Константин Леонтиев: Византизъм, консерватизъм и самозародил се Ренесанс

Константин Леонтиев за историята и общественото развитие

Публикуваме откъси от книгата на Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български” за ролята на консервативния руски философ и дипломат Константин Леонтиев (1831-1891) в българската църковна борба, както и в историята на руската обществена мисъл. Константин Леонтиев е противник на борбата на българите за църковна независимост и на създаването на самостоятелна българска църква.

Той не приема западното консуматорско и материалистично общество и проповядва „византизъм” като охранително средство срещу повърхностния либерализъм. Леонтиев е наричан „руския Ницше”, неговата консервативна политическа философия се противопоставя на либералното влияние на Запада, разлагащо традиционния ред:

„За Леонтиев Русия през шестдесетте години (на 19-и век) поема гибелен път. Той вижда революцията, вижда Русия отклонена от самобитния си живот, вижда я духовно колония на Европа. Целият неин обществен, духовен, аристократичен ред и строй той вижда капитулирали под натиска на прозаичния, буржоазно-изравнителен процес, довел до културната непълноценност на Европа след Френската революция. Този преврат прави от Леонтиев убеден и мрачен консерватор, който безстрашно влиза в бой както с прогресивното обществено мнение, така и със съществуващата официална система.

Вторият поврат, станал десет години по-късно с него, е религиозен. Леонтиев претърпява крушение, пълно разочарование както от развитието, така и от съзнатата несвоевременност на своите мисли, от обречеността си на пълна самотност и неразбраност. Накрая той приема аскетично-монашеския идеал на християнството, отива в манастира Оптина пустиня, където обаче също продължава активна творческа дейност и умира.

... В историята и общественото развитие – смята Леонтиев – става същото, каквото знаем от природата. Отначало всичко е просто. След това настъпва периодът на неговата цветуща сложност, след което всичко вторично се опростява, като отначало се изравнява, настъпва времето на вътрешно смешение, следва отпадането на части от цялото и пълно разложение. Този триединен процес, според Леонтиев, е свойствен за всичко съществуващо в пространството и времето.

Прогресът по тази схема няма нищо общо с истинското развитие. За Леонтиев той е символ на вторичното опростяване и изравняване, символ на смесването на съставните части на живия организъм, на приглаждане на морфологическите различия, унищожаване на особеното. Той е символ на разложението. Леонтиев не намира общо между могъщото, естествено, всякога разнообразно и логически неясно развитие и егалитарно-либералните прогресистки представи за това развитие в съвременната му социална наука.

Според него, Ренесансът е пример на цветуща сложност, докато цяла съвременна Европа, Европа след Възраждането, е пример на вторично опростяване, пример на разложение, намерило най-пълен израз в буржоазните представи за всеобщо благо, за възможност да се постигне всеобщо щастие, в наивни представи за равенство, братство, хуманизъм, свобода. Той намира, че буржоазно-прозаичните идеи са разклатили четирите основни елемента на европейската цивилизация – византийското християнство, германското рицарство, елинската естетика и философия, римските муниципални начала.

... Константин Леонтиев е поклонник на автохтонния, самозародилия се, а не отразения Ренесанс. Аристократ и естет, Леонтиев се гнуси от резултатите на буржоазното развитие, пред него се изправя образът на съвременния еснаф, като кошмарно следствие на целия „прогрес”. Свободата и равенството, според него, са оръдия за възцаряването на всеобщата скука, безличие. „Нечувано прозаически” нарича Леонтиев идеалите на съвременна Европа, в която еснафството е победило католицизма, аристокрацията, поезията.

„От времето на обявяване „правата на човека”, точно 100 години по-рано започна пластическото извращаване човешкия образ на демократизираната (т.е. опошлена) земя. Умря „поезията на живота”, остана само „поезията на отражението”.

„Не е ли ужасно и обидно – пише Леонтиев – да се помисли, че Мойсей се е качвал на Синай, че елините са строили своите изящни акрополи, римляните водили Пуническата война, че гениалният красавец Александър в някакъв пернат шлем преминал Граник и се бил под Арбелите, че апостолите са проповядвали, мъчениците страдали, поетите пели, живописците рисували и рицарите блестели на турнирите само за това, щото френският или немският, или руският буржоа в безобразната си комична одежда да благодушествува „индивидуално” или „колективно” върху развалините на цялото това минало величие?

