Разговор с Тончо Жечев за ценностите на българския консерватизъм (3 част)

Тончо Жечев за църквата, равенството и здравия консерватизъм

Въпрос: Виждате ли реални перспективи за бъдещето развитие на една от основните опори на консервативния обществен ред у нас – църквата?

Тончо Жечев: Тук стигаме, разбира се, до най-същественото. След монополното положение в духовния живот на църквата през Средновековието, по редица причини у нас тя не става алтернатива на светския духовен и политически живот, а в значителна степен тяхна функция. В известен смисъл велика заслуга на българската православна църква е, че даде покрив, форма, оръжия, средства на българската политическа борба за правото на национално признание и самоопределяне, за етническото сплотяване в рамките на Турската империя. Не са толкова много епизодите, с които православната църква може така да се гордее, както с извоюването на църковна независимост като символ и решителна крачка за национална независимост.

Но този решаващ епизод в нашата политическа и църковна история направи така, че окончателно утвърди българската църква, и без това подготвена от византийската традиция, на пътя на пряката зависимост от политиката, утвърди я преди всичко като политически фактор, задълбочи зависимостта й от властта,  пребиваването й предимно в царството на Кесаря. И забележете как стремително лети надолу, намалява относителната тежест на църквата в обществения живот, паралелно с разгръщането на гражданските свободи. Сякаш църквата се изчерпва, нейните задачи се изпълняват успешно от други, тя става декоративен елемент в държавния живот. Може да изглежда парадоксално, но българската църква има повече тежест, нейната роля и място се чувстват по-намясто във времената на робство и тоталитаризъм! Гражданските свободи, свободното българско общество сякаш я правят излишна.

Тази особена роля на църквата предопредели в голяма степен консервативното движение и настроения у нас. Все пак без клерикална основа консерватизмът олеква, той получава същите повърхностни и епидермални измерения както и либерализмът. В края на краищата само църквата може да гарантира както неизменността, така и развитието на една и съща основа на дадена човешка общност. Без нейната дълготрайна, хилядолетна традиция като главна опора, няма как да не се наруши континуитетът на народностното, национално развитие. А оттук идва и слабостта на силите, които трябва да държат за охраняването, съхраняването, запазването на ценностите на това развитие.

Какво мислите за идеята за равенството, която като че се е вкоренила твърде дълбоко в нашето съзнание, при това в най-популисткия си вариант?

Няма нищо по-противоестествено от принципа за равенството, с който един лицемер като Русо подлъга човечеството. Погледнете природата и всичко в нейния царствен порядък и ще разберете колко противно на естественото е да смятаме, че равенството е щастливото бъдеще на света. Никак не е случайно, че най-несправедливите, най-ужасните, непоносимите за човека общества дойдоха в името на равенството, под флага на егалитаризма. (Съвършено друг и напълно справедлив е необходимият принцип на свободното общество, за равенството на всеки пред закона!)

В края на краищата ние ще си останем незряло, болно, неустроено общество до момента, в който изстрадаме докрай аристократичния принцип, за който английското общество започна да узрява още в края на XVIII век – никой не е привилегирован, всички са привилегировани! Завиждам на Дизраели, че пръв е произнесъл мисълта, която чувствам, усещам с цялото си същество като права – „Революциите на континента са борба против привилегиите, а в Англия те са борба за привилегии”! Ето това е, което отличава здравословното английско общество от континенталните и предопределя до голяма степен решаващата роля, която консервативната мисъл и действия имат в системата на английския живот.

Забележете – всички идеи и действия, насочени към въвеждане на равенство в обществото, достигат най-много до разпределението и преразпределението на натрупаните до тогава богатства. Свърши ли се тая работа, настъпва неизбежен провал. Защото с идеите и действията, насочени към установяването на равенството, нито може да се съхрани събраното, нито – още по-малко - то да се умножи и увеличи. Изобщо тук имаме работа с една човешка утопия, която продължава да се използва от безбожни демагози, които се множат прогресивно на земята от  осемнадесети век до днес.

Посткомунистическият период, в който навлезе България, предполага събуждане на стремеж към истинско, задълбочено политическо самоопределение. Нямам предвид всеки да се определи като симпатизант на една от съществуващите у нас политически партии и организации. Още по-малко – задължителното членство в избраната партия и активно участие в осъществяването на нейните цели.



