Персонализъм - Ян Паточка: Ситуацията на човека в света

Ян Па́точка за човека, за дома като убежище и за чуждостта

Ян Па́точка (1907-1977) е виден чешки философ - персоналист, автор на трудове по морална и политическа философии, ученик на Едмунд Хусерл и Мартин Хайдегер. Известен е с големия си морален авторитет сред чешката интелигенция. Ян Паточка, Вацлав Хавел, Иржи Хайек, Павел Кохоут и Зденек Млинарж са едни от първите, подписали Харта 77. Харта 77 е петиция, публикувана през януари 1977 г. срещу нарушенията на човешките права в тогавашна Чехословакия и същевременно името на движението за граждански права, което през 70-те и 80-те години става център на чехословашката опозиция.

Ян Паточка, заедно с Вацлав Хавел и Иржи Хайек са говорители на движението Харта 77, чието главно послание е записано в петицията: „Хората днес отново знаят, че има неща, за които си струва да се страда. Че нещата, заради които се страда, са тези, заради които си струва да се живее”. Често са подлагани на разпити от службите за сигурност и няколко дни след 11-часов разпит по повод участието му в Харта 77 Паточка умира от мозъчен кръвоизлив на 13 март 1977 година. Публикуваме негови философски размисли под надслов „Ситуацията на човека в света” в превод на Маргарита Симеонова:

Темата, която искаме да анализираме, е човекът в света. Ако изхождаме от човека като фундаментален член на това отношение, ако го изследваме обективно като част от природата, като живо същество, на което са присъщи разнообразни реакции, то негова същностна особеност е телесността, която той (като всички животни) владее и чрез която влиза в различни взаимодействия със заобикалящите го неща.

В идеята за телесността се сблъскваме с една от значимите граници на възможната вариация на концепцията за човека; мога да му придавам фантастична телесност, за което са се погрижили авторите от Лукиан през Суифт до Уелс; но без телесност и без комуникация с околния свят посредством тази телесност не мога да мисля човешкото същество.

Това обаче не изчерпва моето съзнание за човека; телесността, която го обуславя, принадлежи към естеството на живите същества изобщо, тя представлява само един компонент от нашата представа за човека. Тя е основен компонент на човешката пределност, понеже чрез своята телесност човек влиза в каузални взаимодействия (в широк смисъл, без оглед на философските теории) със заобикалящите го неща, които го ограничават ...

Човекът е не просто част от заобикалящите го неща, каквото е например животното (може би с изключение на висшите примати), но той знае това, разбира собствената си пределност. Пределността, основана на взаимодействие, е зададена ситуация, чиято конкретна форма непрестанно се мени, но която човекът като човек не може да напусне. Тази постоянна ситуация може да се определи като съзнание за зависимостта от нещата и интерес към тях.

Обръщайки се от едно нещо към друго, аз не губя съществуващото – то не престава да бъде на мое разположение, – напротив, остава една основна зависимост, в която са включени всички неща и която е налице дори когато не я забелязвам, дори когато не извеждам от нея никакви изводи, и тази зависимост, която не е нещо определено и осезаемо, все пак непрекъснато присъства и действа в живота: ако тя не съществуваше, ние пак бихме могли да имаме отделни впечатления, възприятия, мисли, спомени, но не би я имало онази почти автоматична връзка, която ги обединява в едно цяло.

Ако го нямаше това единно и единствено цяло, за нас виденията на бляновете и представите на фантазията щяха да бъдат неотличими от наблюдаваната действителност. Нямаше да имаме възможността да подреждаме житейските фази. Накратко, нямаше да имаме онова, което ни кара да казваме, че ние и нещата съществуваме в света; щяхме да имаме отделни частици, но нямаше да имаме свят.

Човекът е същество, което е не само пределно и представлява част от света, но той също има света, знае за света. Можем отново да характеризираме човека като същество, имащо света, което чрез своята телесност е обхванато от света и живее в контакт с останалите предмети в този свят. В него той живее преди всичко с другите субекти, и на първо място – със своите ближни. Човекът се характеризира не само с изброените черти, но най-вече със способността си да разбира другите живи същества и да осъзнава тази си способност.

Съзнателното съжителство с другите открай време е било изтъквано като присъщо на човека и значимо за човечността. Човешкият живот не е живеене за себе си, а живеене с другите и с оглед на тях. При това светът на нашето актуално живеене е общ за всички нас, той е среда на всяка човешка дейност и интерсубективно е еднакво достъпен за всички.

Единството на първоначалния свят е единство на стила на опита, на познавателното многообразие на впечатленията, стил, който е белязан от това, което определя разбирането за нещата, тоест нашите интереси, и тъй като тези интереси не са строго индивидуални, а се формират от различните общности, в които участваме, нашият свят като конкретен феномен е свят на житейската общност, към която принадлежим.



