Рене дьо Шатобриан – консервативен мислител, баща на френския романтизъм

Лекция на доц. Гено Генов за Рьоне дьо Шатобриан  (1768-1848)

В литературната история на Франция Франсоа Рьоне дьо Шатобриан (доц. Гено Генов изписва по този начин името на Шатобриан) е известен като „бащата на романтизма” най-вече с фундаменталното си философско-културологично изследване „Геният на християнството” (1802). Георг Брандес го определя като „grandseigeur” (благородник), високомерно горд и влюбен в себе си, преизпълнен с твърдоглавие и презрение към хората, поставил на своя шлем от инат цветовете на църквата, които носи не само при всяка схватка, но и при всяка любовна среща”. 

В увода към „Геният на християнството” Шатобриан оповестява ясно културната си мисия: „Би трябвало да се опитаме да докажем, че от всички съществували някога религии, християнската е най-поетична, най-човечна, най-благоприятна за свободата, изкуствата и литературата; че съвременното човешко общество й дължи всичко: от земеделието до абстрактните науки, от приютите за злочестници до храмовете, изградени от Микеланджело и разкрасени от Рафаело.

Би трябвало да покажем, че няма нищо по-божествено от нейния морал, нищо по-заслужаващо любов и възхищение от нейните догми, доктрина и култ. Би трябвало да изтъкнем, че тя допринася за разгръщането на гения, оформя вкуса, развива добродетелните чувства, вдъхва сила на мисълта, предлага благородни образци на писателя и съвършени модели на скулптора…”

Рьоне дьо Шатобриан възстановява авторитета на християнската религия, на догматиката и институциите й, които са преднамерено подценявани и разобличавани във века (ХVІІІ-и век) на Просвещението и Великата френска революция. Той отчита еволюцията на религиозните представи в самия край на ХVІІІ-и век и тъй като хората са забравили Бога, той ги приобщава към неизчерпаемата му творческа мощ, обективирана в прелестите на природата:

„Има Бог: тревите в долината и кедрите в планината го благославят, насекомото го възхвалява с жуженето си, слонът го приветства при изгрев слънце, птицата го възпява в листака, мълнията издава мощта му, а Океанът разкрива неговата безбрежност…”  

В обемния си труд Шатобриан избира да приобщи читателите към прозренията си не като провокира рационалния им усет, а разчита предимно на изтънчената им чувствителност, която се подхранва от душата и въображението. Той е убеден, че християнската вяра може да бъде възродена само чрез дълбоките чувства и естетическите емоции, които се раждат в трогателните религиозни обреди и церемонии и в спокойното съзерцание на природните красоти и творенията на изкуството:

„Християнството, винаги в съгласие със сърцата, не повелява абстрактни и изолирани добродетели, а добродетели, извлечени от нашите потребности и също общополезни. То е поставило милосърдието като кладенец на изобилието в пустините на живота…”

Авторът на „Геният на християнството” е убеден, че само християнската религия   може да бъде надежден гарант на реда и йерархията в обществото: „Колкото до християнския морал, всеки признава красотата му. Колкото повече е опознат и практикуван, толкова по-наясно ще бъдат хората относно щастието и истинските си интереси. Политическата наука е извънредно ограничена: последната степен на съвършенство, която може да постигне, е представителната система, родена, както доказахме, от християнството. 

Ала една религия, чиито предписания са кодекс за нравственост и добродетелност, е институция, която може да замести всичко и да се превърне в ръцете на светци и мъдреци  в универсално средство за благоденствие…” В тези свои разсъждения Шатобриан доказва загрижеността си за нравствените устои на обществото, безпогрешната си интуиция за безпомощността на политиците да охраняват ефективно социалния морал и убедеността си, че християнството навлиза у хората най-успешно през портите на разчувстваната им душа.

В предговора на повестта си „Рьоне” Шатобриан укорява високочувствителните млади хора, които са допуснали духовното изтощение, модната „болест на века”, да се настани в душата им. Той вменява вината на Русо, който е подвел младите хора да търсят „своя Бог” чрез усърдни самотни себеанализи, доброволно самоизолирали се от другите в лоното на девствената природа.

Според автора на „Рьоне” страстите могат да опустошат душите на младите, ако те не се отдадат на Божията милост, тъй като само тя може да внесе порядък в душевния им мир и да бъде надеждна протекция срещу собствените им пламенни чувства. 



