавя в контекста, че понятието право в смисъл на закон е маргинално в аксеологическата система на либералите.

Изминаха няколко години от фалита на КТБ. Истината за станалото не се знае. От либерална гледна точка никога няма да я научим: живеем в общество без истина! 

Либерализмът е прелъстителна идеология, но после отказва да се грижи за детето!

Статията е предоставена за публикуване от автора Гавраил Панчев

Снимки: glbulgaria.bg; voskresensk,prihod.ru;