Матиас Хоркс: Не може да има политика срещу социалната среда на хората

Матиас Хоркс - Левица срещу десница (2 част)

Публикуваме втора част от размислите на Матиас Хоркс, журналист, един от най-известните изследователи на тенденциите и човешкото развитие, за необходимостта от появяването на нова обществена личност – „политикът на бъдещето”. Въпросите на настоящето и на бъдещето изискват едно друго, едно по-гъвкаво мислене, както и друг, по-различен език и нова словесност.

„Златното време на стремящите се към възход демокрации след войната създаде един определен тип държавници (фактически тогава това бяха изключително мъже). Те осъзнаваха много добре отговорността си след катастрофата. Имаха дълбоки корени в средата на градското съсловие или на социалните движения, които в Европа на световните войни бяха докарани до ръба на пропастта. Това бяха кормчии, които разглеждаха държавата като голям кораб, който напук на всички нападки и изкушения трябваше да се направлява през времето. Те имаха образци в „непреклонните мъже” на военното време: Чърчил, де Гол, Рузвелт. И гледаха напред, в бъдещето на един по-мирен, демократичен свят.

Всички тези мъже бяха индивидуалисти, своенравни и твърдоглави мъже със собствен профил. Те бяха свързани с големите народни партии, които се образуваха след войната и които крепяха отвътре крехките демокрации. Бяха социалдемократи. Или християндемократи. Социалисти или консерватори. Често проклинаха партиите си (като Хелмут Шмит). Или с радост вършеха обратното на партийните програми. Но те се различаваха като членове на едно определено политическо направление.

Така в западните демокрации започна онази игра, която формира най-дълбоко нашето политическо мислене и чувство. Тя функционираше ефективно в продължение на почти пет десетилетия и остави дълбок отпечатък в нашите политически рефлекси: дясно срещу ляво.

Лявото завоюва мнозинството в един общ прилив от популярно възмущение. Повече справедливост! Повече изравняване! Не толкова много алчност на богатите! Повече права на жените, на кучетата, на малолетните! Повече кеш!

Дясното се гневеше. И чакаше своя шанс. Който дойде при следващото настъпване на конюнктурата, когато финансовият министър на левите отново нямаше достатъчно пари в кесията. Безмилостно беше мобилизирана собствената клиентела, пестеливите, усърдните и пенсионерите, домакинствата, които се бояха за своите спестявания, ходещите на църква религиозни хора. Тоест, мнозинството. И мнозинството на левите се стопи.

Двете страни се позоваваха на традициите. На дълбоките традиции. При левите се оглеждаше от една страна мъчителният „социален въпрос”, който произхождаше от убийствените класови борби на 19 век. Вярата в държавата като голямата добра леля, като преразпределител и социален преобразувател, като инструмент на прогреса и на промяната. И двете съществуваха в здраво установена социална среда.

Играта на ляво-дясно беше безобидна и същевременно брутална. Безобидна, тъй като взаимното поемане на властта, въпреки цялата дандания, протичаше винаги съвсем мирно. Просто десните продължаваха от там, където бяха спрели левите. Когато бяха на ред, десните интегрираха бодро и своята клиентела в разрастващата се социална държава, плащаха детски, финансово поддържаха пенсиите и изплащаха други облекчения на групи, които преди това са били изключвани от тези привилегии.

Когато на ред бяха левите, те с готовност и с успех привеждаха в изпълнение всичко, което винаги са искали десните. С едно изключение – Маргарет Тачър в Англия – политическата смяна на властта никога не беше действителна смяна на задълженията.

Конфликтът ляво-дясно беше брутален, защото всичко беше подчинено на контрастната логика и често почти не съществуваха тънки неща и междинни тонове. Играта на лагери произведе в главите доста количество бетон. Един ден това се превърна в театър-кабуки. Театър на сенките с монотонно звучаща музика на гонг. Политическият спор се е превърнал окончателно в една въртяща се, тракаща молитвена мелница.

Както никой друг, политикът на бъдещето усеща всичко това. Той чувства, че въпросите на настоящето и на бъдещето изискват едно друго, по-гъвкаво мислене. Но политикът на бъдещето знае също, че не може просто да се издават нови лозунги. Че са наложителни внимание и предпазливост. Защото не може да се прави политика срещу социалната среда на хората, чийто елементи в състояние на застрашеност се свързват здраво.

Бъдещето, както знае той, се нуждае от нов разговор, от друг език. Внимателни нови алианси, които могат да се сглобят, съюзи между хора, които са по-умни от системите, от които те произхождат. Има нужда от бавното укрепване на нови „социално-ментални” мнозинства. Прекаленото много шум и реторика, също и реториката на бъдещето, тук са вредни. Потребно е време.

Разполага ли политикът на бъдещето с това време?”

Превод: Господин Тонев; По материал от „Zukunft Denken”, Verlag für Geschichte und Politik, Wien und Oldenbourg Wissenschaftsverlag, München;

Снимки: focus.de; comandantina.com;