Жак Маритен: От нас зависи да практикуваме онова, в което вярваме

Жак Маритен и есето „За смисъла на съвременния атеизъм”

Публикуваме откъси от есето „За смисъла на съвременния атеизъм” на Жак Маритен (1882-1973), един от най-големите философи на XX век. Есето „За смисъла на съвременния атеизъм” е прочетено от Жак Маритен в Нотр Дам през 1949 г. в чест на десетата годишнина на списание The Review of Politics:

„Кой от тези двамата – атеистът и светецът – е по-безкомромисният и решителният, кой от тях удря брадвата по-близко до корените на дървото? Кой осъществява по-завършено и далеч достигащо, по-радикално скъсване?

Нека се опитаме да си представим какво става в душата на светеца в решаващия момент, когато той взима първото си неотменимо решение. Да разгледаме св. Франциск Асизки, когато захвърля одеждата си и се явява така пред своя епископ от любов към бедността; или св. Беноа Лабрийски, когато той решава да се превърне в отблъскващ на вид просяк и да се скита по пътищата. В основата на такова действие има нещо толкова дълбоко в душата, че то едва ли може да бъде изразено и аз бих го нарекъл – един прост отказ.

Не движението на възставането, което е временно, или на отчаянието, което е пасивно, а по-скоро един прост отказ – един тотален, твърд, пределно активен отказ да се приемат нещата такива, каквито са. Този акт е свързан с един факт, един екзистенциален факт: нещата - такива, каквито са, не са приемливи. В действителното си съществуване светът е покварен от неистина и неправда, от злоба и страдание и нещастие. Творението е повредено от греха по такъв начин, че дълбоко в душата си светецът отказва да го приеме, такова каквото то е.

Злото – имам пред вид властта на греха и световното страдание, което той води след себе си, гнилочта на небитието, която разяжда нещата навсякъде – злото е такова, че единственото налично нещо, което би могло да го изцели и което опиянява светеца със свободата и тържеството и любовта, е – да се откаже от всичко: от усладата на света, от добротността и превъзходното, от онова, което е и приятно, и позволено – за да бъде с Бога. Това означава тотално да се оголи и да се отдаде, за да достигне мощта на кръста; означава да умре за онези, които обича.

Това е внезапното блясване на вдъхновеност и воля над и отвъд целия ред на човешката моралност. Веднъж докосната от това пламтящо крило, човешката душа става странник навсякъде, където и да отиде. Тя може да обикне различни неща, но никога няма да остане при тях. За да изкупи творението, светецът воюва из всички негови места с голите ръце на истината и любовта.

Има и един парадокс. Ако се вгледаме в светеца, струва ни се, че неговият вътрешен акт на тотално скъсване и тотално освобождение от света, което го прави свободен от всичко, освен от Бога, неизменно ще прелее от областта на духовния живот в областта на светския. Така например, ако не се посвети изцяло на едно съзерцателно състояние на екзистенция, той ще е принуден да действа като реформатор в социалната сфера и в областта на цивилизационните дейности.

Всъщност именно това става от векове. Църковните Отци са били велики революционери. Тома от Аквино в областта на културата, св. Винсент де Пол в социалната сфера са върховни примери на автентични радикали, чиято инициатива е предизвикала решителни обрати в историята на цивилизацията. Векове наред световният прогрес е бил тласкан от светците.

И все пак, парадоксът, който току що споменах е налице - в деня, когато в течението на новата история една изключително нечовешка структура на обществото, дело на индустриалната революция, направи проблема за социалната неправда откровено решаващ; когато в същото време човешкият ум осъзна социалното като собствен предмет на познание и дейност и когато първите опити да се създадат работнически организации предизвиква началото на една историческа сила, способна да въздейства на социалните структури - тогава не трябваше ли светци да поведат протеста на бедните и на работническото движение към неговото узряване?

В действителност, с изключение на неколцина благочестиви люде, тази задача не бе извършена от светци. Не само това, но дори именно атеисти, вместо светци, за всеобщо нещастие, взеха в ръцете си социалните въпроси.

Защо се случва подобно трагическо поражение? Не е възможно, струва ми се, да не видим в това някакво наказание на християнския свят, който за един дълъг период повече или по-малко е предал християнството в своето практическо поведение, пренебрегнал е уроците на светците и е изоставил неизброимото множество на лишените от надежда, чиято нищета и невъзможни жизнени условия са ги приковали в един ад на земята.

