Йоахим Гаук: Свободата е тежка, защото изисква от човека да прави избор

 Интервю с Йоахим Гаук като кандидат за президент на Германия

Йоахим Гаук (роден през 1940 г. в Росток) като кандидат за президент на Федерална република Германия, чийто избор беше произведен на 30 юни 2010 година. След оставката на Хорст Кьолер името на Йоахим Гаук се споменаваше като възможен кандидат на управляващата коалиция от християндемократи и либерали. Но нещата се развиха по друг начин и той участва в надпреварата за президент като кандидат на социалдемократите и зелените. Публикуваме интервю на пастор Йоахим Гаук, дадено пред вестник „Ди Велт”.

Въпрос: Защо не сте член на никоя партия? Не се ли опасявате, че с Вашето поведение давате храна на популярните настроения на неприязън към партиите?

Йоахим Гаук: За да обоснова това поведение, винаги търсех убежище в думите на полския философ Лешек Колаковски. Някога той размишлявал дали е ляв либерален консерватор или консервативен либерален левичар. В себе си Колаковски виждал съчетани и трите политически направления и не бил в състояние да вземе решение за едно от трите. По този начин стоят нещата с много хора в Германия, не само с мен. Самият аз не винаги ценях ценността на свободата така, както я ценя днес.

Виждам голямата стойност на плуралистичния партиен спектър и в това, че имаме възможност в един определен момент да подчертаваме по-силно една ценност, а в друг - друга. Ако днес подчертавам свободата, то в случая имам предвид също и свободата на икономиката. Тя също е част от общото демократично дело. Към него принадлежи разбира се и съществуването на правилници, които възпрепятстват както в спорта допинга и грубата игра.

Питах дали с Вашето поведение не давате храна на враждебните настроения към партиите?

Не, естествено, а и поведението ми не въздейства по този начин. Чудесно е, че съществуват партии, чрез които всеки би могъл да влияе политически. А още по-чудесно е, че имаме плуралистичен партиен спектър. Твърде семпло е да се мисли, че съществува една единствена политическа линия на поведение, която е ключът за решаването на всички проблеми. Проблемите са твърде разнообразни, за да могат да бъдат решавани единствено от една партия.

Ядосвате ли се, че много хора все още Ви виждат само като човека, който се занимава с дискусията за миналото на Щази?

И още как! Мисля, че винаги съм приемал сериозно задачите, с които съм се нагърбвал в живота си. Нещата бяха такива, когато работех като евангелски пастор в Росток. Бяха такива, когато в бурното време на есента на 1989 г. участвах активно като говорител на „Нов Форум”, когато бях депутат в последната Народна камара и когато бях пълномощник на федералното правителство. Да, в продължение на дълги години се занимавах интензивно с тайната полиция на диктатурата в ГДР.

Считах и считам за правилно да се разглеждат много точно детайлите на диктаторската власт – само така ще се научим да оценяме каква демокрация имаме. За едните изследването на миналото им дава по-голяма възможност да се разделят с него, изпълнени с печал. А другите имат шанса да се разделят с него със срам. И по-нататък ще считам това осмисляне за нещо важно. Но извън това ще окуражавам хората да се намесват в актуалните събития. Нали ние, гражданите, не сме само потребители, а и избиратели, както и хора, които формират и решават нещата.

Дискусията за осмислянето на миналото съвсем не е свързана само с ГДР.

Положително. Западнa Германия, като част от немската нация, оживя в сърцето ми, когато проумя, че няма да можем да поемем по истински път, ако не осъзнаем вината си, вината на извършените по времето на националсоциализма престъпления. Вината и падението не могат да бъдат премахнати по вълшебен начин. Представляваше голяма крачка, когато в западните части на Германия разбраха тази истина. Това ме сближи много с тази страна.

Съществува широко единодушие, че Холокостът е престъпление срещу човечеството и никога не трябва да бъде забравян. Защо не могат да се наложат убеждението и ужасът от това, че и комунизмът, там където е господствал, също беше дело, свързано с убийства.

