Разговор с Тончо Жечев за ценностите на българския консерватизъм (3 част)

Тончо Жечев за църквата, равенството и здравия консерватизъм
Въпрос: Виждате ли реални перспективи за бъдещето развитие на една от основните опори на консервативния обществен ред у нас – църквата? Тончо Жечев: Тук стигаме, разбира се, до най-същественото. След монополното положение в духовния живот на църквата през Средновековието, по редица причини у нас тя не става алтернатива на светския духовен и политически живот, а в значителна степен тяхна функция. В известен смисъл велика заслуга на българската православна църква е, че даде покрив, форма, оръжия, средства на българската политическа борба за правото на национално признание и самоопределяне, за етническото сплотяване в рамките на Турската империя. Не са толкова много епизодите, с които православната църква може така да се гордее, както с извоюването на църковна независимост като символ и решителна крачка за национална независимост. Но този решаващ епизод в нашата политическа и църковна история направи така, че окончателно утвърди българската църква, и без това подготвена от византийската традиция, на пътя на пряката зависимост от политиката, утвърди я преди всичко като политически фактор, задълбочи зависимостта й от властта, пребиваването й предимно в царството на Кесаря. И забележете как стремително лети надолу, намалява относителната тежест на църквата в обществения живот, паралелно с разгръщането на гражданските свободи. Сякаш църквата се изчерпва, нейните задачи се изпълняват успешно от други, тя става декоративен елемент в държавния живот. Може да изглежда парадоксално, но българската църква има повече тежест, нейната роля и място се чувстват по-намясто във времената на робство и тоталитаризъм! Гражданските свободи, свободното българско общество сякаш я правят излишна. Тази особена роля на църквата предопредели в голяма степен консервативното движение и настроения у нас. Все пак без клерикална основа консерватизмът олеква, той получава същите повърхностни и епидермални измерения както и либерализмът. В края на краищата само църквата може да гарантира както неизменността, така и развитието на една и съща основа на дадена човешка общност. Без нейната дълготрайна, хилядолетна традиция като главна опора, няма как да не се наруши континуитетът на народностното, национално развитие. А оттук идва и слабостта на силите, които трябва да държат за охраняването, съхраняването, запазването на ценностите на това развитие. Какво мислите за идеята за равенството, която като че се е вкоренила твърде дълбоко в нашето съзнание, при това в най-популисткия си вариант? Няма нищо по-противоестествено от принципа за равенството, с който един лицемер като Русо подлъга човечеството. Погледнете природата и всичко в нейния царствен порядък и ще разберете колко противно на естественото е да смятаме, че равенството е щастливото бъдеще на света. Никак не е случайно, че най-несправедливите, най-ужасните, непоносимите за човека общества дойдоха в името на равенството, под флага на егалитаризма. (Съвършено друг и напълно справедлив е необходимият принцип на свободното общество, за равенството на всеки пред закона!) В края на краищата ние ще си останем незряло, болно, неустроено общество до момента, в който изстрадаме докрай аристократичния принцип, за който английското общество започна да узрява още в края на XVIII век – никой не е привилегирован, всички са привилегировани! Завиждам на Дизраели, че пръв е произнесъл мисълта, която чувствам, усещам с цялото си същество като права – „Революциите на континента са борба против привилегиите, а в Англия те са борба за привилегии”! Ето това е, което отличава здравословното английско общество от континенталните и предопределя до голяма степен решаващата роля, която консервативната мисъл и действия имат в системата на английския живот. Забележете – всички идеи и действия, насочени към въвеждане на равенство в обществото, достигат най-много до разпределението и преразпределението на натрупаните до тогава богатства. Свърши ли се тая работа, настъпва неизбежен провал. Защото с идеите и действията, насочени към установяването на равенството, нито може да се съхрани събраното, нито – още по-малко - то да се умножи и увеличи. Изобщо тук имаме работа с една човешка утопия, която продължава да се използва от безбожни демагози, които се множат прогресивно на земята от осемнадесети век до днес. Посткомунистическият период, в който навлезе България, предполага събуждане на стремеж към истинско, задълбочено политическо самоопределение. Нямам предвид всеки да се определи като симпатизант на една от съществуващите у нас политически партии и организации. Още по-малко – задължителното членство в избраната партия и активно участие в осъществяването на нейните цели.