Никола Илиев: Що е личност? (1 част)

Никола Илиев: Личността е самосъзнателно същество

Публикуваме откъси от труда на Никола Илиев „Що е личност”, обнародван в списание „Философски преглед” през 1939 година.

Съществителното „личност” не се среща в нашия простнароден говор. То е минало в литературния ни език от руския. В него пък ще да е образувано по подражание на френската дума personalite и немската Persönlichkeit, образувани от своя страна по образеца на латинската дума personalita. Тоя термин се извежда от думата persona. Така римляните наричали отначало маската, с която актьорът се е явявал на сцената, за да изглежда според играната от него роля. По-късно с думата persona започнали да означават и самата роля, а още по-сетне – човека.

В последния смисъл няма разлика между persona и personalita. И в славянските езици думата „лице”, когато се употребява за означаване на човека, е еднозначна с „личност”. Но първоначалният смисъл нa „лице” е по-друг от оня на persona. В славянските езици „лице” се нарича предната част на главата. Това означение може да има връзка с думите „различавам” и „лича” (изпъквам, виждам се). „Лицето” е оная част от тялото, по която най-ярко се познава (личи) „човекът”.

От тия къси бележки се вижда, че граматиката съвсем малко може да ни помогне за установяване смисъла на думата „личност” („personalita”). От произхода на нашата дума „лице” би могло най-много да се заключи, че човек се нарича личност, доколкото личи (изпъква) с нещо между подобните си. И действително, в пътя на това тълкуване (разбира се, без да го имат предвид) се движат поддръжниците на един особен възглед за личността. Върху тоя възглед ще се спрем по-късно, а сега да видим какво ни учи употребата на думата „личност” в езика.

Същество, което е лишено от съзнание, не се нарича „личност”. Всяка личност е съзнателно същество. Наистина, среща се и изразът „несъзнателна личност”, но той не се употребява за същества, които въобще нямат съзнание. Никой не смята за личност един камък или едно дърво, освен ако подобно на първобитните хора ги схваща като обиталища на съзнателни същества (духове).

Но има и съзнателни същества, които изключваме от понятието „личност”. Червеят, безспорно, има известно съзнание. Поне тъй си мислим, като съдим по известни органи на тялото му и движенията, които това тяло върши. Още повече сме наклонни да припишем съзнание на по-близките до нас по телесния си строеж животни. При все това, никой не ще се реши да нарече личност един червей, едно куче и дори една маймуна.

Тази дума ние пазим ревниво само за човека, защото само у него може безспорно да се установи едно особено съзнание – самосъзнанието. Личността е не просто съзнателно, а самосъзнателно същество.

... Много факти от човешкия живот показват, че има възприемане, представяне, мислене и чувстване, има, с една дума, съзнаване, непридружено от самосъзнание... „Съзнаването на себе си” е една добавка към съзнаването на другите неща, но не съвпада с него. Тая добавка е необходима, за да наречем едно същество „личност”. Същество, което съзнава други неща, т.е. вижда, чува, осезава и т.н., но не съзнава същевременно и себе си, не е личност.

Тъкмо тъй (т.е. без самосъзнание) си мислим ние душевния живот на животните, като отказваме да ги признаем за личности. Разбира се, ако някой смята, че има основание да припише на животните не само съзнаване на други неща, но и самосъзнание, той ще гледа на тях и като на личности.

Ако сега се върнем към израза „несъзнателна личност”, ще доловим, че в него думата „несъзнателна” е употребена в още по-тесен смисъл. „Несъзнателни личности” се наричат децата, лудите, пияните, простите хора, които не разбират положението си в известни случаи, и други. Безспорно, тия личности не са несъзнателни в широкия смисъл на тая дума. Но те не са несъзнателни и в смисъл, че са лишени от самосъзнание.

Тяхното самосъзнание е само по-ограничено и по-смътно от самосъзнанието на ония, които в противоположност на тях наричат себе си „съзнателни личности”. Ето защо в изразите „съзнателна” и „несъзнателна” личност под „съзнание” се разбира „пълно и ясно самосъзнание”. Не ще и дума, че и за тоя смисъл в науката няма място.

Всяка личност е съзнателно същество и то такова, което съзнава не само други неща, а и себе си. Казано с езика на традиционната логика, „съзнание” е „родовият признак” на понятието „личност”, а „самосъзнание” – неговата „видова отлика”.

Тия два признака намира непосредно у себе си всеки, който нарича себе си личност. Но отсъствието им у себе си никой не може да установи, защото това установяване е също съзнаване и то е възможно само за едно съзнателно същество и то същество със самосъзнание.

... В едно отдавнашно свое съчинение Йоханес Ремке определя личността като „съзнателен индивид, който действа из себе си” (aus sich herauswirkende Bewusstseinsindividuum). Същественото в такова едно определение не може да бъде това, че личността действа, че тя се проявява в дела. Действането е едно отношение, то не принадлежи към същината на действащото. Пък и всеки от нас познава и „бездейни личности”, т.е. личности, които не се проявяват в дела, било затова, че са слаби и твърде менливи, било затова, че условията не им позволяват да действат.

