Персонализъм - Макс Шелер: Мястото на човека в космоса (2 част)

Макс Шелер за човека, човешката същност и човешкото сърце

Съзнанието за света, за себе си и за бога е неделима структурна цялост – точно така, както трансцендентността на предмета  и съзнанието произтича в същия акт на „трета рефлексия”. В същия момент, в който се произнесе онова „Не” по отношение на действителността на заобикалящия свят, в което се конституира духовното актуално битие и неговите идеални обекти: точно в същия момент, когато се появява откритото към света поведение и непрестанният копнеж за безкрайно проникване в откритата сфера на света: В същия момент, когато създаващият се човек разчупи методите на предшестващия животински живот да бъде приспособяван или да се приспособява към околния свят и поеме обратния път на приспособяване на открития „свят” към себе си и своя живот; в същия момент, в който човекът се ограничава от природата, за да я направи обект на своята власт и на новия принцип на изкуството и знаците – в същия този момент човекът трябва да положи своя център извън и отвъд света. Той вече не може да се възприема като обикновен член или обикновена част от света, над който така смело се е поставил. След като открие случайността на света и странната случайност на своето ядро, превърнало се в ексцентър на света, пред човека се открива възможност за едно двойно поведение. От една страна, той може да се учудва и да задвижва познавателния си дух, да обхване абсолютното и да намери място в него – това е произходът на метафизиката от всякакъв вид. Тя е възникнала много късно в процеса на историята и при много малко народи. Изхождайки от своя неудържим стремеж към спасяване не само на своето собствено битие, но преди всичко това на цялата си група, и с помощта на огромното излишество фантазия, което поначало за разлика от животното е заложено в него, за да насели тази битийна сфера с всякакви фигури, за да може чрез култ и ритуал да се приюти под тяхната власт, за да има зад гърба си някаква помощ и опора, тъй като в акта на неговото отчуждаване от природата и на обективизиране на природата – и същевременното оформяне на неговото самобитие и самосъзнание, той вероятно изпада в истинското нищо. Преодоляването на този нихилизъм под формата на такова спасяване и подкрепа е онова, което наричаме религия. Тя първоначално е групова и народна религия и едва по-късно при зараждането на държавата се превръща в конститутивна. Както е сигурно, че светът ни е даден първо като противодействие на нашето практическо налично битие в живота, преди да стане предмет на познанието, така сигурно би трябвало да бъде, че мислите и представите на онази новооткрита сфера, даваща на човека сила да се утвърди в света – подобна помощ за човечеството осъществява първоначално митът, а след това произлязлата от него религия, - исторически предхождат ориентираните преди всичко към истината познания или опити за такива от рода на „метафизиката”. Да вземем още няколко основни типа идеи за отношения, които човек е създал между себе си и върховния градивен елемент на нещата, и да се ограничим при това само върху западноевропейско-малоазиатския монотеизъм. Тогава ще открием представи като тази, че човекът е сключил съюз с бога, след като бог е избрал един определен народ за свой (старото еврейство). Или: човекът в зависимост от социалната структура на обществото се явява като „раб божи”, който с измама и низост му се подчинява, опитвайки се да го трогне с молби, заплахи или магически средства. В по-възвишена форма той се представя за верен ратай на върховния суверенен господ(ар). Най-висшата и чиста представа, която е възможна в рамките на монотеизма, достига идеята, че хората са деца на бога баща, а посредник между тях е богоравният „син”, който възвестява на хората бог и сам той с авторитета на бог им внушава определени верски възгледи и повели. В светлината на нашите философски наблюдения върху това отношение трябва да отхвърлим всички подобни идеи. Трябва да го направим най-малкото защото отричаме теистичната предпоставка за „духовен, всесилен в своята духовност личностен Бог”. За нас същността на отношението на човека към основата на света се състои в това, че тази основа се съдържа и осъществява в самия човек, който като такъв е както