Александър Солженицин като съчинител и вдъхновител на военна истерия

Декларация на Съюза на българските писатели от 1974 година

Публикуваме втората част от декларацията на Съюза на българските писатели от 6 февруари 1974 година, осъждаща Александър Солженицин. Използваната лексика и партийната позиция на духовните творци е поразителна. „Но може ли, като мрази комунизма и съветския строй, Солженицин в същото време да храни някакви синовни чувства към своя народ, към обикновените хора на труда? Естествено, че не. И в предишните си книги и особено сега този маниакален претендент за месия изразява открито презрение и ненавист към руския народ, към неговата душа, към неговата нравственост клеветейки го, че за „дажба” хляб и нищожна привилегия бил готов на всичко.

В такъв случай би могло да се помисли, че Александър Солженицин е някакъв патологичен случай на отчаяние и безпросветност, с който е безсмислено да се занимава обществената съвест. Уви – не. Солженицин има, така да се каже, своите опорни точки, има своите „положителни” просветления и те са, както трябва да се очаква, не кой да е, а троцкистите, белогвардейците и власовците. В това отношение той е твърде широкосърдечен, в любовта му има място и за царя и за бившите благородници и архиреи, и за ревизионистите и контрареволюционерите, и за най-долните предатели и гробокопачи на собствения му народ.

Като се започне от това, че при императора дори затворите били „четири пъти” по-добри, в неговия диапазон има място и за юначествата на генерал Власов, и за „хуманизма на нацистите”. С добре изработена предпазливост и дипломатичност такива майстори на антисъветизма като Харисън Солсбъри и Майкъл Скемъл отвъд и отсам океана споделят, че „Солженицин изказвал мнението, че нацистите са били относително милостиви, почти снизходителни” и че „онова, което той описва, включва, разбира се и някои не много, ако може така да кажем, добри страни на окупацията”.

Ала ето че и това не е всичко. Солженицин не остава на линията на констатацията: внушил си е, че е инструмент на някакво особено призвание, той се счита длъжен да дири изход. Преди да ни го посочи обаче, той прави един апотеоз на силите, събрани в РОА (Руска освободителна армия), която според него била съставена от убедени личности, движени от „неугасима ненавист към съветския режим”.

Той смята, че изменниците, оглавени от предателя генерал Власов, който предпочете, попаднал в плен, да бъде слуга на фашизма и да отправи оръжието си против родината, са заслужили доверие, и упреква Хитлер и сановниците му не в друго, а в смъртния грях, че „вече в навечерието на гибелта си все още не могли да преодолеят своето упорито недоверие към отделните руски формирования и да се решат на цялостни руски дивизии..” Човек остава с убеждението, че Солженицин дълбоко съжалява, задето нацистите не са могли да стигнат до идеята да победят собствената му страна и собствения му народ с полкове и дивизии от предатели.

Солженицин обаче не спира до тук. Той обвинява съюзниците, че не са съхранили след победата власовските формирования. Неговите упреци са отправени персонално, той е недоволен от Рузвелт и Чърчил, от „тяхното очевидно систематично късогледство и даже глупост”. Солженицин пролива сълзи по изпуснатия случай: „Как може те (Чърчил и Рузвелт), слизайки от 41 към 45 година, да не осигурят никакви гаранции за независимостта на Източна Европа? Как можаха те заради смехотворната играчка на четиризонния Берлин (своя бъдеща ахилесова пета) да отстъпят обширни области от Саксония и Тюрингия?... Казват, че с това те са възнаградили Сталин за задължителното му участие в японската война. Вече, имайки в ръцете си атомната бомба, възнаграждават Сталин... Нима това не са ограничени политически сметки?”

Ето, прочее, изхода на Александър Солженицин! Той съжалява, че атомната бомба, с която империалистите разполагаха през 1945 година, не е употребена за окончателна разправа със Съветския съюз. С държавата и народа, които понесоха планини от мъки и страдания, които изнесоха на плещите си цялата Втора световна война, които освободиха Европа и света от чудовищната машина на нацизма. Оказва се в края на краищата, че онова, което сме подозирали и знаели досега за Солженицин, е твърде малко.

Че той не е само съветомразец и власовец, нито пък се задоволява да бъде литературен и граждански емигрант и предател, който живее в собствената си родина, яде хляба на своя народ и се ползва от благата му. Оказва се, че той е яростен и злостен контрареволюционер, съчинител и вдъхновител на военна истерия и атомна заплаха. С това Солженицин става печален продължител на най-черното, на най-реакционното в книжнината и философията, оказва се приемник на мракобесието и човекомразството.

Управителният съвет на Съюза на българските писатели изказва най-дълбокото си и гневно възмущение и непоколебимата си позиция на непримиримост с всичко контрареволюционно и античовешко, откъдето и да идва то. Проявите и поведението на хора като Александър Солженицин са несъвместими с разбирането за писател и гражданин не само сега, в нашия век, но и в най-дълбокото минало, и в най-далечното бъдеще.

Всички факти доказват, че потомственият помешчик и претендент за духовен дворянин се е развивал през целия си живот като враг на съветския народ. Изпаднал в месианска маниакалност и противокомунистически бяс, самопоставил своята личност над „тълпата”, самозваният „спасител” не е нищо повече от един злостен клеветник на народ и родина, един престъпен подбудител към атомна разправа на империализма със Съветския съюз.

Случаят Солженицин престава да бъде литературен, надхвърля рамките на обикновения пореден антисъветски скандал. Той представлява опасен рецидив на подбудителство за преминаване от студена към гореща война. В миналото, когато все още можеше да му се вярва, че е използван без негово съгласие, Солженицин развиваше своята теория против класовата борба. Той намираше, че класовата борба е измислица, чиято задача е да предизвиква вражди между хората и води обществото към диктатура и потисничество.

Днес самият той е едно блестящо потвърждение за наличието на класова борба. Заклет враг на трудовите слоеве по рождение и възпитание, сега Солженицин е едно платено оръдие на империализма в борбата му против новия млад свят, съзнателен проводник на контрареволюционната идеология.

Следва продължение

Снимки: www.everbook.ru; www.solzhenitsyn.ru;