Имам предвид отърсване от предишната повърхностност  на отношението към политиката, опознаване на собствената нагласа на индивида, осъзнаване на собствената ценностна система. И ако се съгласите, че това вдълбочаване в себе си все още липсва, дали обяснението не е в преобладаването у нас на един в известен смисъл „еднокрак“ либерализъм – отрицаващ, но несъздаващ?

За липсата на мистични глъбини, често израждащи се до банално късогледство в либералната мисъл, може да се съди по такъв блестящ ум като Джон Стюарт Мил, който през миналия век е казал, че капитализмът е толкова лош, че каквото и да донесе социализмът, по-лошо няма да стане. Кой днес може да повтори тези думи? Либерализмът и неговата естествена екстремна левица паразитират върху едно масово умонастроение, че от съществуващото по-лошо не може да има. А може, може и още как може!

Винаги ме е отвращавало априорното отрицание на всичко съществуващо в името на мъглявите смътни представи за нещо по-добро, без то да е изпробвано и проверено. Постоянните негативистични тенденции сред нашата интелигенция, нейният разрушителен патос, нейният чужд на постепенното и солидно реформаторство богомилски дух, всякога са ми били безкрайно чужди. В този смисъл се чувствах самотен.

Близки са ми явления и фигури у нас, които никога не успяха да станат нито кумири, нито просто учители на нашата интелигенция – Райно Попович, Гаврил Кръстевич, Екзарх Йосиф, Иван Вазов, Алеко Константинов, Симеон Радев, Тодор Икономов, Йордан Йовков, Елин Пелин, цар Борис III, Иван Шишманов, Боян Пенев, Николай Лилиев, Александър Балабанов и т. н.

Да се държи на доброто, на постигнатото, от което да се тръгне, скептично и критично да се оглеждат нововъведенията, да се внимава с експериментите в обществото, защото в края на краищата те неизбежно стават експерименти с човешкия живот, това би трябвало да е поуката от нашия досегашен исторически живот. Казвам всичко това, но сам не вярвам, че някой наистина ще извлече необходимите уроци от нашия страшен отиващ си век, който започна с най-дивото варварство зад лустрото на най-голямата цивилизация.

Убеден съм също, че е време да се роди и укрепне една постоянна консервативна насока в нашия живот през следващото хилядолетие като противодействие на хлъзгането към хаоса, надолу към дъното, някаква съпротива, която, ако не друго, ще позволи да се държим на рубежа, откъдето почва спускането към бездната, а при благоприятни обстоятелства да можем да продължим напред, да направим крачка в нужната посока. В този смисъл българската съдба ще зависи до голяма степен от създаването на духовна нагласа и умонастроение в това здраво консервативно направление.

А какво мислите за твърдението на Хайек (в статията му „Защо не съм консерватор“), че на социалистите им било по-лесно да се превърнат в консерватори поради ред сходства в доктрините, но истински либерали не можели да станат?

Хайек е изключително умен мъж, но както всички либерали – той рядко се добира до мъдростта. Тя е нещо по-висше от ума. Мисля, че събитията в посттоталитарната епоха сами го опровергават, за да има смисъл аз да правя същото. Невъзможно е да се скрие генетичната връзка на целия европейски социализъм с предшестващия го, а някъде и съпътстващ го буржоазен либерализъм. Това, което се нарича консерватизъм при социалистите и комунистите, изразява несъвършенството на езика. Ние имаме навика да наричаме с една и съща дума съвършено противоположни неща.

Консерватизъм в социалистическите и комунистическите среди се нарича тяхната доктринална обремененост, неспособността да гледат действителността право в очите, идеологическата мъгла, в която плуват, придържането към постулатите, страхът от промяната, объркването и паниката пред постиженията на научно-техническата революция и т. н. Но нима това има нещо общо с насоката и мисълта на истинския здрав консерватизъм, на творчеството в съхраняващ и строителен дух, както го виждаме у Гьоте, Шелинг, Шопенхауер, Карлайл, Бердяев, Михайловски? Или в историческата практика на английския консерватизъм!

Пък и погледнете социалистите след загубата на властта – нима се ориентираха към истински консервативни направления и действия. На тая тема бих могъл да се разпростра извънредно широко, тъй като имам личен опит, катастрофален личен опит да впръсна малко доза умерен консервативен серум в средата на социалистите както преди събитията от 1989 година, така и веднага след тях. Почвата се оказа не просто камениста. Направо удряш в скала.

Ноември 1992 г.

Катя Митова, Списание за култура и хуманистика „Панорама”;

Източник: iztoknazapad.com; със съкращения;

Снимки: www.kevorkkevorkian.com;nellyo.wordpress.com;