Вилфрид Мартенс: Възможно ли е да си във властта, без да предадеш идеалите си?!

Вилфрид Мартенс – ценностни и светогледни опори

Публикуваме размисли на Вилфрид Мартенс (1936-2013), виден белгийски политик – християндемократ, премиер на страната си и дългогодишен председател на Европейската народна партия, от българското издание на сборник под надслов „Вилфрид Мартенс – Европа: Боря се и превъзмогвам” със съдействието на Центъра за европейски изследвания:

„Фактът, че станах политик и при това посветих живота си в служба на обществото, се дължи на философите и политиците, които след войната, когато бях млад, поставиха основите на европейското общество. Пробуждането ми за политиката се свързва с влиянието, което те имаха върху мен. Философи като Жак Маритен, Еманюел Муние и Пол Рикьор създадоха нов интелектуален климат на Запад. Те поставиха основите на тази Европа, която познаваме днес.

Новата интелектуална среда създаде политици с необикновени измерения – индивидуалности, белязани от войната, която превърна Западна Европа в купища развалини. Сред тях бяха Конрад Аденауер, Робер Шуман, Алчиде де Гаспери и Жан Моне. Тези философи и политици останаха постоянен източник на вдъхновение за мен през целия ми живот като политик.

Философията на Жак Маритен, например, поставя ударение върху човешката личност. Хората трябва да станат преди всичко по-човечни, твърди той. За него процесът на тази хуманизация се развива в унисон с християнските схващания, противопоставяйки се на атеистичните принципи на социализма, комунизма и фашизма. „Интегралният хуманизъм” може да бъде постигнат само чрез синтеза на двете различни, но не напълно противоположни философско-етични системи.

Еманюел Муние смята, че ще настъпи ренесанс, ново раждане на личността и на обществото. Той се обявява не за раждане на нов тип личност (за разлика от фашистката или комунистическата идеология), а за възстановяване на изконните стойности на човешката личност. Подобно на Маритен, и неговото мислене е по същество християнско, но той оставя вратата отворена и за привържениците на други вероизповедания, както и за религиозните скептици.

Муние е вдъхновител и приятел на Пол Рикьор (1913-2005), който на свой ред силно повлия на моите политически убеждения. Представителите на това първо поколение френски персоналисти имат своите съответствия в Германия – Макс Шелер и Романо Гуардиани.

Християндемократическите партии, които след Втората световна война изместиха конфесионалните католически и протестантски партии, намиращи се под силното влияние на съответните църкви, се вдъхновяваха от философията на персонализма.

Различни елементи от философията на Маритен и Муние се превърнаха в неразделна част от християндемокрацията: интеграцията на духовното или трансцедентното с неговата визия за хуманността, ролята на религията и на християнството в частност като крайна цел на съществуването, предимството на обществото пред второстепенната спрямо него децентрализирана държава, социален плурализъм, персонална и социална значимост на труда и на частната собственост, и т.н.

Освен това християндемокрацията споделя критиките, отправяни от мислителите персоналисти към западната рационалистична култура, материализма и необуздания капитализъм…

За разлика от днес, през 60-те години на XX век имаше повече хора, готови да отдадат себе си на политиката, макар и да не бяха много подготвени за политици. Шансовете на християндемокрацията да оцелее винаги са били тясно свързани с човешкия потенциал от млади хора. Но в наши дни потенциалните кандидати, от които политиците да могат да избират, намаляват чувствително.



Тези млади хора, които днес възнамеряват да се посветят на политиката, трябва да знаят, че семената на техните идеи ще попаднат в почва, която не е толкова плодородна, колкото беше в миналото. В резултат на това и на други фактори днешните младежки организации нямат възможност да излъчат свои „Комитети на звездите” (младежки организации с многобройни участници, които водят интелектуални диалози и битки, създават нови идеи и възвестяват нови ветрове на животворна промяна, а по-късно някои от тях стават политици от висок ранг).

Основният въпрос във връзка с всичко това е следният: възможно ли е едно поколение политици да достигне в самия център на политическата власт, без да предаде идеалите си. В това отношение бях силно впечатлен от един нидерландски сборник с есета на Пол Рикьор, озглавен „Политика и вяра” (Politiek en Geloof), който бе публикуван през 1968 година. Често препрочитам тези есета и бих искал да включа тук един голям цитат от Пол Рикьор, защото той оказва силно въздействие върху политическата ми дейност.

В главата „Изисквания за политическа подготовка” той разглежда взаимовръзките между етиката и политиката:

„Както знаем, тези отношения са трудни и измамни. Позволете ми веднага да заявя към кой работещ модел аз (Пол Рикьор) се придържам – модел, който освен това винаги държа под ръка като критерий и по отношение на личния ми живот.

Това, което се съдържа в него, е една крайно плодотворна разлика, заимствана от Макс Вебер – големия германски социолог от началото на двадесети век. В своята прочута монография „Политиката като призвание” (Politik als Beruf) той прави разлика между две нива на морално поведение: „етиката на убеждението” (Gesinnungsethik, morale de la conviction), както я нарича той, и „етиката на отговорността” (Verantwortungsethik, morale de la responsabilité). Със сигурност си заслужава да отбележим, че в своя ръкопис Макс Вебер първоначално е написал „етика на властта” (вместо на отговорността).

Уточнението е от огромно значение за онова, което следва, защото според моето твърдо убеждение благосъстоянието на обществото в крайна сметка зависи от коректното отношение между тези две форми на етика. От една страна, ние имаме етиката на убеждението, която се гради върху научни, културни и религиозни асоциации и общности, включително и църквите, които имат какво да допринесат от себе си на това ниво, но не и в политиката.

От друга страна, ние имаме етиката на отговорността, която е и етика на практическото приложение на властта, регулираното насилие и пресметнатия дълг. Според мен при изучаването на политиката е жизненоважно да се поддържа напрежението между тези два вида етика, защото ако смесим етиката на убеждението с етиката на отговорността, ще изпаднем в така наречената Realpolitik (Реалполитик – реална политика), в макиавелизъм, който се основава на постоянно смесване на цели и средства.

От друга страна, ако позволим етиката на убеждението да се намеси в другия вид морал, ние само ще изпаднем под властта на безбройните илюзии на морализма и клерикализма.” Стотици пъти съм повтарял тези изречения в речите и в писанията си. Те се превърнаха в мой лайтмотив. Като привеждам този цитат, аз продължавам да настоявам, че Християндемократическата партия никога не трябва да се превръща в партия, в която нищо друго няма значение, освен властта.”

Източник: Вилфрид Мартенс, „Европа: Боря се и превъзмогвам”; Издателство Сиела, София, 2010;

Превод: Илия Илиев;

Със съдействието на Центъра за европейски изследвания;