Никола Илиев: Що е личност? (2 част)

Индивидуалност и определение на понятието личност

Употребата на думата „личност” не оставя място за никакво съмнение в това, че личността е съзнателно, и то самосъзнателно същество. Ала друг е въпросът, дали самосъзнанието е единственият признак, който отличава личността от съществата, които не са личности. Мнозина от ония, които са се докосвали до проблема за личността, са изтъквали като такъв признак така наречената „индивидуалност”. Човек е личност, твърдят те, доколкото има своя „индивидуалност”, или доколкото е особна „индивидуалност”.

Този възглед е твърде популярен в наше време, затова заслужава особно внимание. Но той има особно значение и затова, защото „индивидуалността” се смята за нещо „ирационално”, т.е. за нещо, което не може да бъде определено или, както се изразяват някои, „уловено в една мрежа от понятия”; тя могла да бъде само преживяна и нарисувана със средствата на изкуството.

За да разберем колко истина има в тези твърдения, трябва да си дадем точна сметка за смисъла на думата „индивидуалност”. Тоя смисъл не се вижда тъй ясен, както на ония, които тъй охотно си служат с него.

Ние можем да различим две главни значения на тая дума. Когато кажем за някого или за нещо, че има своя индивидуалност, под тая дума очевидно се разбира нещо притежавано от него. Напротив, когато кажем за някого, че той е „индивидуалност”, тая дума означава самия притежател на индивидуалността в първия смисъл.

Явно е, че второто значение е производно от първото, което е основното значение на въпросната дума. Човекът се нарича „индивидуалност”, доколкото има „индивидуалност”. Ето защо нашата задача се свежда към това, да разберем какво е „индивидуалност” като нещо, притежавано от човека.

Думата „индивидуалност” произлиза от „индивид”, а с тая дума означаваме всяко нещо, което има своя отделно съществуване (отделните същества). Такова нещо е например всяка вещ (перото, мастилницата, всеки камък, всяко дърво и въобще всяко растително и животинско тяло). Разгледан  по-внимателно, индивидът се оказва една последовна редица от мигове. Той съществува по-късо или по-продължително време и всички мигове на това негово време принадлежат към него (индивида), с резени от неговото съществуване.

Това трябва да се запомни добре, защото ние сме наклонни да отъждествяваме индивида с оня негов миг, върху който е насочено вниманието ни, когато мислим и говорим за него, докато всъщност индивидът е имал и ще има и множество други, различни от тоя мигове. Ще повторим: индивидът не е отделен миг, а едно единство от последовни мигове. Във всеки миг на своето съществуване или, което значи същото, във всеки свой миг индивидът, подложен на логичен анализ, ни се представя като едно единство от определености.

... Преди всичко нека опитаме дали индивидуалността, която се приписва на личността, не е признакът единичност, който е свойствен на индивидите (разбира се, и на единствата от индивиди). Това е близко до ума, като се има предвид произхода на думата индивидуалност от думата „индивид”, а също и честата употреба на думите „индивидуално” и „единично” като синоними.

В такъв случай човек ще бъде личност, доколкото е нещо единично (ще оставим тук настрана въпроса, дали човек е индивид или просто единство от индивиди). Но, разбира се, човек ще бъде личност, доколкото е самосъзнателно единично същество, защото ако изоставим самосъзнанието, ще се видим принудени да разпрострем значението на думата личност повече, отколкото позволява влязлата в практиката употреба на тая дума и да признаем за личност всеки индивид в света.

... Човешкият индивид, който в мигове на самосъзнание се нарича личност, не може да има признаци, свойствени само нему. Преди всичко като личност човек има самосъзнание. Но тоя признак е общ за всички личности. После, като личност човек съзнава себе си да е гладен, жаден, длъжен, умен, глупав, учен, прост, българин, немец и т.н. но колкото и да се мъчим да намерим в самосъзнанието на един човек нещо, което не би могли да имат в своето самосъзнание и други хора, не ще успеем.

Това важи за най-„оригиналните”, най-„самобитни” личности. Една такава личност е бил например Наполеон. Неговата особност като пълководческа личност се е състояла в особен начин на водене военните действия, в особена военна тактика. В това отношение Наполеон като личност се е отличавал твърде рязко от своите съвременници, поне от по-голяма част от тях.

Но това не ни дава правото да причислим Наполоеновата военна тактика към единичното. Тая тактика е била усвоена и от други и днес е общо достояние на военните. Това не би могло да стане, ако въпросната тактика беше нещо единично и свойствено само за Наполеона.

Друг пример. Като нещо характеристично на Ботева като поетическа личност можем да посочим един особен начин на преживяване и изразяване на преживяното. Безспорно, и тая личност е твърде оригинална. Но тая оригиналност не отива до единичност. Всяка особност на Ботевата поезия може да бъде открита и у други наши и чужди поети. Най-после, ако тая поезия би била нещо единично и неповторимо, тя не би могла да намери нито подражатели, нито четци и заедно с това не би имала абсолютно никаква ценност. Само общото може да бъде ценено, защото само то може да бъде „усвоено”, „използвано” и т.н. Единичното, неповторимото, като такова, не може да има ценност.

