Персонализъм - Николай Бердяев: За вечния и новия човек (1 част)

Николай Бердяев: Най-важният въпрос е въпросът за човека
Най-важният въпрос за нас е въпросът за човека. Всичко започва от него и свършва с него. Говори се за появата на нов човек. Търсят новия човек. И това не е ново, то се е случвало често. Безспорно е, че човекът се намира в процес на развитие или на регрес, той не е неподвижен. Може да се говори за новия технически човек, за фашисткия човек, за съветския или комунистически човек. Също така е ставало дума за католическия или протестантския човек, за ренесансовия или романтичния човек. На човешкия тип могат да бъдат дадени много определения, но човекът се променя много по-малко, отколкото изглежда по външността и жестовете му; често той е сменял само дрехите си, в един период от живота си е обличал дрехата на революционер, в друг - на реакционер; той може да бъде класик и може да бъде романтик, без да е нито едното, нито другото в същината си. Идеята за новия човек, за новия Адам, за новото раждане е християнска идея, античният свят не я е познавал. На предхристиянския свят тази идея му е позната под формата на изхвърляне навън, на повърхността. Някога появата на възможност за осъзнаване на греха, покаянието са били по същество поява на действително нов човек. Днес отново е изгубена способността за покаяние. Промяната на социалното положение, когато богатият става беден или бедният - богат, само по себе си не прави човека по-различен. Човекът може да се подобрява или да се влошава в рамките на своя тип, но това не създава новия човек. Трябва да кажа, че дори най-радикалните политически революции сравнително малко променят човека. Правят голяма разлика между буржоазния човек и комунистическия човек. Но победилият и домогналият се до властта комунист вътрешно, духовно може да бъде буржоа до мозъка на костите си. Духовната буржоазност е много присъща и на социалистите, и на комунистите. Тя е присъща на всички, които прекалено силно искат да си осигурят благополучие на тази земя, за които е затворена безграничността и които утвърждават себе си в ограничаващото. Само едно ново раждане, раждането на духовния човек, който по-рано е бил приспан и потиснат, е наистина поява на нов човек. Промяната, развитието, появата на нов човек е възможна като победа над стария човек. Но тайната на човешкото съществуване се корени в това, че развитието предполага субект на развитие. Няма развитие, ако не е ясно кой или какво се развива. Грешката на еволюционната теория на XX век се състои в това, че тя е извеждала субекта на развитието от самото развитие. По този начин е оставала на повърхността; говорело се е как протича развитието, фазите на развитие са взаимосвързани. Човекът може много да се развие, но това си е той, развил се е все същият човек. Ако в процеса на развитие се беше появил напълно нов субект, нова личност, тогава не би имало развитие. Личността предполага сливане на промяната и непроменяемостта. Когато в личността се извърши не само промяна, но измяна на себе си, тогава личността се разгражда и в края на краищата промяна няма. Новият човек, новото в човека се гради върху предположението, че човекът продължава да съществува, запазвайки своята човечност. Никаква промяна и усъвършенстване при маймуната не може да доведе до превръщането й в човек. Ницшеанската идея за свръхчовека е стремеж към извисяване, измяна на човека и човечността. При него става дума за появата на нова порода, на нова раса - божествена, демонична или звероподобна, но не и за нов човек. Новият човек е свързан с вечния човек, с вечното в човека. Зад новия човек се крие не само вечният човек, Адам Кадмон (староевр. – „първи човек”, в мистиката на юдаизма духовен първообраз на човека и света, абсолютен израз на човешката същност), но и старият човек, старият Адам. В дълбинния подсъзнателен слой на човека има всичко, има го и първобитния човек, той не е преодолян напълно, в него се съдържа и животинският свят, така както и цялата история. Съзнанието играе двойна роля, то и разширява, и стеснява, ограничава. Дори и в най-радикалните революции властта на миналото над човека се запазва. В революциите действат старите инстинкти на насилието, жестокостта и властолюбието. Можем да ги открием и в бурните реакции срещу миналото. Хората, осъществили Френската революция, са били хора на стария режим.