С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Марк Лила: Политика на идентичността, гражданство и граждански дух

Марк Лила: Политика на идентичността, гражданство и граждански дух

Интервю с професор Марк Лила

Според американския политолог проф. Марк Лила политиката на идентичността е отговорна за хаоса в наши дни, защото делегитимира институциите. Марк Лила, роден през 1956 г., е политолог и публицист, професор по история на идеите в Колумбийския университет в Ню Йорк и четен автор на страниците на „Ню Йорк Таймс”. От 1980 до 1984 г. Лила е редактор на неоконсервативното тримесечно списание „The Public Interest“ („Публичният интерес”), след това преподава в Харвардския университет. Марк Лила се интересува преди всичко от политическите и религиозни идеи на западния свят. Интервю на професор Марк Лила с журналиста Кристоф Прантнер от австрийския вестник „Дер Щандард”. Въпрос: Преди малко повече от сто години по същото време Хитлер и Троцки редовно са били гости тук, в кафене Централ (популярно кафене във Виена, едно от прочутите места за срещи на виенската интелигенция). Няколко години по-късно те променят хода на света. Днес мнозина смятат, че нашето време има известна структурна прилика със залязващата епоха преди Първата световна война. Споделяте ли тази оценка? Марк Лила: За мен приликата се проявява много повече във времето след войната, отколкото в предвоенното време. Заедно с икономическите затруднения и политиката на идентичността, цялостното делегитимиране на авторитета и институциите днес е в очевиден паралел с това време. Това се отнася не само за националните държави, а и за Европейския съюз. Виждаме освен това и едно фрагментиране, даже атомизиране на политическото съзнание като такова. Ако хвърлим  поглед към миналото в Европа и в Съединените щати, дълго време положението изглеждаше много стабилно. От днешна перспектива обаче нещата изглеждат така, сякаш всичко в известна степен е направено от папиемаше. Предимно в Европа гражданите бяха обзети от настоятелно чувство на политическа бездомност. Това делегитимиране и фрагментиране има ли нещо общо с прекомерния индивидуализъм? Може ли с монади със смартфони, които тъй да се каже понякога трибалистки се застъпват за определени стилове на живот, изобщо да се прави общество, демокрация, държава? Живеем в една либертарна епоха. Уелбек (Мишел Уелбек, известен с романа „Елементарните частици”) ни изобразява като елементарни частици, които все вървят по свои собствени пътища. Това, което ме впечатлява в Съединените щати, а това вероятно е валидно и в Европа, е, как културната революция от 60-те и 70-те години на миналия век върви ръка за ръка с неолиберализма на 80-те години. Възникналата в културната революция свобода да определяш индивидуално съществуването си обуслови нова либерална икономика, в която индивидите станаха консуматори. Интересното при това е, че от двете страни на уравнението, идеологически както вляво, така и вдясно, съществува собствен достъп за съответните легитимирани авторитет, институции и гражданство. Противно на това във времето след Втората световна война до към 60-те години на миналия век между всички лагери съществуваше един общ възглед за гражданство. Тогава идентичността на отделния човек се определяше не от етническата принадлежност, а от гражданството. Тази положителна нагласа като гражданин към държавата, гражданският дух, в САЩ се срути по множество причини: войната във Виетнам, аферата Уотъргейт, появата на етнически и либертарни движения. Тоест, в търсене на една друга идентичност, различна от гражданската ... Точно така. Американците са перманентно в такова търсене. Който живее в едно фундаментално индивидуалистично общество, може лесно да изпадне в тревога и безпокойство. Затова постоянно се търсят възможности за обвързване - но такива възможности, които не са ограничаващи. Политиката на идентичността задоволява потребността да бъдеш индивидуален, но и същевременно потребността да бъдеш свободен. Днес вече не става въпрос за граждански права, а фактически за моята, за цялостната ми собствена лична идентичност в пресечната точка между сексуалността ми, етническата ми принадлежност и т.