В статия, посветена на повестта „Рьоне”, възприемана в началото на ХІХ-и век като шедьовър във Франция, изтъкнатият датски критик Георг Брандес разглежда „мъките на Рьоне” като „родилните болки на гения в душата на модерната личност”: „Гениалността е винаги проклятие, макар в същото време да е и благословия. Дори най-големите, най-хармонично устроените натури са усещали през цели епохи на живота си проклятието, което тя съдържа и  носи със себе си.

Шатобриан показва това проклятие в образа на Рьоне; неговата собствена нагласа, както и отношението му към идеите на времето, пораждат у него извода, че гениалността, каквато той я познава, е само източник на самотна мъка и дива егоистична наслада, която винаги съдържа чувството за собствена пустота”. 

И заключителната проповед в повестта на Шатобриан: „Ако изстрадваш повече от всеки друг нещата от живота, не трябва да се впечатляваш от тази си участ: голямата душа трябва да поема в себе си  повече мъка от дребната душа.”

През 1803 г. Шатобриан започва да пише своите мемоари, които днес се възприемат като своеобразна автобиография на „бащата на френския романтизъм”. През 1832 г. той разширява първоначалния си проект и обогатява труда си с проницателните си  анализи на духовната атмосфера в родната му страна през първата половина на ХІХ век.

Насочвайки ги като съкровено свое послание към бъдните  поколения Шатобриан  озаглавява мемоарите си „Спомени отвъд гроба”, в които проследява осъществяването си в трите последователни призвания, осмислили  живота му: воин и пътешественик - до 1800 г., писател - през периода 1800-1814 г. и политик - през епохата на Реставрацията (1815-1830).

„Спомените отвъд гроба” не е изцяло изповедна книга,  тъй като авторът се ръководи от принципа „Човек трябва да представя пред света само това, което е красиво”. Шатобриан  заявява още в началото, че няма намерение да занимава  потомците със своите слабости по маниера на Русо в „Изповедите”. Той изповяда само онова, което не уязвява достойнството му на човек.

Пренаписва живота си с  несподелимото намерение да спечели подражатели, които да посрещат твърдо неблагоприятните обрати в живота, да отстояват  честта и достойнството си, да преодоляват  нещастията като развиват творческите заложби в себе си, да извличат от страданията благородни помисли и пориви. 

Като ревностен роялист Шатобриан  наблюдава с нескрит скепсис  мъчително бавните промени в родната си страна, отчита като че ли с удовлетворение трудностите при прехода от монархия към демокрация, често се връща към любимата си теза: насилията по време на „Великата революция” доказват, че френското общество не е било още подготвено за смяната на Стария режим.

Шатобриан  описва не само събития, на които е бил пряк свидетел, но и съдбовните  промени в Европа, настъпили  след Френската революция.  Особено внимание отделя    на амбициозния  проект на Наполеон да прекрои  границите на Стария континент: покоряването на Италия и Прусия, похода за завладяването на Русия, поражението при Москва, унилото отстъпление на разбитите френски войски, битката при Ватерлоо. 

Забележителни са неговите язвителни портрети  на продажните и безскрупулни политици от типа на Талейран, които остават на върха при всички режими, „без да са допринесли нито за утвърждаването, нито за свалянето им”.

На 16 ноември 1841 г. Шатобриан завършва „Спомените отвъд гроба” със следните  размишления за бъдещето на Франция и света: „Ще назреят нови бури.  Струва ни се, че предстоят бедствия, които ще надминат злощастията, с които ни обсипваше съдбата. Отсега нататък, за да се върнат на бойното поле, народите ще трябва преди това да превържат старите си рани. Въпреки всичко не мисля, че в близко бъдеще предстоят нещастия  за народите или за кралете.

Върху Франция няма да връхлетят неочаквани катастрофи: това, което ще последва, ще бъде следствие на всеобщото преобразование на света. Ще се премине без съмнение през мъчителни обрати в историята. Светът не би могъл да промени облика си безболезнено. Но вече няма да избухват отделни, локални революции, тъй като Великата революция ще стигне естествено до своя краен предел”.

Още веднъж авторът доказва, че преимуществото на писателя е да се извисява над настоящото време и с широкообхватния си поглед да свързва логиката на миналото с предизвестията за бъдещето.

Доц. Гено Генов е преподавател във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.

Източник: http://ggenov.blog.bg; със съкращения;

Снимки: youtube.com; education.francetv.fr;