Персонализъм - Макс Шелер: Мястото на човека в космоса (2 част)

Макс Шелер за човека, човешката същност и човешкото сърце
Съзнанието за света, за себе си и за бога е неделима структурна цялост – точно така, както трансцендентността на предмета и съзнанието произтича в същия акт на „трета рефлексия”. В същия момент, в който се произнесе онова „Не” по отношение на действителността на заобикалящия свят, в което се конституира духовното актуално битие и неговите идеални обекти: точно в същия момент, когато се появява откритото към света поведение и непрестанният копнеж за безкрайно проникване в откритата сфера на света: В същия момент, когато създаващият се човек разчупи методите на предшестващия животински живот да бъде приспособяван или да се приспособява към околния свят и поеме обратния път на приспособяване на открития „свят” към себе си и своя живот; в същия момент, в който човекът се ограничава от природата, за да я направи обект на своята власт и на новия принцип на изкуството и знаците – в същия този момент човекът трябва да положи своя център извън и отвъд света. Той вече не може да се възприема като обикновен член или обикновена част от света, над който така смело се е поставил. След като открие случайността на света и странната случайност на своето ядро, превърнало се в ексцентър на света, пред човека се открива възможност за едно двойно поведение. От една страна, той може да се учудва и да задвижва познавателния си дух, да обхване абсолютното и да намери място в него – това е произходът на метафизиката от всякакъв вид. Тя е възникнала много късно в процеса на историята и при много малко народи. Изхождайки от своя неудържим стремеж към спасяване не само на своето собствено битие, но преди всичко това на цялата си група, и с помощта на огромното излишество фантазия, което поначало за разлика от животното е заложено в него, за да насели тази битийна сфера с всякакви фигури, за да може чрез култ и ритуал да се приюти под тяхната власт, за да има зад гърба си някаква помощ и опора, тъй като в акта на неговото отчуждаване от природата и на обективизиране на природата – и същевременното оформяне на неговото самобитие и самосъзнание, той вероятно изпада в истинското нищо. Преодоляването на този нихилизъм под формата на такова спасяване и подкрепа е онова, което наричаме религия. Тя първоначално е групова и народна религия и едва по-късно при зараждането на държавата се превръща в конститутивна. Както е сигурно, че светът ни е даден първо като противодействие на нашето практическо налично битие в живота, преди да стане предмет на познанието, така сигурно би трябвало да бъде, че мислите и представите на онази новооткрита сфера, даваща на човека сила да се утвърди в света – подобна помощ за човечеството осъществява първоначално митът, а след това произлязлата от него религия, - исторически предхождат ориентираните преди всичко към истината познания или опити за такива от рода на „метафизиката”. Да вземем още няколко основни типа идеи за отношения, които човек е създал между себе си и върховния градивен елемент на нещата, и да се ограничим при това само върху западноевропейско-малоазиатския монотеизъм. Тогава ще открием представи като тази, че човекът е сключил съюз с бога, след като бог е избрал един определен народ за свой (старото еврейство). Или: човекът в зависимост от социалната структура на обществото се явява като „раб божи”, който с измама и низост му се подчинява, опитвайки се да го трогне с молби, заплахи или магически средства. В по-възвишена форма той се представя за верен ратай на върховния суверенен господ(ар). Най-висшата и чиста представа, която е възможна в рамките на монотеизма, достига идеята, че хората са деца на бога баща, а посредник между тях е богоравният „син”, който възвестява на хората бог и сам той с авторитета на бог им внушава определени верски възгледи и повели. В светлината на нашите философски наблюдения върху това отношение трябва да отхвърлим всички подобни идеи. Трябва да го направим най-малкото защото отричаме теистичната предпоставка за „духовен, всесилен в своята духовност личностен Бог”. За нас същността на отношението на човека към основата на света се състои в това, че тази основа се съдържа и осъществява в самия човек, който като такъв е както духовно, така и живо същество и е само частичен център на духа и порива на „съществуващия чрез себе си”.