Разговор с Тончо Жечев за ценностите на българския консерватизъм (2 част)

Тончо Жечев за консерватизма и българското общество
Геостратегическото положение, което Аспарух избра за новата държава, предопредели изглежда всичко останало. Преди всичко, не е било възможно в близост до най-могъщата империя на средновековието – Византия – да се създаде друга също така могъща и самостоятелна в политическо и духовно отношение държава. Още Княз Борис I е разбрал и драматично е преживял тази участ на страната си и нейната зараждаща се култура. Неговите опити, във връзка с приемането на християнството, да опипа почвата навсякъде – при Лудовик Немски, при папа Николай I, при патриарх Фотий – с дипломация на лъв, хванат в клетка: никаква свобода да маневриране! Малцина у нас знаят, че самото понятие Трети Рим е българско понятие, създадено в епохата на Иван Александър. Но ние бяхме много близо до Втория; Търновград е много близо до Константинопол, за да създаваме Трети Рим. И идеята беше подхваната от руското духовенство, за да се наложи и затвърди Москва. А ние си останахме трансмисия за славянските култури. Самостоятелните и могъщи държави, колкото и да са противни за личността, имат това предимство, че охраняват самостоятелни и могъщи култури. От момента, в който ние не можехме вече да разчитаме на независимо и дълготрайно съществувание, трябваше да се простим с перспективата за органично, постепенно, естествено, нормално развитие, в което има посяване, растеж, цвят, плод. Оттук насетне трябваше да сме готови едно да сеем, друго да жънем, едно да мислим, друго да излиза. В края на краищата – нищо да не излиза. Така че английският, но и френският, германският, италианският, дори руският консерватизъм са израснали и са се развивали на своя почва, до днес се подхранват от своя почва. А тук почвата е камениста за всяка оригинална идея. Погледнете само развитието на най-типичния български консерватор Тодор Икономов! Това е люшкане и завои на сто и осемдесет градуса. Едва ли някой е започвал като толкова отчаян радикал, дори нихилист, участник в една от най-големите маневри в нашата църковна история като униатството, т. е, участие в игра с цялата осветена от вековете традиция. И същият този човек узря за консервативните идеи в практично-политически план. Може да ви звучи кощунствено, но ще ви кажа, че всичко у нас е не толкова плод на естествено посяване и узряване, колкото от разочарование от посятото и поникналото. В страни като нашите разочарованието е колосален фактор, отчаянието и следващите го отчаяни теории за спасение, за чудо, спасително чудо, подхранват и поддържат един неунищожим обществен инфантилизъм. Поначало консерватизмът е силно обвързан с конкретната историческа действителност. Трудно е да съпоставяме нашенския консерватизъм като направление в политиката със западните варианти на консерватизма. И все пак – сравнението е основен начин за себепознаване. Към какви изводи навеждат подобни сравнения. Разбира се, най-важното следствие от главната особеност на нашето народностно и национално битие беше, че консерватизмът, опазващите тенденции в нашето общество и култура можеха да пребивават само в задния двор на обществото. Ние сме обречени да се развиваме при безпрепятствено разгръщане само на прогресивни, радикални, разрушителни, революционни теории и настроения. Отмъщението на естествения ред на нещата разбира се не закъснява – самите прогресивни и либерални, разрушителни, революционни теории и настроения в тия условия, несрещайки никакви препятствия по своя път, развивайки се без съпротива, са обречени да останат повърхностни, епидермални, разочароващи при всяка втора стъпка. Там където тъй радостно се разделят със своето минало са обречени на тъжно бъдеще. Където не е имало искрен и дълбок консерватизъм, няма искрен и дълбок либерализъм. Това са закони на живота. Най-същественото следствие от липсата на здрава консервативна тенденция в незрелите източни общества е отбелязана в един откъс от Константин Леонтиев, който искам да цитирам, въпреки че нямам никакви просветителски илюзии, че някой ще научи нещо някога. У нас се учат само когато се опарят, никой не се учи как да избегне опарването. Цитатът гласи следното: „От гледна точка на общественото устройство на християнските народчета на Изток може да се каже, че те са европейци, съвременни предимно, че те в известен смисъл са повече европейци, отколкото французите и англичаните. Ако оставим настрана английското общество, в което се е съхранило толкова средновековно и оригинално дори и в наше време, да вземем за сравнение само французите. Във Франция има легитимисти, ултрамонтани, хора от най-крайния бял консерватизъм. Те няма да възтържествуват, да речем никога.