Размисли за консервативния колумбийски философ Николас Гомес Давила

Есе на Стоян Гяуров „Достойнството на корабокрушенеца”

Публикуваме размислите на Стоян Гяуров „Достойнството на корабокрушенеца”, посветени на колумбийския консервативен философ Николас Гомес Давила:

Европа е навсякъде; също и в Андите, в Колумбия - родината на Николас Гомес Давила, един необикновен мислител и провокатор, моралист и посланик на стара, предмодерна Европа, който, десет години след смъртта си (1913-1994), все още търси своите читатели и критици.

Биографията на този „прочут непознат” (Мигел Овиедо) може да се разкаже с едно изречение: той прекарва детските и юношеските си години във Франция, после се завръща в родния си град Богота, вдига една голяма къща и благодарение на наследеното богатство прекарва остатъка от живота си в четене, писане и размисъл, в кръга на своето семейство и неколцината си приятели, и сред десетките хиляди томове на своята скъпоценна библиотека.

Дестилатът на десетилетната отшелническа работа на Гомес Давила са неговите афоризми, escolios: едно необикновено по форма и безпримерно в унищожителния си антимодернистки патос творчество, при което неизбежно се налага сравнение с Ницше. Търсенето на недогматична перспектива за оценка на историческите процеси и критика на съвременната култура отвежда наистина Гомес Давила в близост до Ницше, но той поема все пак в друга посока. Самоокачествяването му като „реакционер” бележи крайната точка на поетия от него път.

Гомес Давила - дързост и провокация

Дързост е най-малкото, което се изисква, за да се идентифицира човек с едно понятие, обременено с такъв отрицателен заряд. Гомес Давила казва, че го бил избрал, защото не се радвало на престиж при никоя партия. Провокацията е очевидна, но тя е нещо много повече от поза при този човек, стоящ над дрязгите и езика на съвремието, при когото интелектуалната и политическа не-коректност е програма: провокацията е продължението на неговото морално превъзходство, шифърът на неговите философски и политически убеждения, които се събират във фигурата на реакционера.

Последният е неговият главен герой, комуто Гомес Давила присвоява съвсем конкретна и то положителна роля: „Реакционерът не се стреми да върви назад, а да промени посоката на пътя. Миналото, от което той се опиянява, не е цел, а онагледяване на мечтите му.” Реакционерът е самотник, стоящ извън всякакви политически лагери, обществени и академични институции - глас в пустинята на Модерността.

„Аз не принадлежа на един отиващ си свят. Аз съм носителят на една истина, която не умира.” Не, Гомес Давила не е наивник, той знае, че е на страната на губещите в историята. Надеждата му е тази на „пасажер, който понася с достойнство претърпяното корабокрушение”. Но дори в поражението си той остава със съзнанието, че е притежател на един по-висок морал, а оттам и с чувството на превъзходство над съвременниците си.

Тонът и остроумието на Гомес Давила

Тонът на Гомес Давила е хаплив, режещ, често арогантен и нерядко поетичен („Забрави обясненията си. Аз не слушам твоите проповеди, а твоя глас”). Остроумието му е като бич („Още по-отвратително от бъдещето, което прогресистите ни готвят, е бъдещето, за което мечтаят”).

Убийствените му оценки за духовното безпътство, за господството на „глупака” и „демократа” - любимите му антигерои - звучат шокиращо в един свят, в който според него всеки може да говори каквото си иска, защото всички мислят еднакво. Реакционерът от Богота е един наистина смущаващ автор, чиито ясновидски попадения не може да не предизвикват удивление - дори ако човек не винаги е склонен да сподели философията, на която се опират.

Темите, въпросите и съмненията на Гомес Давила са онези на европейската философска традиция. Това, но още повече неговата провокираща прямота, е обяснението за мълчанието, което обгръща уникалното му наследство в ибероамериканското пространство и извън него.

Това е причината, от друга страна, за приема, който той намери в един малък, но влиятелен консервативен сегмент в Италия и особено в Германия, маркиран от имената на Дитрих фон Хилдебранд, Ернст Юнгер, Бото Щраус, Мартин Мозебах. Един германски историк е автор и на първата изобщо монография върху Гомес Давила (Till Kinzel: Nicolas Gomez Davila. Parteigänger verlorener Sachen. Edition Antaios, Dresden2003).

Афоризмите на колумбийския автор, като продължение на меандрите на мисълта му, са лишени от система. („Фрагментът е изразното средство на онзи, който е разбрал, че човекът живее сред фрагменти.”) Те се съчетават обаче в една „поантилистична композиция”, в която изпъкват концентрични кръгове от теми и идеи. Странно впрочем, че в „композицията” на този автор с такъв изтънчен дух, който има мнение дори за голотата, темата „музика” изобщо не се среща.

Светът на Гомес Давила - реакционерът и Бога

Светът на Гомес Давила се крепи на плещите на двама атланти - на реакционера и на самия Бог. „Основният проблем на всяка бивша колония: проблемът за интелектуалното лакейство, за нищетата на традициите, за верноподаническата духовност, за неавтентичната култура, за принудителното и унизително подражателство, се реши за мен по възможно най-простия начин: католицизмът е моята родина.”

Или: „Смъртта на Бог е едно интересно мнение, но в последна сметка то не засяга Бога.” И тъй като „всяка цел, различна от Бог, ни опозорява”, Божието провидение се превръща във върховна инстанция за мислите и надеждите на Гомес Давила. Дори философията, нещо повече, нашият разум, е дериват на вярата, иска да ни убеди той, а Платон, Декарт и Кант („тримата най-важни философи в историята”) били прикрити апологети на религията.

Бъдещето на човека и на света не влиза в полезрението на колумбийския мислител. Първо, защото погледът му е отправен в друга посока, но още повече поради структурни причини, така да се каже: нашият суверенитет не е в нашите, а в Божиите ръце.

Това, което ни остава (след корабокрушението) е достойнството, а то се състои от молитва и послушание - за да станем възприемчиви за върховната истина, истината на религията, защото: „Ние сме незаменими само за Бог”.

Това не е просто вярата на един религиозен човек, а почти логически извод, изхождащ от констатацията, че „човекът е проблем, за който няма човешко решение”. Покаяние - гласи посланието на Гомес Давила.

Оригиналът е публикуван на немски в швейцарския вестник „Neue Züricher Zeitung: Schiffbruch mit Würde, 10.7.2004: