Тончо Жечев: Отношението на Тодор Икономов към Съединението на България

Тодор Икономов и Съединението на България

Един от водоразделните въпроси в идейния и политическия живот през двете последни десетилетия на 19 век у нас е въпросът за съединението на Княжеството с Източна Румелия. Интересна е позицията на Тодор Икономов по този въпрос. Както можем да видим от мемоарите му, една от неговите любими идеи е идеята за политически дуализъм от рода на Австро-Унгария, и то тъкмо от времето, когато тези изкуствени форми неудържимо вървяха към своя залез.

В навечерието на Освобождението той е обосновавал идеята за създаване на подобна форма на управление – България-Турция. След като нещата вземат друг обрат, същото схващане се модифицира у него. Той е между тези, които са били склонни да се откажат от правото на независимост за Княжеството, признато с берлинските трактати, при условие, че автономният режим, предвиден за Източна Румелия, се разпространи върху трите части на България – Македония, Тракия, Мизия и те като едно цяло, но обединени, останат васални на Турция.

Само в тази връзка може да се изясни отрицателното му отношение към акта на Съединението, извършен на 6 септември 1885 година. Той не само не е принципиален противник изобщо на съединението, той е един от видните борци за национално обединение преди и след Освобождението. Но съгласно общите си политически идеи той е бил против прибързването, като се е надявал очевидно, че при друго развитие на нещата съединението ще стане не само с Източна Румелия, но и с Македония. Друг е въпросът, какъв елемент на утопизъм има във всичко това.

Исторически погледнато, съединението между Източна Румелия и Княжество България сложи началото на обособяването на „македонския въпрос” като въпрос изобщо на балканската и европейската политика и всички съседи взеха да дърпат части към себе си. „Вашите държавници – казал Махмуд Шевкет паша, водител на младотурците в похода им към Цариград – помислиха, че и с Македония ще стане, както стана с Източна Румелия. Но те се излъгаха: докато румелийският въпрос бе български въпрос, македонският стана европейски...”

Гр. Найденов, председател на опълченското дружество в София, разказва за един любопитен свой разговор с Тодор Икономов като окръжен управител в Шумен, станал непосредствено след Съединението. Найденов му разказал какво знае за събитията: „Икономов – продължава той – внимателно ме изслуша, без да ме прекъсне. Когато аз свърших, той ме погледна със съсредоточен, замислен поглед и една дълбока въздишка се изтръгна от широките му гърди. На моя въпросителен поглед той ми отговори със следните паметни думи:


Съединението на България от 1885 г. Двете женски фигури олицетворяват Княжество България и Източна Румелия, в краката им е изобразен лъв; под лъва е гербът на България, който застъпва два щита.


Румелия си беше много добре, добре бяхме поели управлението й, султановата власт никак не се чувстваше. Страната процъфтяваше и европейските сили виждаха това. След нея можехме да поискаме от Европа прилагането на същото управление и в Македония, тогава и двете заедно – Източна Румелия и Македония, автономни и закрепнали, щяха да бъдат сигурни за нас.

Сега, с тоя прибързан ход, изгубихме Македония. Върху нея ще се нахвърлят и сърби, и гърци, а турците ще свият юздите й и нейното освобождение се затруднява и отдалечава извънредно много. Един бог знае колко още жертви и опасности ще ни костува подобрение положението на Македония и нейното освобождение...”

Цитирам това, за да се види, че и в дадения случай у Икономов преобладават, колкото и спорни да са в основата си, идейните съображения. Те определят неговата позиция по такъв кардинален проблем като Съединението. Той смята Акта за „безвременно и себеугодно движение на мнимите патриоти”, за тактическа грешка с оглед една обща стратегическа цел.

С други думи, позицията му по Съединението се определя както от една любима негова политическа химера, така и не на последно място от това, че то беше извършено от ненавистните нему „луди глави” и княз Батенберг, от една политическа партия и княза, в чиято далновидност най-малко вярваше. Така или иначе, и двете обстоятелства му попречиха да види този голям акт в цялото му значение, особено с оглед конкретното разположение на силите в онова време.

В дневника му събитието е изтълкувано главно на моралистична плоскост и пак в странно съчетание на политически реализъм и радикализъм с наивен утопичен утопизъм: „Молим да не си помисли никой, че не съм искал и не съм въздишал по съединението. Мисълта за съединението всякога е пълнила моето същество по най-силен начин. Тя е говорила в мене много по-силно, отколкото е говорила у мнозина други българи.

Аз съм желал съединението не за изгодите, които би (могло) да ми донесе лично, както на Странский, Чомакова и Петрова, а зарад големите сетнини, които то може да докара на бъдаща България. Аз съм чакал минутата на съединението с нетърпение, но това никога не ми е позволявало да мисля, че то, съединението, трябва да се купи с цена, която убива надеждите ни за големите и благите надежди в бъдещето. Аз съм мислил за съединение при добри условия и при спазване на всичките шансове за правилен, бистър и всестранен процес.”

Откъс от „Тодор Икономов”, автор Тончо Жечев;

Библиотека бележити българи;
Издателство на Отечествения фронт, София, 1975 г.;
Снимки: atil.blog.bg; muzeini-relikvi.net;