Ядката на горното определение се съдържа в думите „из себе си”. Личността според Ремке се различава от съществата, които не са личности, по това, че когато действа, тя действа „из себе си”, а действията на последните не са действия „из самите тях”.

... Другото определение на личността, което ще разгледаме, принадлежи на френския психиатър Пиер Жане. „Личността – казва тоя учен – от психологично гледище е едно особно поведение (conduite particuliere),  което се прибавя към голяма част от нашите действия. Елементарните действия са реакции срещу възбуди, които идват отвън, но когато се извършват, тези действия предизвикват от своя страна една вътрешна реакция, която ги спира, наглежда или видоизменя.

Тази реакция срещу самите действия зависи от целостта (ансамбъла) на организма, от целостта на тенденциите на индивида, добити в развоя на по-раншния живот. Тя придава една особна нота на действията от външен произход, един вид ги узаконява, приподписва”.

Преди всичко ще забележим, че твърдението, какво личността се състояла в едно „особно поведение”, е неточно. Вярното е, че личността има особно поведение, че тя действа по особен начин. Самата личност, обаче, е нещо по-друго от своето поведение. Тя е „субектът” на това поведение, деецът при него. Този деец именно „спира, наглежда и видоизменя” ония действия,  които „организмът” реагира на външните възбуди.

Кой е сега, според Жане, този деец? Отговорът е двоен: „целостта на организма” и „целостта на тенденциите на индивида”. Ала нито един от тия отговори не може да ни задоволи.

... Въобще в никой отделен случай на действане в съзнанието на човека не се проявяват всички възможности, които се таят в него, а само ония, които могат да се проявят в дадения случай и при дадените обстоятелства. И в мигове, в които действаме със самосъзнание, ние не съзнаваме всичко от себе си, а само една малка част.

Коя ще бъде тая част, обаче, зависи от обстоятелствата, в които се намираме, и от целостта на наличните у нас тенденции. От същите условия зависи и господството на една или друга тенденция в миговете без самосъзнание.

Вижда се ясно, че онова особно поведение, за което говори Жане като поведение на една личност, е поведение на самосъзнателно същество. Само едно такова същество може да „спира, да наглежда и видоизменя” своите действия, само то може да „узаконява и приподписва” тия действия.

... Единственият довод, който може с известен изглед на основателност да се противопостави на определението на личността като самосъзнателно същество, е следният. Никой човек в никой миг от живота си не съзнава себе си напълно. Никой не съзнава и не може да съзнава всичко, що има и става в него. Самосъзнанието ни, колкото и то да е развито, обхваща само част от нас.

... У всяка личност, освен това, което тя намира в своето самосъзнание, има и нещо скрито от нейния „вътрешен поглед”. Това „скрито в дълбочините на душата аз” се смята от някои дори за „по-истинско” от „съзнателното” (самосъзнателното), „повърхностното аз”.

Много от това, което се говори за „скритото”, „дълбокото аз”, е поезия. Но това не е важно за нашата цел. По принцип не може да се отрече, че то съществува. Следва ли, обаче, от това, че трябва да се откажем от самосъзнанието като необходим признак на личността? Според нас, това би било неуместно.

Душевен живот без самосъзнание, и то вероятно само такъв душевен живот, има у всяко животно. За личност, обаче, се говори само у човека, у когото, освен такъв душевен живот, намираме и душевен живот, придружен със самосъзнание. Последният е бил това, което е накарало хората да образуват думата „личност”, с която да отличават човека от другите съзнателни същества, които поне наглед живеят без самосъзнание.

Приемем ли, че самосъзнанието не е нещо съществено за личността, заедно с това ние трябва да се съгласим да наречем личност всяко същество, което има що-годе съзнание. Това, обаче, никой не ще се реши да направи.

Какво тогава да сторим с „несамосъзнателното”, „скритото” човешко „аз”? Да го изхвърлим ли от понятието „личност”? Да приемем ли, че личността ни се изчерпва с това, което намираме в самосъзнанието си? Това заключение би било прибързано. Както казахме, самосъзнанието предполага душевен живот без самосъзнание. То има своите корени в последния.

Освен това душевното, което придружава самосъзнанието ни, без да влиза в неговия кръг, не е без значение за самосъзнанието ни в същия миг, както и за бъдещите мигове на самосъзнание. Тази връзка ни задължава да обърнем особно внимание на „несъзнателното душевно” при изследването на личността въобще, както и на отделните личности.

Обаче, очевидно е, че това душевно ни интересува в науката за личността само доколкото то стои във връзка със самосъзнанието, а не само՛ по себе си. Без тази връзка със самосъзнанието то е „безлично”, не принадлежи към личността.

Източник: списание „Философски преглед”, 1939 г., кн. 1; снимка: br.de;