И така, светът на гражданина и на селянина, светът на примитивния и на цивилизования човек, светът на жителя на морското крайбрежие и на вътрешността на континента се различават помежду си. Въпреки принципната променливост на света като конкретен феномен, трябва да се подчертае, че светът не се променя така, както емпиричните предмети; той е нещо относително константно и неговите изменения не могат да се констатират пряко като изменения на отделните неща.

Общото между перспективата и структурата на света е това, че се устремяват от някакъв център към далечината, към неопределената дълбина. Към същността на нашия свят спада това, че в централното му ядро се намира частта, която познаваме най-добре, в която се чувстваме защитени, където няма нужда нищо да откриваме, където всяко очакване вече е било или ще бъде изпълнено, и тази част наричаме „дом”.

Домът не е само наш и индивидуален; с него е свързана общността; той съдържа различни типични структури, произлизащи от интересите на обществените групи, които участват в него: тесния семеен кръг и неговите жизнени функции на ежедневния най-близък контакт и ред, по-широкия периметър на свободните обществени връзки, от които човек се чувства обвързан в различна степен, и които разбира по силата на традицията и на собствените си интереси.

В рамките на дома в широкия смисъл се диференцират области, светове на различните професии, където всеки по свой начин се „чувства у дома си”, и откъдето поглежда към останалите; всички човешки професии, чиито функции удържат общността, принадлежат към „дома” в широкия смисъл на думата. Степенуването на дома на семеен, местен, общински, областен, народен, държавен и пр. се извършва чрез смесването на познато и непознато, далечно и близко.

За разлика от перспективата обаче, домът не е център, ориентиран спрямо позицията ми в даден момент. Домът не е непременно там, където съм в момента, тъй като аз самият мога да бъде далеч от дома; домът е убежище, място, където принадлежа повече, отколкото където и да било другаде; ако домовете са повече от един, те не могат да бъдат изживявани с еднаква интензивност. Домът е онази част на универсума, която е най-силно човешки облъхната ...

Границите на по-далечния дом се простират към неопределеността и изчезват в неодомашненото, в чуждото, в далечината. Далечината и чуждостта също имат своите степени и модалности; за да не се създаде впечатление за фалшива опозиция, тук веднага трябва да подчертаем, че далечината няма характера на нещо съвършено непознато, тя е особен модус на ориентираното разбиране, което се изгражда в контраст към дома.

Та нали светът е цялост, от чиито граници не може да се изплъзне никое явление, поради което в него никъде не се среща нещо, което да е радикално непознато. Но далечината и чуждостта (двете са взаимосвързани) са такива, че там на всяка крачка е възможна изненада, на всяка крачка предметите и хората се държат по-различно, отколкото сме свикнали у дома си.

Далечината и чуждостта съществуват в два основни модуса: като човешка и извънчовешка, която от своя страна се дели на жива и нежива. Човешката чуждост е свързана с припознаването например, на някоя екзотична общност като човешка, макар и да не разбираме нейните отношения към нещата и хората, т.е. че ние самите не можем да ги изживяваме и че типът поведение в тази общност ни е непознат, че в нея се срещат други професии и други артикулации на обичайните предмети, че цялостната нагласа спрямо живота и действителността е различна, изненадваща, неочаквана.

Така се съотнасяме към екзотичните явления с висока или пък с ниска културна диференциация: нашето разбиране е външно, интелектуално; и въпреки това „непонятността” е вид  контрастно разбиране, което е способно на системна организация, макар и да е разбиране на чуждото. Ние вероятно сме в състояние да съчувстваме на тези хора и да живеем техния живот, но само в определени моменти, а не като цяло и във всичко – освен ако не се отчуждим от предишния си начин на живот.

Впрочем човешката чуждост като възможен воал се намира винаги някъде в периферията на нашия одомашнен свят – като фантастична чуждост, чуждост на приказните светове, които са разположени някъде в далнините и носят опит, различен от този на дома ни ...

А извън кръга на живота се простира природата, но вече съвършено чужда, неразбираща, безогледна, безформена и застрашителна; не природата като област, пригодена към нашите потребности, склад на ресурси или родина, а като нещо неовладяемо, безкрайно силно и хаотично, което заплашва с катастрофи: безкрайното безразличие и сила на материята, която е последната граница на нашия свят в разгръщането му от дома към чуждостта.

... За нас между миналия и настоящия свят няма единство на стила, ние ги възприемаме като контрастни, при което миналият свят постепенно преминава в неопределеността. Най-важните места на прехода се гарантират от връзката между поколенията; ние частично приемаме света на нашите бащи, който за нас винаги принадлежи към миналото. Приемствеността между поколенията съхранява някои задачи, които оформят историческата фразировка на времето. Светът на нашия дом е свят на традициите и импулсите, които се предават  по-нататък ...

Източник: http://bohemiaklub.org; със съкращения;

Превод: Маргарита Симеонова;

Снимки: iwm.at; action-m.com;