духовно, така и живо същество и е само частичен център на духа и порива на „съществуващия чрез себе си”. Старата мисъл на Спиноза, Хегел и много други гласи: прабитието съзнава себе си в човека в същия акт, в който човекът вижда себе си заложен в него. Трябва да обърнем тази досега едностранчиво интелектуалистично поднасяна мисъл, като кажем, че това значение на самообосноваността е следствие от активното използване на нашия център на битието за идеалното изискване на deitas и на опита да ги осъществи и в това осъществяване да превърне сътворяващия се от първопричината „бог” във все по-силно взаимно проникване между порив и дух. Мястото на това самоосъществяване, ще го нарека веднага самообожествяване, към което се стреми съществуващото чрез себе си битие и заради което то приема света като „история” – това именно е човекът, човешката същност и човешкото сърце. Те са единственото място на обожествяване, което е достъпно за нас – а и действителната част на този трансцендентален процес. Защото, въпреки че всички неща, в смисъла на едно непрекъснато създаване, във всяка секунда произтичат от съществуващото чрез себе си битие, и то от функционалното единство на взаимодействието между дух и порив, едва при човека, в неговото същество, двата – познаваеми за нас – атрибута на Ens per se са свързани помежду си. Човекът е тяхната пресечна точка. В него логосът, по който е изграден светът, се превръща в съ-извършващ се акт. Тоест поначало според нашето виждане сътворяването на човека и бога са взаимно зависими. Колкото по-малко човек може да обясни своето предназначение, без да се вижда като част от онези два атрибута на върховното битие, толкова по-малко е Ens a se без съдействието на човека. Духът и поривът, тези два атрибута на битието, независимо от започващото тяхно взаимно проникване – като цел, - не са готови и в самите себе си: те израстват именно в тези свои манифестации в историята на човешкия дух и в еволюцията на живота в света. Би могло да ми се каже, и в действителност ми се е казвало, че човек не може да понесе идеята за един незавършен, и в този смисъл еволюиращ бог! Моят отговор тук е, че метафизиката не е застрахователно учреждение за слабите, нуждаещи се от опора хора. Тя предполага вече наличието на един мощен и смел дух в човека. Затова е напълно разбираемо, че едва в хода на своето развитие и нарастващо самопознание човек идва до осъзнаването на своето „съратничество” и съдействие с божественото. Потребността от закрила и поддръжка от страна на една извънчовешка и извънсветовна универсална сила, която бива отъждествена с благостта и мъдростта, е твърде голяма, за да не разруши всички прегради на възприятието и осъзнаването в епохите на духовна незрялост. На мястото на това полудетинско, полуслабовато, дистанциращо отношение на човека към бога, както то е дадено в обективиращите и затова избледняващи отношения на съзерцание, богопочитане и молитва, ние обаче поставяме елементарния акт на личностна причастност на човека към божеството, самоотъждествяването във всяко едно отношение с активното духовно начало. Последното, „действително” битие на съществуващото чрез себе си не може по никакъв начин да бъде опредметено – както не подлежи на опредметяване и истинското битие на Alter Ego. В неговия живот и духовна действителност човек може да участва само посредством акта на съ-вършенството, на съвместната реализация, само чрез акта на вчувстване (вдаване) и действено идентифициране. Абсолютното битие не може да служи за опора на човека, не е просто допълнение към неговата слабост и потребности, които отново и отново желаят да го превърнат в обект. Естествено ние имаме „опора” – и това е опората върху цялостния резултат от ценностната реализация на досегашната световна история, доколкото този резултат постави като изискване превръщането на „божеството” в „Бог”. Но нека в последна сметка човек не търси теоретическите гаранции, които трябва да предхождат това самоотъждествяване. Едва чрез нашата причастност  в личностното битие на другия се открива и възможност да „узнаем” битието на съществуващото чрез себе си. Източник: Макс Шелер, „Мястото на човека в космоса”; Издателство: Евразия-Абагар, София Плевен, 1991 г.; Превод от немски: Ренета Килева; Снимки: philosopy.wordpress.com; gettyimages.com;