Йоан Зизиулас: Личност и битие – понятие за личността (1 част)

І. От маска към личност: раждането на една онтология на личността
Много автори представят древногръцката мисъл като същностно не-личностна. Мястото на човека в единния свят на хармонията и разума е тема на древногръцката трагедия. И тъкмо тук – дали случайно? – терминът „личност” (prosopon) се използва за първи път. Терминът не отсъства от речника на древните гърци и извън живота на театъра и с него е била обозначавана онази част от главата, намираща се „под черепа”, т. е. мястото около очите. Но как и защо това значение толкова бързо е било отъждествено с маската, използвана в театъра? Каква е връзката на актьорската маска с човешката личност? Нима просто тази, че по някакъв начин маската напомня за реалната личност ? Или съществува по-дълбоко съображение, свързващо тези две употреби на термина „личност”? Театърът и трагедията в частност е място, където конфликтите между човешката свобода и разумната необходимост на единния и хармоничен свят, така както са ги разбирали древните гърци, са представени в драматична форма. Тъкмо в театъра човекът се стреми да стане „личност”, да се изправи срещу хармоничното единство, което го потиска с разумната си и нравствена необходимост. В театъра човекът се бори с боговете и със своята съдба, там той извършва грехове и нарушения; но там също така непрекъснато научава – според стереотипния принцип на древногръцката трагедия, – че нито може да избяга от съдбата в крайна сметка, нито да продължи да проявява високомерие към боговете, без да бъде наказан, нито да греши, без да понесе последствията за това. Така той трагически потвърждава възгледа, изразен в Платоновите „Закони”: че не светът съществува заради човека, а човекът съществува заради света. Неговата свобода е ограничена или, по-скоро, за него не съществува свобода и съответно неговата „личност” е просто маска, нещо, което няма връзка с неговата истинска „ипостас“ (същност, съществуване); нещо, което е без онтологично съдържание. В друг аспект обаче, като резултат от тази маска човекът – актьорът, но и зрителят, – придобива определено влечение към свободата, определена специфична „ипостас”, определена идентичност, отказана му от разумната и нравствена хармония на света, в който живее. Разбира се, благодарение на маската, човекът вкусва и горчивите последствия от своя бунт. Но вследствие на същата маска той става личност, макар и за кратко време, и научава какво значи да съществуваш като свободно, единствено по рода си и неповторимо същество. Маската е свързана с личността, но тази връзка е трагична. Въпреки това, в древногръцкия свят „ипостас” все още означава преди всичко „природа” или „същност”. Трябва да изминат много векове, преди гръцката мисъл да стигне до историческото отъждествяване на „ипостас” с личност. Подобни изводи могат да бъдат направени и по отношение на идеята за „личността” и у древноримските мислители. Терминът persona може би е бил по-тясно свързан с идеята за конкретна индивидуалност от своя гръцки еквивалент, но в своята юридическа употреба никога не е преставал да изразява древногръцкия prosopon в неговия театрален нюанс на роля: persona е била ролята, която някой изпълнявал в своите социални или юридически взаимоотношения, етическа или юридическа „личност”, която в колективен или индивидуален смисъл нямала нищо общо с онтологията на личността. Римската мисъл, която е фундаментално организационна и социална, е ангажирана не с онтологията, с битието на човека, а с неговите отношения с другите, със способността му да създава сдружения, да влиза в договорни отношения, да организира човешкия живот в държавата. Личността е придатък на конкретното онтологично битие, нещо, което позволява, без това ни най-малко да притеснява римската менталност, един и същи човек да изпълнява повече от една persona, да играе множество различни роли. В тази ситуацията свободата и неочакваното са отново чужди на понятието за личността. Свободата е упражнявана в групата или в крайна сметка – от държавата, от организираната цялост на човешките взаимоотношения, която определя и границите на тази свобода. Но точно както видяхме в случая с гръцката prosopon, римската persona изразява едновременно и отрицание, и утвърждаване на човешката свобода; като persona човекът подчинява своята свобода на организираното цяло, но също така осигурява за себе си възможност да вкуси свободата или да утвърди своята идентичност.