Йоан Зизиулас: Личност и битие – спасение и личностен живот (3 част)

ІІ. От биологично към еклисиално съществуване

Еклисиологичното значение на личността (еклисиално: църковно, въ-църковено, от гр. ekklesia, църква) - оцеляването на личността во веки веков като единствена по рода си, неповторима и свободна „ипостас”, като обичаща и обичана, представлява квинтесенцията на спасението, даряване на Евангелието (Евангелие: от гръцки „блага вест”) на човека. Целта на спасението е личностният живот, осъществен в Бога, да бъде осъществен на нивото на човешкото съществуване. Като следствие спасението се отъждествява с осъществяването на личността в човека.

Но не е ли човекът личност, дори и без спасение? Не е ли достатъчно за него да бъде „човек”, за да е едновременно с това и личност?

Богословието смята човека за „образ и подобие” на Бога и от тази гледна точка разглежда човешкото съществуване в светлината на два модуса: единият може да бъде наречен ипостас на биологичното, а другият – на еклисиалното съществуване. Един кратък анализ и сравнение на тези два модуса ще обясни защо понятието за личност е неразривно свързано с богословието.

1. Ипостас на биологичното съществуване: тя „се създава” със зачеването и раждането на човека и като плод на общуването между двама души не е съвсем без връзка с любовта. Но това биологично създаване на човешката „ипостас” страда радикално от две „проклятия”, които разрушават точно онова, към което се стреми човешката същност: личността.

Първото проклятие може да бъде наречено „онтологична необходимост”. По природата си ипостаста е неизбежно свързана с природния инстинкт, с един импулс, който е „необходим” и не е подчинен на властта на свободата. Така личността като битие „пребивава” не като свобода, а като необходимост.

В резултат на това тя не притежава силата да утвърждава своята същност с абсолютна онтологична свобода, както стана дума по-горе. Ако тя се опита да издигне свободата до нивото на своята онтологична абсолютност, ще бъде изправена пред дилемата на нихилизма.

Второто „проклятие” е естествено следствие от първото. В своята първоначална степен то може да бъде наречено проклятие на индивидуализма, на разделението на ипостасите. Накрая обаче то се превръща в последното и най-голямо проклятие за човека, в разпадането на ипостаста, каквото е смъртта. Биологичното създаване на човешката ипостас, изцяло свързано с необходимостта на нейната природа, завършва в увековечаването на тази „природа” чрез създаването на тела.

Тялото, родено като биологична ипостас, се държи като крепост на аз-а, като нова „маска”, която пречи на ипостаста да стане личност, тоест да се утвърди като свобода и любов. Тялото се стреми към личността, но в крайна сметка отвежда при индивида. Смъртта е „естественото” развитие на биологичната ипостас, отстъпване на „пространството” и „времето” на други индивидуални ипостаси, окончателното утвърждаване на ипостаста като индивид.

В същото време тя е и окончателното трагично „самоотричане” на собствената ипостас (разпадане и изчезване на тялото и на индивида), която в стремежа си да се утвърди като ипостас открива, че накрая нейната природа я е повела по погрешен път към смъртта. Този „провал” на оцеляването на биологичната ипостас не е резултат от някоя направена грешка от морално естество (прегрешение), а от самия конституционен характер на ипостаста, т. е. от биологичния акт на обезсмъртяването на рода.

Всичко това означава, че човекът като биологична ипостас е по принцип трагична фигура. Той е роден като резултат от един екстатичен акт (от „екстаз” - отнасящ се към състояние на екстаз, необикновен душевен унес, възторжена самозабрава), еротичната любов, но този факт е свързан с природната необходимост и, следователно, в него отсъства онтологичната свобода.

Човекът е роден като ипостасна реалност, като тяло, но тази реалност е свързана с индивидуалността и със смъртта. Трагедията на биологичната конституция на човешката същност не се изразява в това, че поради нея той не е личност, а в опита му да стане личност чрез нея и в провала на този опит. Грехът е точно този провал; той е трагичният прерогатив на самата личност.

Следователно, за да стане възможно спасението; за да успее неуспялата ипостас е нужно еросът и тялото, като проява на същността на личността, да престанат да бъдат носители на смъртта. В тази връзка като че ли са неизбежни две неща:

а) двата основни компонента на биологичната ипостас, еросът и тялото, не трябва да бъдат разрушавани – един отказ от тях би лишил човека от онези средства, чрез които той проявява себе си като личност;

б) конституционният характер на ипостаста трябва да бъде променен – не в морален смисъл, нито просто усъвършенстван, а да се осъществи като ново раждане на човека.

Макар нито еросът, нито тялото да са отхвърлени, те все пак променят своето действие, адаптират се към новия „модус на съществуване”, отказват се от онази своя дейност, която е конститутивна за човешката ипостас и която създава трагичното в човека, и запазват онова, което превръща човека в любов, свобода и живот. Това е раждането на „ипостаста на еклисиалното съществуване”.