Нека не бъда разбран погрешно. През времето, за което говоря, не са липсвали светци на земята - през последния век имаше разцвет на светостта. Но светците не преминаха отвъд областта на духовните, апостолски или милосърди дейности; те не прекосиха прага на светската, социалната, секуларната дейност. И така празнотата не бе запълнена.

Защото в историческата епоха, в която живеем, единствено индиректното откънтяване на вътрешното възраждане на съвестта върху външните структури на обществото - което си остава базисна необходимост, и посредством което такива социални промени като отмяната на робството постепенно са станали възможни - определено не е достатъчно. Дейност, която непосредствено да цели подобряването и преструктурирането на светския живот, една подобна специфична социална дейност също е необходима.

Вероятно конкретният пример ще ми помогне да изясня това, което имам предвид. Един беден свещеник на име Котоленго, който беше свят (макар името му да не се намира в Енциклопедия Британика) и който основа в Торино през втората половина на миналия век болница, бързо прераснала в нещо като град на всички видове човешка немощ, установи от самото начало правило - никакви пари да не бъдат пестени и инвестирани в подкрепа на неговата организация, където стотици бедни се лекуваха и хранеха всеки ден. Парите получавани ежедневно по Божий Промисъл трябва да бъдат изразходвани същия ден, „защото доста е на всеки ден злобата му”.

Нещо повече, една вечер, като разбира, че помощниците му са запазили някаква сума за следващия ден, Котоленго така се възмущава, че изхвърля парите от прозореца - действие, което в нашата мамонска цивилизация граничи с безумието и навярно със светотатството. Това действие, както и правилото да не се събират пари, установено от светеца за неговата болница, само по себе си е съвършено революционно действие, още повече с това, че е успявало. Работата на Котоленго е имала изумителен успех: сега това е една от най-големите институции в Торино и все още работи на същите принципи.

И все пак въпросното революционно дело, независимо от целия духовен смисъл, просиял в него, няма никакви социални последици. То е трансцендирало един социален проблем. Социалният проблем обаче трябва да бъде преодолян и решен на свой собствен ред. За половин век хората с добра воля все по-ясно са разбирали, че мисията в света на онези, които вярват в Бога, е да променят положението.

Нито Християнството, нито Църквата имат за цел да направят човеците щастливи, а да им кажат истината - не да осъществят справедливост и свобода в политическото общество, а да дадат на човечеството спасение и вечен живот. И несъмнено, Църквата и Християнството трябва също така – като допълнителна задача - да ускорят действието на правдата и любовта в сърцевината на временното съществуване и така да направят това съществуване по-достойно за човека.

Понастоящем ние се намираме в най-ниската точка: човешката история е влюбена в страха и абсурда, а човешкият разум - в отчаянието. Силите на илюзията се разпростират из целия свят, изваждайки от строя всички компаси. Дарът на езика е така опозорен, думите са толкова изтъркани и фалшиви, толкова много истини, срещани във всяко ъгълче, в пресата или радиопредаванията, са съвършено смесени във всеки един момент с така много грешки, по този начин също афиширани, че хората просто губят сетивото си за истината.

Те са лъгани дотам, че като наркомани търсят ежедневната си доза от лъжи, за да се почувстват комфортно. Те я поглъщат заради вкуса и действат така, сякаш са вярвали в нея; и отново - те начеват един вид нелегален ментален живот, в който не вярват на нищо, което им се казва, а разчитат единствено на първобитния опит и първичните инстинкти. Те са заобиколени от всички страни от подправени и фалшиви чудеса, които заслепяват и ослепяват умовете им.

При това състояние на нещата, изглежда, че и най-мъдрите убеждения, и най-красноречивите демонстрации, и най-добрата организация определено не са достатъчни за людете от това време. Днес хората се нуждаят от знаци-знамения. Нуждаят се от дела.

Иска ми се да припомня отново думите на Паскал: „Ние винаги действаме, сякаш сме упълномощени да превърнем истината в триумф, докато сме упълномощени единствено, да се борим за нея”. Не на нас се полага да даваме чудеса на хората. От нас зависи да практикуваме онова, в което вярваме.

Декоративната вяра днес не е достатъчна. Вярата трябва да е действителна, практическа, жива вяра. Да се вярва в Бога, трябва да означава да се живее по такъв начин, сякаш животът не може да бъде живян, ако Бог не съществува. Тогава земната надежда в Евангелието може да се превърне в оживителната сила на световната история.”

Със съкращения от: www.hkultura.com;

превод: Слава Янакиева

Снимки: rts.ch; blogs.forward.com; contrepoints.org;