Персонализъм - Макс Шелер: Мястото на човека в космоса (1 част)

Макс Шелер за единната същност на човека
Макс Шелер (1874-1928 г.) е немски философ, основател на философската антропология, един от най-видните представители на етичния персонализъм. В предговора към труда си „Мястото на човека в космоса” Макс Шелер (на снимката – портрет на философа Макс Шелер от художника Ото Дикс, 1926 г.) пише: „Въпросът „Що е човекът и какво е неговото място в битието?” – ме занимава повече от всеки друг философски въпрос още от времето, когато за първи път се пробуди моето философско съзнание.”... Проблематиката за самопознанието на човека сега е достигнала степен, непозната за нас в досегашната история. В момента, в който човекът признава, че няма достатъчно точна представа за това, какво е, и че никакъв възможен отговор на този въпрос не би го уплашил, изглежда, в него се вселява духът на откровеността и той поставя този основен въпрос по нов начин, без обичайното цялостно или необвързване с теологическата, философската и природонаучната традиция, същевременно – на основата на огромното богатство от частни знания, които различните науки са извлекли от човека – за да се развие една нова форма на самосъзнание и самосъзерцание.” Публикуваме в две части откъси от последната творба на Макс Шелер „Мястото на човека в космоса”, философски размисли за същността на човека – едно издание на Евразия-Абагар, София Плевен, 1991 г., в превод от немски на Ренета Килева. Макс Шелер: Проблемът в идеята за човека Ако попитате един образован европеец какво разбира под думата човек, почти винаги в главата му се противопоставят три съвършено несъвместими кръга от идеи. Първо, това са идеите на еврейско-християнската традиция за Адам и Ева, сътворението, рая и грехопадението. Второ, това е гръкоантичният кръг от идеи, в който за първи път самосъзнанието на човека се издига до едно разбиране за неговото особено положение, и то чрез тезата: човекът е човек, защото притежава „разум”, logos, phronesis, ratio, mens и т.н. – logos тук означава едновременно реч и способността да се схване същността (Was) на всички неща. С това схващане тясно се свързва идеята, че в основата на цялата вселена лежи свръхчовешки разум, към който човекът, единствен от всички същества, е съпричастен. Третият кръг от мисли е този на естествените науки и на генетичната психология, станал отдавна традиционен, според който човек е късен продукт на развитието на планетата Земя, същество, което се отличава от своите предшественици в животинския свят по степента на сложност при преплитането на енергии и способности, срещащи се и в по-низшата природа. Тези три идейни сфери нямат нищо общо помежду си. Така че става въпрос за природонаучна, философска и теологическа антропология, които не се интересуват една от друга. Ние обаче нямаме единна идея за човека. Нарастващото многообразие от частни науки, занимаващи се с човека, колкото и да са ценни те, в много по-голяма степен прикриват същността на човека, отколкото я осветляват. Ако освен това се има предвид, че посочените три традиционни кръга от идеи днес са чувствително разклатени, и особено Дарвиновото решение на проблема за произхода на човека, то може да се каже, че в никой друг момент от историята човек не е проблематизирал така себе си, както днес. Ето защо се заех върху най-широка основа да направя опит за философска антропология. Бих искал да разясня само някои аспекти, които се отнасят до същността на човека в сравнение с животните и растенията, както и до особеното място на човека . Самата дума и понятие човек съдържа една коварна двузначност, без чието разкриване не може да се разглежда въпросът за особеното място на човека. Думата, от една страна, отразява особените признаци, които човек морфологически притежава като подвид на гръбначните животни и бозайниците. Разбира се, както и да се формира това понятие, съществото, наричано човек, остава подчинено не само на понятието животно, а представя една макар и малка група от животинския свят. Това важи дори когато бива наричан по думите на Линей „челото на колоната гръбначни и бозайници” – нещо, което по същество и като понятие е много спорно, тъй като това чело е част от нещото, което предвожда. Но независимо от едно такова понятие, което обобщава в едно човека с неговия изправен ход, преобразуването на гръбначния му стълб, системата за еквилибриране на черепа, силното развитие на човешкия мозък, изменението на органите следствие на изправения ход (например захващане с противостоящ палец, обратно движение на челюстта и зъбите), същата дума човек в ежедневния език, и то на всички културни народи, означава нещо съвършено различно, така че едва ли е възможно да се намери друга дума в човешкия език, която да съдържа подобна двузначност.