Разговор с Тончо Жечев за ценностите на българския консерватизъм (1 част)

Тончо Жечев: консерватор по принуда, опит и убеждение

Публикуваме разговор на Катя Митова с проф. Тончо Жечев за българския консерватизъм от списание за култура и хуманистика „Панорама“.

Въпрос: Професор Жечев, поканихме Ви за разговор върху консерватизма и в културата, защото сте между малцината български интелектуалци, които проявяват постоянен интерес към това направление в политическата мисъл… Всъщност Вие смятате ли се за консерватор?

Тончо Жечев: В известен смисъл имам право да се разглеждам като консерватор по принуда, насила консерватор. Защото и аз започнах като деветдесет и повече  на сто от своето поколение – в прогресивна среда, с илюзиите на ремсистите от моето село и гимназия, след това в университета и обществения живот през четиридесетте и петдесетте години. И тъкмо наблюденията, конфликтите, сътресенията в тази среда тласнаха мисълта ми в други посоки, насочиха ме към други заключения, в края на краищата доведоха нещата дотам, че някъде от шестдесетте години минавам, ща или не ща, за консерватор.

Всичко започна с един мой доклад за националното своеобразие на българската литература през 1965 година, който стана предмет на широки дискусии, материалите от който излязоха в отделна книга. В тая дискусия имах за опоненти голямата част от значителните имена от тогавашната литература. Може да с каже – останах соло.

Като сега си спомням душевната болка, от която се беше родил този доклад, почти физическото болезнено усещане, че ако не се опомним и завърнем към своите традиции и корени, ще изчезнат в пространството и света неповторимите български звуци, песни-предания, преживявания, ще се обезсмислят животът и страданията на нашите предци! Светът ще продължи по своя път като заличи от духовната карта невероятните плачове, радостни подрипвания, стенания, възторзи и печал на нашите деди.

Създаваше се ситуация, в която нашата култура беше заплашена да изчезне също така безвъзвратно, както по онова време изчезваше вселената на класическото българско село. Всичко това малко тревожеше  „честните и здравомислещи“ прогресисти - това беше нашият псевдоним за повърхностната, но винаги напредничава революционна интелигенция

Предразположения на собствената природа и характер

В новата ситуация, вече оформен човек, аз нямаше как да не забележа зад повърхностния рационален слой на идейните си убеждения дълбоките предразположения на собствената си природа и характер. Наистина от най-ранна възраст живея в София, но това не променя с нищо обстоятелството, че в определящите дни, в детството си, съм се формирал в селска среда, сред селяни, изпълнени и преизпълнени със здрав смисъл, в патриархално семейство, чийто духовен живот започва и свършва с традицията, дори с повторението на предците, чийто духовен глад се засища от преданието, а представата за смисъл и съдържание на живота се изчерпва с повторението на пътя на предшествениците.

Този свят и порядък имаха такава хипнотична сила върху мен, толкова преувеличено усещах топлината им сред студените каменни грамади на града, че не можех да се почувствам докрай гражданин, софиянец. И досега имам чувството, че съм живял като квартирант в града, при това с лоши хазяи. В душевен смисъл и като предпочитания си останах селянин и колкото и да е смешно, съм готов да се гордея с това, ако не за друго, защото тъй дълго съм могъл да пренеса едно чувство, една привързаност и принадлежност.

Всичко това имаше немаловажно значение, защото в новата насока, която взеха издирванията и мислите ми, аз преоткрих рода си, родното си място, уроците, които бях получил в детството. Така например едва сега за мене станаха понятни и изпълнени с дълбок смисъл думите, които бях чувал от моя незабравим дядо по майка Марин и който, ако бях останал в руслото на повърхностния либерализъм, сигурно щях да смятам за „бабини деветини“ Моят дядо беше безкрайно скептичен към всякакви промени, беше готов за тях само след солидна проба, при доказано сериозни резултати.

Той не се зарадва, когато смениха Кьосеиванов с Богдан Филов, отнесе се извънредно резервирано, когато на мястото на Божилов дойде Багрянов, направо с ужас прие завръщането на Кимон Георгиев на политическата сцена след Девети септември и т.н., и т.н. Всички тези смени бяха придружени с лукавия му присмех, с неизменното му предупреждение - таман се нахранят едни въшки, идват да храним други въшки. Неговите уроци бяха неповторими.

Предупреждение заради увлечения и илюзии

Виждайки моите увлечения и илюзии, той ме предупреждаваше: „Тоньо, казваше, един ден ще разбереш какво е прогресът! Някога, когато бях млад, в селото почти нямаше власт – един кметски и един пъдар. Виж сега колко са! Но дори кметския и пъдаря да ги нямаше, всичко щеше да си остане както си е, пак всеки щеше да тръгне по работата си сутрин, да се върне вечер, да спи спокоен и т.н.

