Против антихуманната, антиписателска дейност на Александър Солженицин

Или за манталитета на интелектуалния елит от онова време

Публикуваме третата част от декларацията на Съюза на българските писатели от 6 февруари 1974 година, осъждаща Александър Солженицин, както и списъка на подписалите я майстори на словото: „Българските писатели от по-старото поколение знаят какво е класова борба, самите те са участвали в нея като бойци и още носят следи от битки и стълкновения. И те, и по-младите, които участват най-активно в строителството на социалистическата си родина, могат да различават приятелите от враговете. Никой не може да помрачи светлия пример на могъщата съветска литература. Тя е своя и близка на българските писатели от самото й рождение в битките на революцията до големите победи на фронта на труда и съвършенството.

Българските писатели носят с вълнение и обич в сърцата си имената на съветските творци и творби, те са искрени приятели и пропагандатори на своите съветски събратя. Те винаги ще приветстват дружбата и сътрудничеството на великата съветска страна със страните от социалистическата общност, на тях винаги ще са мили и ценни всички прояви на хуманизъм и укрепване на мира и прогреса. И неотстъпно ще порицават злодеянията, целещи да смутят движението на човечеството към неговото ясно и щастливо бъдеще.

Една от задачите на западната пропаганда бе, като използва Солженицин, да смути, доколкото е възможно, общественото мнение в собствените си страни, да охлади проявите на симпатии към Съветския съюз, да стъписа интелигенцията и всички ония, които гледат с надежда към съветската държава, към съветския човек, към неговата материална и духовна култура. Прогресивният и комунистическият печат вече цял месец дават отпор на тези опити.

Известни и значителни писатели като Алберт Кан вече изразиха своето становище – в писмо до „Ню Йорк таймс”, което редакцията не посмя да отпечата, Кан нарече Солженицин открито контрареволюционер. Той се учудва, че печатът и средствата за масова информация отделят такова голямо внимание на книгите на Солженицин, в които „се пренебрегват всички успехи, постигнати от съветската власт”. Американският писател е възмутен, че се вдига закъснял шум за известните и отдавна отречени отклонения на съветската законност, а се забравя, че „агентите на ЦРУ, ФБР, Пентагона и другите разузнавателни служби шпионират американците”.

Но това не е единствената „заслуга на Солженицин”. Самозваният „хуманист” и поборник за свобода не е вдигнал глас нито веднъж в защита на жертвите на американския империализъм в Индокитай, нито против страданията на палестинския народ, нито против фашистките издевателства над народа на Чили – не го трогва съдбата нито на Салвадор Алиенде, нито на Пабло Неруда и Виктор Хара.

И в това няма нищо чудно, като се има предвид последните му откровения в „Архипелаг Гулаг” по отношение края на Втората световна война и пропуснатите възможности от позицията на едностранно притежание на атомната бомба.

Александър Солженици има едно последно преимущество – той не направи грешката на други предатели и не емигрира формално. Цената на Солженици расте тъкмо с това, че гласът му идва от територията на Съветския съюз, само така можем да си обясним неговото нежелание да напусне страната и народа, които той категорично е декларирал, че ненавижда. Това му дава право да играе ролята на „борец и страдалец” и да утолява неимоверната си жажда за слава.

Управителният съвет на Съюза на българските писатели осъжда с гняв и възмущение тази антихуманна, антиписателска дейност. Литературното дело е несъвместимо с предателството, цялата история на човешката цивилизация е едно блестящо доказателство за това. Не е известно да е увенчан със слава нито един изменник, нито един враг на род и отечество, нито един борец против прогреса.

Презрението, което извиква днес дейността на Солженицин, ще бъде заместено от лошия спомен за нещо нечисто и отвратително. Историята върви по своя неотменим ход. В нейния авангард са и ще бъдат винаги Съветският съюз и страните от социалистическата общност, онази Източна Европа, за която предателят съжалява, че не е била ликвидирана още през 1945 година. Въпреки предателството и клеветите човечеството ще стигне до мечтания и отвоюван от толкова силни и смели хора свят на бъдещето”.

Председател на СБП акад. Пантелей Зарев. Членове на Управителния съвет: Анастас Стоянов, Ангел Тодоров, Андрей Гуляшки, Асен Босев, Атанас Наковски, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Веселин Андреев, Владимир Голев, Генчо Стоев, Георги Караславов, Георги Константинов, Георги Марков, Георги Струмски, Димитър Гундов, Димитър Методиев, Драгомир Асенов, Дора Габе, Елисавета Багряна, Емилиян Станев, Ефрем Карамфилов, Иван Аржентински, Иван Цветков, Йордан Радичков, Камен Калчев, Лалю Маринов – Ламар, Кольо Георгиев, Камен Зидаров, Коста Странджев, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Матей Шопкин, Младен Исаев, Николай Хайтов, Николай Зидаров, Павел Вежинов, Пенчо Данчев, Петър Динеков, Рангел Игнатов, Симеон Султанов, Слав Хр. Караславов, Соян Ц. Даскалов, Тодор Генов, Тончо Жечев. Проверителна комисия на СБП: Александър Муратов, Димитър Пантелеев, Евтим Евтимов, Марко Недялков, Емил Коралов, Орлин Орлинов, Славчо Васев.

Източник: в. „Работническо дело”;

снимки: www.dw.de; en.wikipedia.org;