н. Как Доналд Тръмп се вписва в това уравнение? Популизмът на Тръмп не е израз на тази политика на идентичността, нито реакция на нея. Либертарното делегитимиране на авторитета по-скоро създаде вакуум, в който вече няма доверие в институциите или например в пресата. В този вакуум, в който никоя партия няма достъп до населението, се появи този изключителен клоун. И ако либералната програма беше изчерпана от дълго време, на тези избори беше сразен и рейгънизмът. [caption id="attachment_5524" align="alignnone" width="590"]adam-michnik- Адам Михник: Преди комунистите да завземат властта, полското общество беше като аквариум. Тогава комунистите направиха от него рибена чорба. Нашата задача ще бъде да направим от нея отново аквариум[/caption] Не само демократите, но и верните на Рейгън републиканци загубиха тези избори. Техният залез подготви сцената за този човeк. Популизмът е израз на този вакуум, в който беше изваден на показ един определен „аз” на нашата страна. Но това още не означава, че това е истинската Америка. Съществуват и много други неща. Тоест, не бива толкова много да се взираме тайнствено в Доналд Тръмп. В този случай не става дума за присъствието на един феномен, а по-скоро за отсъствието на много неща. Трябва ли да запълним този вакуум и да възстановим условията за възможността на държавата и демокрацията? Това е централният въпрос. След падането на комунизма Адам Михник бе попитан от репортери какво е нужно да се направи сега. Отговорът му беше прост, той каза: „Преди комунистите да завземат властта, полското общество беше като аквариум. Тогава комунистите направиха от него рибена чорба. Нашата задача ще бъде да направим от нея отново аквариум”. Въпросът е, как да се направи това. Във времена, в които положителната нагласа като гражданин към държавата, гражданския дух, спояваше обществата, имаше и граждански задължения. Може ли днес тези неща още да имат силата на аргументи? Ние вече нямаме тази положителна нагласа на граждани към държавата, липсва ни гражданският дух. Когато Джон Ф. Кенеди беше избран за президент, той каза: „Не питай какво може да направи твоята страна за теб, питай какво ти можеш да направиш за страната си”. Как днес хората биха реагирали на това изявление? Какво биха казали младите хора, Вашите студенти? Професорите ще се засмеят, студентите биха казали уауу. Аз съм изпълнен с надежда, що се отнася до младежите - поне толкова дълго, колкото са въвличани във всички тези политики на идентичността. Просто те трябва да чуват други гласове. Барак Обама се опита да бъде този глас. Но посланието му остана твърде неясно. Той залагаше на надеждата. Но надежда за какво? Вие сте написал следното: „Надеждата може да разочарова, носталгията е несъкрушима.” Между другото казват, че това била тайната на успеха на популистите. Това звучи песимистично. Да. Носталгията съвсем не изчезва, защото човек просто не я признава Така в Европа идеите за нацията и националната държава отново станаха популярни. Разглеждам популистките партии критично, но не и политическите настроения, от които те трупат капитал. В Източна Европа от субекти на комунизма хората се превърнаха директно в потребители в една неолиберална икономика, без да са имали шанса да развият положителна нагласа на граждани към държавата, да развият едно гражданско чувство - не национално и със сигурност не европейско. Понятието нация в Източна Европа е предполитическо понятие. То не е обусловено от държавата. В Западна Европа това е обратно. ЕС беше конструиран за това, хората да имат потребността като граждани да се идентифицират с такива институции и по този начин да упражняват контрол върху съдбата си. Никой не изпитва никакви чувства, когато мисли за ЕС. Най-малкото граждански задължения. Това също измества отговорностите. Когато едно национално правителство не се справя със задачите си, то се отстранява чрез избори. Когато Европейският съюз не се справя, не се случва нищо. Потребността на хората от обвързаности и задължения, също и национални, е добро нещо. Трудното е тези емоционални нагласи да се овладяват политически в рамките на легитимните институции. Трябва да се отнасяме сериозно към тези национални чувства и да ги култивираме по определен начин, за да ги направляваме. Досега Европа просто не беше в състояние да прави това. Аз съм настроен песимистично, що се отнася до Европейския съюз. Източник: derstandard.at; Превод: Господин Тонев; Снимки: youtube.com; m.dziennik.pl;