Какво ще стане сега, ако осъмнем една сутрин без власт? Ще се изколим с брадви! Това е той вашият напредък“. Искам да кажа, че в трезвата, натурална, чужда на илюзии селска мисъл човек можеше да получи и стимули, и някаква подготовка за ценността на консервативната душевна нагласа и мисъл.

Към всичко това могат да се прибавят и заниманията ми с историята на българската литература, с българската история, както и с могъщата и изстрадала руска религиозна мисъл от края на миналия и началото на настоящия век. Откриването на Бердяев и Владимир Соловьов беше нашето истинско „откриване на Америка“. То сполучливо се прибави към Гьоте и Шпоенхауер, които, никой няма да отрече, същото се отдалечават от прогресивното и либералното мислене.

Всичко това е достатъчно да обясни защо върху мен никога  не е имала духовна власт културата, която Трилинг нарече „противоположна култура“, т.е. мисълта и маниерът на авангардизма, на революционното съзнание, на разрушителните идеи. И сега не мога да реша дали тази нова насока ме е отвела към историята на българската национално-църковна борба или заниманието с национално-църковната борба е дало решителния тласък към тоя начин на мислене.

Едно е ясно, че отдаването на дължимото на просветителите и еволюционистите в ония времена на революционна екзалтация не можеше да мине безнаказано, не можеше да не те нареди в съзнанието на хората в противоположния на революционерите стан. Както всъщност и стана.

Ако проследите полемиките, писанията срещу „Българският Великден“ и „Митът за Одисей“, ясно ще видите, че в тях няма нищо друго освен обвинения в консерватизъм, в непричастност и  дори в подкопаване  на революционната истина. Никой не си даваше труда да докаже, че не съм прав. Всеки беше убеден, че като докаже, че не съм революционер, че съм консерватор, априори е доказал не само, че не съм прав, но че съм и грешен, вреден. Съжалявам, дълго отговарях на първия ви въпрос, но той ме върна към стари, незараснали рани.

Нашата история и липсата на чисти модели

Нашата история се е сложила така, че „чисти модели“ на политически или културни явления в нея няма. Как виждате българската традиция в политиката на фона на западноевропейската традиция? И какви са нейните персонални превъплъщения?

Понякога съм стоял онемял пред фигури от нашето Възраждане! Трябваше да изобретя  словосъчетанието „монолитни смешения“, за да охарактеризирам, някак да се справя с явленията. Помислете само за д-р Петър Берон, не днешния, политикът, а прадядо му, който за нацията е учител, останал със своя „Рибен буквар“, т.е. дошъл да ни научи на азбукито, чиста проба възрожденец. Но опитайте се да го погледнете от ъгъла на тогавашна Европа с неговите усилия да създаде световна система на науките тъкмо във времето на диференциацията им, с научните му занимания и стремежи, напомнящи алхимиците на средновековието.

Д-р Петър Берон с единия крак е тук, на наша почва, с другия – неизвестно къде, губи се от погледа ни, става непонятен и нам, а и на Европата. Нещо като гигант и същевременно карикатура на гигант. Това ми даваше основание тогава да заговоря за „бероновия комплекс“ на нашата интелигенция. Но и това малко откритие на един проблем предизвика неистов вой. Ако сте забелязали най-голямото интелектуално престъпление и на прогресивните, и на реакционните сили у нас е, че бясно искат да пресекат в зародиш самия порив за самопознание, а не да си разказваме легенди един на друг. А проблемът тук е безкрайно важен, той опира в сърцевината.

Защото как ще разбереш и оцениш един Захари Стоянов, ако не се замислиш за невъобразимото съчетание на епохи само в един единствен творец и човек – ами че Захари носи в себе си, и то в живо съчетание, черти на човека от всички времена на човечеството – от пастирската епоха, през робската, през религиозно-средновековната, възрожденската, просветителската, необуржоазната до декадентската.

Моят консерватизъм не се състои в нищо друго, освен в упоритост да се стои на своя почва, като се усвоява и използва световен опит. Няма защо да се гонят и преповтарят откритите вече неща. Нашият опит и фигурите на нашия живот дават обилен материал за обобщения, за оригинални теории, за духовно творчество, което си заслужава труда. И няма защо като папагали по-малко талантливо или направо бездарно да повтаряме другите.

Така е с българския консерватизъм, за който питате. Непреходно значение за него, както и за буквално всичко у нас, има обстоятелството, че в нашето развитие от седми век насам, външните фактори имат решаващо значение. За разлика от нашата природа, в нашето общество всичко расте насила и дето расте, там вехне!

Източник: iztoknazapad.com; със съкращения;

Снимки: kultura.bg; www.lostbulgaria.com;