2. Ипостас на еклисиалното съществуване: тя се създава чрез новото раждане на човека, кръщението. Както зачеването и раждането на човека създават неговата биологична ипостас, така кръщението води до нов модус на съществуване, до възраждане и съответно до нова „ипостас”. Каква е основата на тази нова ипостас? В какво се превръща човекът след кръщението?

За да избегне последствията на трагичния аспект в човека, който вече дискутирахме, личността като абсолютна онтологична свобода се нуждае от онтологична реалност, която е освободена от необходимостта на съществуването.

Това е и значението на библейския израз за новото раждане „свише”, това е и целта на христологията (богословско учение за личността и делото на Исус Христос)  с чисто екзистенциално значение – да се гарантира на човека, че търсенето на личността, не като „маска” или „трагична фигура”, а като автентична личност, не е митично или носталгично занимание, а историческа реалност, осъществена в историята чрез личността и делото на Исус Христос.

Той оправдава името Спасител не само защото донася на света прекрасно откровение, висше учение за личността, а защото осъществява в историята самата реалност на личността и я прави основа и „ипостас” на личността на всеки човек. Благодарение на Христос природата на човека може да бъде „приета” по начин, свободен от онтологичната необходимост, водеща до трагедията на индивидуализма и смъртта.

Благодарение на Христос човекът отсега нататък може да „пребивава”, да утвърждава своето съществуване като личностно не на базата на неизменните закони на своята природа, а на базата на връзка с Бога, подобна на връзката с Отца, която Христос притежава в качеството Си на Син Божий, в свобода и любов. Това осиновяване на човека от Бога, отъждествяването на неговата ипостас с ипостаста на Божия Син, е същността на кръщението.

Така човекът, разглеждан като еклисиална ипостас, доказва, че което е валидно за Бога, може да бъде валидно и за човека: природата не определя личността; личността прави възможно съществуването на природата; свободата е тъждествена с битието на човека. Еклисиалната ипостас е вярата на човека в способността му да стане личност и неговата надежда, че наистина ще се превърне в автентична личност. С други думи, тя е вяра и надежда в безсмъртието на човека като личност.

Последното изречение ни отвежда до въпроса: какво се случва с биологичната ипостас на човека, когато се роди онова, което нарекох еклисиална ипостас? Опитът показва, че въпреки съществуването на кръщението и на еклисиалната ипостас, човекът не престава да се ражда и умира в качеството си на биологична ипостас.

Характерът на еклисиалната ипостас не е свързан с отричане на света или на биологичната природа на самото съществуване. Тя предполага отричане на биологичната ипостас. Тя приема биологичната природа, но иска да я конституира по един небиологичен начин, да я дари с истинно битие, с истинна онтология, т. е. с вечен живот. По тази причина нито еросът, нито тялото трябва да бъдат отхвърлени; те трябва да бъдат ипостасирани съобразно същността на съществуване на еклисиалната ипостас.

В резултат на конституирането на биологичната природа по един небиологичен начин, еросът (като част от биологичното съществуване на човека) е освободен от онтологичната необходимост, диктувана от природата, а тялото (ипостасна проява на човешката личност) е освободено от индивидуализма и егоцентризма и се превръща във висша проява на общност: тялото на Църквата, Тялото Христово. Така то престава да бъде негативно понятие и се превръща в понятие за общност и любов.

В ипостаста, която притежава, то трансцендира – наред със своя индивидуализъм и разграниченост от другите същества, – дори собственото си разрушение, смъртта. След като като тяло на общение то е свободно от законите на своята биологична природа, свързани с индивидуализма, защо да не се окаже, че накрая то ще бъде свободно дори от самите закони на смъртта, които са само обратната страна на същата монета?

Така еклисиалното съществуване на човека се превръща в залог, обет за финалната победа на човека над смъртта. Тази победа ще бъде победа не на природата, а на личността, и следователно не на човека в неговата самодостатъчност, а в неговото единение с Бога.

Така личността в богословието се отличава от трагичната личност в хуманизма тъкмо по факта, че въпреки изживяването на трагичния аспект на биологичната ипостас по един абсолютен и цялостен начин, тя не приема своето битие от днес съществуващото, а е онтологически вкоренена в бъдещето, залог и обет за което е възкресението на Христос.

Когато усеща и съпреживява тази своя нова същност чрез Христос, човекът получава потвърждение на своята убеденост, че личността, освободена от биологичната необходимост, в крайна сметка няма да умре, че тя има последната дума над природата по същия начин, както Бог Създателят като личност, а не като природа, има най-първата дума.

Така вярата в сътворението ex nihilo, библейската вяра, се среща с вярата в онтологията, за да даде на човешкото съществуване най-скъпото и ценно благо: понятието за личността.

Със съкращения от: Изтокът и Западът за личността и обществото,

Съставители:  Ина Мерджанова и Мариян Стоядинов, Издателство Праксис, Велико Търново 2001;

Превод: Ина Мерджанова; редакция: Наталия Христова;

Снимки: panagiotisandriopoulos.blogspot.com; onlymyhealth.com;