И у човека ние ценим не самия човек – сиреч единичното, а неговите качества и дела, всяко от които е повторимо и у други хора. Единичното има цена дотолкова, доколкото е носител на ценни качества и внушител на ценни дела. Само по себе си, т.е. като единично, то не може да има цена.

Може би някой ще посочи като единично и неповторимо именно делата на личността като каже например, че никой друг освен Наполеона не е дал и не ще даде сражението при Аустерлиц, никой друг освен Ботева не е написал и не ще напише баладата „Хаджи Димитър” – разбира се, абсолютно същото сражение и абсолютно същата балада.

Дори и самият Наполеон не би могъл да повтори Аустерлицката битка с абсолютно същите хора и абсолютно същите особности и самият Ботев не би могъл да съчини втори път „Хаджи Димитър” в абсолютно същия вид, в който ни е познато това стихотворение (даже може да се каже, че няма двама четци, които го схващат и преживяват съвсем еднакво!).

... Безспорно, съзнателните индивиди Наполеон и Ботев не са съществували и не ще съществуват и друг път; не са съществували и не ще съществуват повторно и съзнателните и несъзнателните индивиди, с които Наполеон е водил своята битка при Аустерлиц. Но миговете, с които всички тия индивиди са участвали в тези исторически събития, са мислими с абсолютно същите определителности и у други подобни индивиди.

Това е, което прави всяка човешка личност , както и всяко дело на тая личност, да бъде повторимо (у други!), при все че самият човек е неповторим.

И така, у човека не можем да открием нито един определен признак, нито дори отделен миг, който би бил присъщ само нему и по който той би се отличавал от всички други хора. Индивидуалност, в тоя смисъл на думата, единично, „човек”, както и всяко друго единично, не може да има. И в тоя смисъл за тая дума няма място в определението на понятието личност.

... Дали сега редом със самосъзнанието не трябва да припишем на личността и признака „индивидуалност”? Ни най-малко! Тая индивидуалност не е един признак, присъщ на личността, различен от самосъзнанието. Както видяхме, „индивидуалността” на „личността въобще”, това, по което личността се отличава от даденостите, които не са личности, е именно самосъзнанието.

Това пък, по което особните личности се отличават една от друга, което съставя тяхната особна индивидуалност, е особност тъкмо на тяхното самосъзнание. Думата индивидуалност би могла да намери място в определението на понятието личност „въобще”, ако кажем, е „личност е съзнателен миг, индивидуалността (отличителният признак) на който се състои в това, че той съзнава и себе си”.

Но очевидно е, че това определение не казва нищо повече от краткото определение: „личността е самосъзнателен миг”. Същото важи и за определението на особните личности. ... Тъй нареченото „обществено съзнание”, за което говорят някои, не е нещо, което съществува откъснато от съзнанието на отделните членове на обществото. Доколкото обаче тия членове съзнават своята принадлежност към последното, ние имаме право да наречем това съзнание „обществено”.

Тая дума означава, следователно, особни мигове на същия индивид, който в други мигове наричаме „индивидуално” съзнание, защото тия последните имат своята основа единствено в живота на индивида, когато първите са обусловени от обществения живот на тоя индивид. В тия мигове на „обществено самосъзнание” отделният индивид носи името „обществена личност” (обществено лице).

Тоя израз се употребява в нашия език твърде често. Всяко лице, което изпълнява една обществена служба, се нарича „обществена личност”. И ако разгледаме по-внимателно фактите, ще видим, че това име не се дава на хората само затова, защото работата, с която се занимават, е обществена. Ако някой изпълнява тая работа, без да се ръководи от съзнанието, че тя е обществена, а гледа на нея само като извор на частни блага, никой не ще му прикачи сериозно името „обществена личност”. На такива личности това име се дава само кавичкосано.

Истинска обществена личност е човек в мигове на „обществено самосъзнание”, т.е. на съзнание, че той е член на едно общество. Такава личност е всеки гражданин на едно дружество, община или държава, когато той изпълнява без задна мисъл своите „длъжности”. Думата „длъжност” означава делата, които човек върши из съзнание на своята принадлежност към една човешка група. 

Тия дела са негови длъжност, негови „обязаности”, защото те произлизат из зависимостта на човешкото съзнание  от човешката група.

... Схващайки изложеното, ще трябва да кажем, че и в трите значения на думата „индивидуалност” – за нея няма място в определението на понятието личност:

Човек не е личност затова, защото той е единична даденост; напротив, той е личност само в отделни мигове и всеки миг е нещо общо. Той не е личност и затова, защото уж се различавал по някои свои признаци от всички други хора; такива признаци не могат да се посочат.

И най-после личностните мигове могат да бъдат разглеждани както в отношение на отделните индивиди, които съставят една човешка група, така и към самата тая група, тъй че не може да се посочи като отличителен признак на личността и нейната принадлежност към индивида.

Източник: списание „Философски преглед”, 1939 г., кн. 1;

снимка: pinterest.com;