С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Димо Казасов за нравствената физиономия на политическия деятел

Димо Казасов за нравствената физиономия на политическия деятел

Размисли за образа на политическия деятел

Публикуваме размисли на журналиста Димо Казасов под надслов „Политическият вожд” от далечната 1933 година. Актуалността на тези писани в миналото бележки е очевидна. „В своята история за Перикъл Тукидит пише: „По име управлението на Атина тогава беше демокрация, а всъщност – власт на първия мъж. Перикъл, силен с нравствено достойнство, с ум и неподкупност, свободно управляваше народната маса. И не тя ръководеше него, а той нея, защото той получи властта, без да прибягва до недостойни средства. Той нямаше нужда да ласкае тълпата, а ползвайки се с уважението й, можеше рязко да й противоречи.” Кой в днешни дни на опустошителна демагогия у нас има куража да се противопостави рязко и дръзновено на заблудите на масата? Вслушайте се в речите, които днес се леят от всичките политически и партийни стъгди (площади). Това, което ги прави, то е сметката да се спечели популярност. Това, което ги въодушевява, то е перспективата на властта, гонена по всички пътища, преследвана с всички средства. Първият по блясъка на ума си, по силата на волята си, по чистотата на морала си римлянин, Цинцинат, трябваше два пъти да бъде откъсван от ралото, за да поеме ръководството на отечеството си в най-съдбоносните за него часове. И в момента, когато опасността изчезваше, той слагаше меча в ножницата си и отново тръгваше след ралото си. У нас сляпо, куцо и сакато е напуснало работата си, захвърлило чука си, изоставило професията си, за да подари своята бездарност на отечеството си. И защо не? Защо не, когато политиката е престанала да бъде обществена мисия и се е превърнала в един скверен, но в замяна на това, доходен занаят! Защо не! Когато тия и тям подобните падения срещат хиляди и хиляди протегнати за поздрав ръце, виждат хиляди и хиляди благосклонно и мазно усмихнати лица! Защо не, когато днес класическите добродетели на гръцките и римски народни синове звучат в ушите на всички ни като една досадна и извехтяла ритористика. „Ласкателството – пише Плутарх – пакости навсякъде, но при ламтежа на политическите дейци за отличия, то е гибелно. То завлича към явна лудост и безумие тия, които са получили голяма власт и които вече не искат да считат за славно хубавото и нравственото, а считат за добро само да бъдат славни. Когато Антипатър поискал нещо нечестно от Фокиона, последният му казал: „Не можеш да имаш едновременно Фокиона и за приятел, и за ласкател.” У нас има политически дейци, които считат ласкателите си за най-добри приятели и които у истински големия човек могат да извикат само погнуса. Китайската пословица казва: „Който зад гръб ме клевети, той се бои от мене; който в очи ме хвали, той ме презира.” Рядко в друга област ласкателите са причинили толкова непоправими пакости, толкова големи разрушения, колкото са ги причинили в политиката... Въпросът за нравствената физиономия на политическия деятел добива едно първостепенно значение. Неговата сила да се откъсне от суетата на делничността, да остане над страстите, които го обкръжават, да отблъсква попълзновенията, които го атакуват, да запази най-благородната от благородните гордости – скромността, тая сила може да изиграе ролята на озонатор в тежката задуха, която изпълва нашия живот. „Богатият Перикъл – както свидетелства Плутарх – веднага с излизането си на политическата сцена променил целия си начин на живеене. Виждали го да минава вече само по улицата, която води за стъгдата и държавния съвет. Изоставил угощенията, приятелските свиждания и веселия така, че през цялото си дългогодишно управление не отишъл у никого у приятелите си.” „Кай Гракх, единствен от толкова много души, които участвали в африканския поход, взел от дома си пълна кесия и я върнал празна, докато останалите, след като изпили виното, което взели със себе си, донесли обратно амфорите, напълнени със злато и сребро.” Al Maked Александър Македонски се отличавал с едно кристално безкористие. Той раздал всичкото си богатство на другите, запазвайки за себе си само надеждата. В сраженията - пръв, в несгодите – равен с войниците. Ленин се хранел от котела, предназначен за пазачите на Кремъл. И е правил това, както той сам обяснява, не за демагогия, а за да не губи представа за уровена, при който масата живее. Нима животът на Ганди не е едно усилие да се стигне до дълбочината на страданието, до огъня на несгодите, сред които индийският народ съществува, за да може, изпитвайки ги ежечасно, да съхрани силен порива към премахването на условията, които ги пораждат? Разрушенията в българската държава от вулгарните крадци са незначителни в сравнение с разрушенията от моралните безчестници. Най-скверното безчестие – това са демагогията, непоследователността, куртоазията, обещанията без мярка, лъжите без сметка. Не е никакъв политически вожд, не е никакъв обществен деятел оня, комуто липсва прямота и кураж да изповядва непопулярните истини. Тая потопена в заблуда и оглушена от крясъка на лъжата българска земя копнее да види една бистра, като кристалните води на нейните реки мисъл. Една ведра, като лазура на нейното небе прямота. Една горда, като върховете на нейните планини стъпка. Тоя копнеж не е никакъв романтизъм. Още по-малко той е сантиментализъм. Тоя копнеж е израз на една реална нужда на днешната епоха, която къса веригите на човешките предразсъдъци и разбулва лицемерието, което ги крепи... Това е копнежът на свободния, на жадуващия светлината гражданин, който се гнуси от усърдието на кретените да го приспиват. Светлината прояснява хоризонтите, избистря погледите, вдъхновява енергиите, окриля идеалите. Което тя иска от политическия вожд и от обществения деятел, то е: прямота в констатациите, яснота в названия, чистота в помислите, решителност в стъпките, самоотверженост в действията. Всичко в българската действителност трябва да бъде изложено на благотворното влияние на светлината, излъчвана от слънцето на истината. Мракът и мълчанието са покровители на гниенето и усложненията. Сред мрак и мълчание, сред безволие и страх се зародиха и разразиха националните катастрофи. Сред мрак и мълчание, сред безволие и страх. Сред низки сметки и тъмни угрози и днес зреят усложненията в българската действителност. Срещу тях трябва да се издигне дългът на гражданина, гордостта на човека, свещеният устрем на съвременника, светлото призвание на общественика да вижда ясно, да говори открито, да действа честно и смело. Защото тоя е единственият път да се завоюва не книжната, а действителната свобода и да се обезпечи реалното благоденствие на народа.” Из „Проблемът на политическия живот”, 1933 г.; Със съкращения от „Следи от изминали дни”, Димо Казасов; Издателство на Отечествения фронт, София, 1971 година; Снимки: svejo.net; prosvetise.com;