Прот. Александър Шмеман: Ценности на консерватизма и либерализма в Америка

„Дневници 1973-1983” от прот. Александър Шмеман

С избирането на Рейгън (Роналд Рейгън – президент на САЩ от Републиканската партия в периода 1981-1989 г.) започна за първи път от десетилетия сериозен спор за „дясното” и „лявото”, или - казано в американската терминология – спор между консерватизма и либерализма. Този спор, ако не е идеологически, то със сигурност е „светогледен”. Петдесет години подред – от времето на Ленин и после на Хитлер – всичко „дясно” само се е защитавало, а инициативата, монополът на идеите, плановете и т.н. са принадлежали изцяло на „лявото”.

И ето че изведнъж светът е като сепнат, след като внезапно е забелязал плодовете на либерализма, политическите, икономическите, моралните, духовните. Плодове, които могат да бъдат определени с една само дума – гниене. Плюс лицемерие, самодоволство, фарисейство. Оказва се, че „лявото” е успяло да отъждестви всичко дясно с глупостта, „неприличието” и злото. Но ето че настъпва пробуждане. Уви, разбира се, няма никакви гаранции, че това възкресение на „дясното” ще донесе добри плодове. Засега побеждават не десните идеи и принципи, а все по-нарастващото отвращение от „лявото”.

Все още не е ясно има ли сред десните идеи и принципи нещо друго освен старото „обогатявайте се” и залагане на спасителния егоизъм. С други думи, не е известно просто „реакция” ли е това или действително пробуждане... Самото изкореняване на либерализма, на ереста на либерализма, вече е само по себе си като свеж въздух.

Дано „десните” разберат, че тяхната сила трябва да бъде не в триумфализма, а в смирението. В смирението на най-дълбинното възможно ниво, пред Божиите закони, в отхвърлянето – в духовното отхвърляне – на утопизма, на прометейството и греховния оптимизъм във всички техни проявления, в отхвърлянето на онова дяволско „светът е наш и ние ще построим нов свят, който беше ничий, но ше стане на всички”. Уви, досега дясната риторика не беше по-добра от лявата.

В едно американският консерватизъм е по-добър от европейския. В него го няма обожествяването на държавата, както е, да кажем, при Де Гол (с какво само удоволствие произнасяше той „държавата”). Няма я якобинската традиция. Но я няма и идиотската идея за „отмиране на държавата”, този „рикошет” на якобинството. Държавата трябва да бъде на своето място – ни повече, ни по-малко от това. А това място – и това е много важно – не изключва задължението й не само да „администрира”, но и да вдъхновява (нейното „leadership” – водителство, умението да поведе след себе си): не е случаен своебразният „харизматизъм” на президентската институция.

В Америка президентът не е държавата (както е в Де Головата конституция), той не е „Държавата – това съм аз”. Той е вожд в доброто, а не в хитлеровското, тоталитарното значение на тази дума. Във Франция президентът действително е или нищо (както е в Третата република), или всичко (както е в Петата). В Америка пък нито най-слабият, нито най-силният президент не може да стане нито „нищо”, нито „всичко”.

На Рейгън му се присмиват – бил играл в каубойски филми. Каубоят обаче е в неизмеримо по-голяма степен символ, светоусещане и възприемане на живота от един учен социолог от Харвард. Каубоят включва в себе си морала, тоест различаване между доброто и злото, природата (животните, конете, прерията....), красотата и уродството, помощта, справедливостта, вярата в силата на доброто и т.н. – тоест всичко онова, на което в Харвард се подиграват и като цяло ненавиждат (защото пречи на „научния анализ” на обществото).

Картър (Джими Картър – президент на САЩ от Демократическата партия в периода 1977-1981 г.) също не беше „харвардец”. Но в известен смисъл беше дори по-лош (не в личен или морален смисъл). Той въплъщаваше в себе си друга американска традиция – пуританизма. Не е случайно, че толкова много от водещите либерали в Америка са синове на пастори, тоест носители на жестокото, на „законническото” добро... За тях доброто не е присъствие, а отсъствие – отсъствие на греха. Те вярват: в не-пушенето, в не-пиенето, в не-блудстването и това свое най-скучно добро натрапват на света като негово спасение.

Не е случайно, че именно при Картър американският патос за регулиране на целия живот по отношение на здравето, разбирано като не-еди какво си, достигна своята висша идиотска точка. Тези стотици бягащи по улиците хора! Тези безкрайни разговори за това какво е „полезно” и какво „не” и безсилието да се отиде по-далеч. Ще им докажат, че абортът е полезен и те ще започнат да го насаждат като евангелие, без да разбират, че служат на злото повече от проститутките и пияниците...

Картър беше отживелица на онази Америка на „сухия режим”. Дошла на власт само благодарение на Никсън (Ричард Никсън – президент на САЩ от Републиканската партия в периода 1969-1974 г.) и Уотъргейт (Аферата Уотъргейт – представители на щаба на действащия президент Никсън се опитват да монтират подслушвателно устройство в щабквартирата на Демократическата партия, която се намира в хотел Уотъргейт в столицата Вашингтон).

Рейгън „каубоят” съчетава в своя образ вярата в доброто с възможността за някакъв празник (реалност, абсолютно неразбираема за пуританизма). Това вече го имаше у Кенеди (Джон Кенеди – президент на САЩ от Демократическата партия в периода 1961-1963 г.) , но лично. Идеологически той все пак си беше „харвардец”, тоест човек, научно проповядващ „уравниловката”, но от Олимп, тоест в пълно съзнание, че самият той не подлежи на никаква „уравниловка”, тъй като принадлежи към „елита”.

В Рейгън няма нищо от „Харвард” и нищо от „пуританизма” и аз съм убеден, че именно затова го обикнаха – точно обикнаха. Кенеди го обикнаха заради гибелта му, но ако той не беше загинал със смъртта на млад герой, мисля си, едва ли щеше да постигне нещо. Никсън и Джонсън (Линдън Джонсън - президент на САЩ от Демократическата партия в периода 1963-1969 г.) просто не ги обикнаха, тъй като самите те прекалено обичаха властта и само властта, голата власт. Бяха готови да обикнат Картър (помня триумфалното му шествие в деня на инаугурацията по Пенсилвания авеню...), но само защото не го познаваха и „мислеха”, че е Рейгън.

А Рейгън го обикнаха. Дали обаче в неговия „образ” обичат самия него – това ще остане тайна. Тази тайна започва да се разкрива утре.

Откъс от „Дневници 1973- 1983” от прот.  Александър Шмеман;

Издава фондация „Комунитас”, 2011; превод: Борис Маринов;

Снимки: pravmir.ru;ceruldinnoi.ro;