Размисли за консервативния колумбийски философ Николас Гомес Давила
![Размисли за консервативния колумбийски философ Николас Гомес Давила - CAO.bg Размисли за консервативния колумбийски философ Николас Гомес Давила](https://cao.bg/Images/News/Large/gom-davila.jpg)
Есе на Стоян Гяуров „Достойнството на корабокрушенеца”
Публикуваме размислите на Стоян Гяуров „Достойнството на корабокрушенеца”, посветени на колумбийския консервативен философ Николас Гомес Давила:
Европа е навсякъде; също и в Андите, в Колумбия - родината на Николас Гомес Давила, един необикновен мислител и провокатор, моралист и посланик на стара, предмодерна Европа, който, десет години след смъртта си (1913-1994), все още търси своите читатели и критици.
Биографията на този „прочут непознат” (Мигел Овиедо) може да се разкаже с едно изречение: той прекарва детските и юношеските си години във Франция, после се завръща в родния си град Богота, вдига една голяма къща и благодарение на наследеното богатство прекарва остатъка от живота си в четене, писане и размисъл, в кръга на своето семейство и неколцината си приятели, и сред десетките хиляди томове на своята скъпоценна библиотека.
Дестилатът на десетилетната отшелническа работа на Гомес Давила са неговите афоризми, escolios: едно необикновено по форма и безпримерно в унищожителния си антимодернистки патос творчество, при което неизбежно се налага сравнение с Ницше. Търсенето на недогматична перспектива за оценка на историческите процеси и критика на съвременната култура отвежда наистина Гомес Давила в близост до Ницше, но той поема все пак в друга посока. Самоокачествяването му като „реакционер” бележи крайната точка на поетия от него път.
Гомес Давила - дързост и провокация
Дързост е най-малкото, което се изисква, за да се идентифицира човек с едно понятие, обременено с такъв отрицателен заряд. Гомес Давила казва, че го бил избрал, защото не се радвало на престиж при никоя партия. Провокацията е очевидна, но тя е нещо много повече от поза при този човек, стоящ над дрязгите и езика на съвремието, при когото интелектуалната и политическа не-коректност е програма: провокацията е продължението на неговото морално превъзходство, шифърът на неговите философски и политически убеждения, които се събират във фигурата на реакционера.
Последният е неговият главен герой, комуто Гомес Давила присвоява съвсем конкретна и то положителна роля: „Реакционерът не се стреми да върви назад, а да промени посоката на пътя. Миналото, от което той се опиянява, не е цел, а онагледяване на мечтите му.” Реакционерът е самотник, стоящ извън всякакви политически лагери, обществени и академични институции - глас в пустинята на Модерността.
„Аз не принадлежа на един отиващ си свят. Аз съм носителят на една истина, която не умира.” Не, Гомес Давила не е наивник, той знае, че е на страната на губещите в историята. Надеждата му е тази на „пасажер, който понася с достойнство претърпяното корабокрушение”. Но дори в поражението си той остава със съзнанието, че е притежател на един по-висок морал, а оттам и с чувството на превъзходство над съвременниците си.
Тонът и остроумието на Гомес Давила
Тонът на Гомес Давила е хаплив, режещ, често арогантен и нерядко поетичен („Забрави обясненията си. Аз не слушам твоите проповеди, а твоя глас”). Остроумието му е като бич („Още по-отвратително от бъдещето, което прогресистите ни готвят, е бъдещето, за което мечтаят”).
Убийствените му оценки за духовното безпътство, за господството на „глупака” и „демократа” - любимите му антигерои - звучат шокиращо в един свят, в който според него всеки може да говори каквото си иска, защото всички мислят еднакво. Реакционерът от Богота е един наистина смущаващ автор, чиито ясновидски попадения не може да не предизвикват удивление - дори ако човек не винаги е склонен да сподели философията, на която се опират.
Темите, въпросите и съмненията на Гомес Давила са онези на европейската философска традиция. Това, но още повече неговата провокираща прямота, е обяснението за мълчанието, което обгръща уникалното му наследство в ибероамериканското пространство и извън него.
Това е причината, от друга страна, за приема, който той намери в един малък, но влиятелен консервативен сегмент в Италия и особено в Германия, маркиран от имената на Дитрих фон Хилдебранд, Ернст Юнгер, Бото Щраус, Мартин Мозебах. Един германски историк е автор и на първата изобщо монография върху Гомес Давила (Till Kinzel: Nicolas Gomez Davila. Parteigänger verlorener Sachen. Edition Antaios, Dresden2003).
Афоризмите на колумбийския автор, като продължение на меандрите на мисълта му, са лишени от система. („Фрагментът е изразното средство на онзи, който е разбрал, че човекът живее сред фрагменти.”) Те се съчетават обаче в една „поантилистична композиция”, в която изпъкват концентрични кръгове от теми и идеи. Странно впрочем, че в „композицията” на този автор с такъв изтънчен дух, който има мнение дори за голотата, темата „музика” изобщо не се среща.
Светът на Гомес Давила - реакционерът и Бога
Светът на Гомес Давила се крепи на плещите на двама атланти - на реакционера и на самия Бог. „Основният проблем на всяка бивша колония: проблемът за интелектуалното лакейство, за нищетата на традициите, за верноподаническата духовност, за неавтентичната култура, за принудителното и унизително подражателство, се реши за мен по възможно най-простия начин: католицизмът е моята родина.”
Или: „Смъртта на Бог е едно интересно мнение, но в последна сметка то не засяга Бога.” И тъй като „всяка цел, различна от Бог, ни опозорява”, Божието провидение се превръща във върховна инстанция за мислите и надеждите на Гомес Давила. Дори философията, нещо повече, нашият разум, е дериват на вярата, иска да ни убеди той, а Платон, Декарт и Кант („тримата най-важни философи в историята”) били прикрити апологети на религията.
Бъдещето на човека и на света не влиза в полезрението на колумбийския мислител. Първо, защото погледът му е отправен в друга посока, но още повече поради структурни причини, така да се каже: нашият суверенитет не е в нашите, а в Божиите ръце.
Това, което ни остава (след корабокрушението) е достойнството, а то се състои от молитва и послушание - за да станем възприемчиви за върховната истина, истината на религията, защото: „Ние сме незаменими само за Бог”.
Това не е просто вярата на един религиозен човек, а почти логически извод, изхождащ от констатацията, че „човекът е проблем, за който няма човешко решение”. Покаяние - гласи посланието на Гомес Давила.
Оригиналът е публикуван на немски в швейцарския вестник „Neue Züricher Zeitung: Schiffbruch mit Würde, 10.7.2004:
Стоян Гяуров е журналист и преводач, от 1990 до 2012 г. е редактор в радио „Дойче Веле”, Бон;
Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа”; издателство „Ерго”, София, 2012;
Снимки: altmod.de; letraslibres.com;