Действително е така. Предполагам, защото с нежелание се разделяме с това идеологическо приютяване, което беше способно по квазирелигиозен начин да предложи дълбоки в ценността си цели. Не виждам причините за това, че комунистическата идеология имаше и още има толкова много привърженици и в страни със свободолюбива конституционна уредба, в духовната и философска очевидност на тази идеология. Виждам по-скоро религиозния момент на придаване на смисъл, който се случи тъкмо в следрелигиозното общество.

Преминавайки през низ от поколения човек е развил религиозна потребност, дори мисля, че човекът е религиозен. Във веки случай съществува, без да я надценяваме, огромна религиозна потребност. И в момента, в който класически религиозното започва да се отделя от публичната сфера, се появяват светски религии на спасението като комунистическата и завладяват много хора.

На религията обаче е присъщо уважението към ближния. Откъде извира студенината на сърцето, с която и днес много хора не искат да си обяснят бруталния факт, че комунистите имат на съвестта си милиони убити?

Който е вярващ още преди Просвещението, той вярва, че за висшето благо човешките жертви трябва да се понасят, че дори са необходими. Това е съществувало в Средновековието. Ужасяващото е, че това мислене успя да се върне като признак на политическата модерност. За комунистите човешките жертви бяха приемливи, тъй като изглеждаше, че те имат отношение към върховните неща – за Царството Божие трябва да бъдат дадени жертви. И по срамен начин много интелектуалци се опитаха да оправдаят тази жертвена идеология.

Социалистическата идея не беше ли омагьосваща за много хора и поради това, че обещаваше най-сетне един живот в несвобода?

Това е опасното на диктатурите, че човек може да се устрои в тях. Свободата е уморителна и тежка, защото трябва да се вземат решения, да се прави избор. Не на всички хора това се удава лесно, за някои изглежда невъзможно. Можеш да спечелиш, можеш обаче и да се провалиш. И поради това има хора, които тъгуват за ГДР.

Германците не винаги са имали голяма надареност за свобода. Промени ли се това?

Ще се чувствам щастлив, ако мога да кажа със сигурност, че в сравнение с предхождащите поколения нараства числото на тези, които наистина ценят свободата. Ние сме народ, за когото запазването на материалното имущество е много важно. За мнозина „щастие” означава – утре материално да бъдем по-добре, отколкото днес. И е нещастие, ако това не се случи. Това редуциране на щастието в живота до благополучие и благосъстояние считам не за детски наивно, а за детинско.

Защо Вие залагате и като политическа нагласа на куража за риск?

Защото знам, че нашата система е система, способна да се учи. Кураж за риск има и в диктатурите. Последиците обаче са катастрофални, защото системата няма инструменти да се коригира сама, властта е безконтролна. При нас тя не е такава. Нашата система има чудесното предимство, че може да се коригира сама. Цялата история на демокрацията е една постоянна история на собствената корекция, на постепенното подобряване.

Има ли връзка, която да свързва свободата и собствеността?

В основния закон гражданинът е описан като същество, което има право на собственост. Съществува и правов ред, който закриля собствеността. Човекът има потребност от собственост. Представата, че индивидът може да бъде колективизиран така, че да няма потребност от собственост, за мен е погрешна.

Човекът също е и „его”, а към това „его” спада и желанието да разполагаш с пространство, което е само твое. И това желание трябва да се постави в отношение към правата на другите, в което е и смисълът на западноевропейското мислене. Не трябва да се страхуваме от собствеността. Но същевременно не трябва да изпускаме от погледа си, че притежаващият собственост носи и отговорност.

Едно свободно общество има ли нужда от неравенство?

Бих си пожелал да няма нужда от него. Но неравенството произлиза например от това, че хората са различни. Или от различната склонност и влечение на хората да работят и да се осъществяват чрез работата. И поради това винаги ще има разлики в притежаването на собственост. Трябва само да внимаваме експлоатацията да не се оправдава идеологически и образованието и възможностите за израстване да не зависят от имуществото.

По време на Световното първенство по футбол отново ще се развяват знамена с цветовете на Германия. Виждате ли в това израз на един нов патриотизъм?

Това е израз на жизнерадост, свързана с едно радушно „да” към собствената страна.

Превод: Господин Тонев; със съкращения от www.welt.de

Снимки: spiegel.de; n-tv.de;