... Срамно би било за човечеството, ако този подъл идеал за всеобща полза, дребен труд и позорна полза възтържествува навеки!”



... Можем да си представим изумлението на благоразумния Найден Геров от изпратения му от Леонтиев негов роман „В своя край”,  в който е могъл да прочете: „Кое е по-добро – кървавата, но пищна, духовна епоха на Възраждането или някаква си днешна Дания, Холандия, Швейцария – смирени, забогатели, умерени? Прекрасното – ето целта на живота – и добрата нравственост и самоотверженост са ценни само като едно от проявленията на прекрасното, като свободно творчество на доброто. Колкото повече се развива човек, толкова повече вярва той в прекрасното, толкова по-малко в полезното... Едно вековно, величествено дърво е по-скъпо от десетки безлични хора и аз няма да го отсека, за да купя на мужиците лекарство против холера.”

... В Русия, в нейната съдба, в нейната историческа роля Леонтиев търси спасение от еснафска Европа.... Мисълта на Леонтиев трескаво търси спасение от това разложение и разпадане за Русия, за това „тъмно и неразгадано дете на провидението”, по израза на Карлайл. На нея възлага всичките си надежди за спасение от изравняващата и обезличаваща сила на буржоазния европейски напредък.

Оттук и другата главна идея на Леонтиев, идеята за „византизма” като основополагащо и организиращо начало на руската държавност, византизмът като противоотрова срещу болестите на европеизацията. В развитието и укрепването на византийските начала Леонтиев вижда спасение за Руската империя, залог за това, че тя ще поведе незасегнатото от буржоазната цивилизация човечество към нова „цветуща сложност”, към истинско органично развитие.

... „Аз – казва Леонтиев – не разбирам французите, които умеят да обичат всякаква Франция и на всяка Франция могат да служат... Аз желая, щото моето отечество да е достойно за моето уважение, и всякаква Русия аз бих могъл само по принуждение да понасям”.

... Константин Леонтиев поставя църковните интереси, интересите на Вселенската църква, на източното православие, по-високо от националните стремежи. За него византизмът, който трябва да бъде положен  в основата на бъдещите цели и исторически стремежи на Русия, е преди всичко православната църква, византийското християнство, единствената организираща идея за огромната империя. В службата на Русия на вселенската идея и византийското християнство той вижда нейното призвание, възможността й да играе световна роля.

Той не може да понася мисълта за това, че църквата може да служи на руската идея. „Живяла е църквата дълго без Русия и ако Русия стане недостойна  - вечната църква ще намери своите нови и по-добри синове.”

... С трите построения на Леонтиев – опростителския и непоетичен характер на буржоазния прогрес, мисията на Русия в света като носител на византийската идея, църквата като надплеменна, наднационална, вечна сила – е свързано неговото становище по нашумялата тогава българо-гръцка разпра.

От казаното е ясно, че Леонтиев ще заеме пак в противоречие със славянофилите и западниците, с общественото мнение и дори в голяма степен с официалното становище на своя началник граф Игнатиев страната на Вселенската патриаршия, на гърците като носители на любимото му византийско начало срещу българските национално-църковни домогвания. Според Леонтиев, в църковната борба гърците олицетворяват византийското начало, православната византийска идея за обществото, докато българите олицетворяват новото, европейско, демократическо понятие за нацията, олицетворяват племенната идея. У българите само част от спомените са свързани с Византия, докато всичко ново, съвременно, всичко в тяхната национална мисъл е свързано с борбата срещу православната църква и византийския авторитет.

В стаята на българския патриот – казва Леонтиев – ще видите портрета на езичника хан Крум, комуто поднасят главата на православния гръцки цар. „Ако – пише той – сравним един с друг тези удачно възраждащи се или неудачно въставащи през 19-и век малки или второстепенни народи, ще се окаже, че в нито един от тях - ни у чехите, ни у сърбите, ни у поляците, ни у гърците, ни у маджарите – няма такова отрицателно, такова прогресивно знаме, както у тези изостанали, невинни, скромни българи.”

Леонтиев търси особеностите на българското движение и ги намира в това, че новото българско духовенство, като няма около себе си единоверна власт и започва борбата пряко с всички предания на Източната черква, изцяло се хвърля в обятията на народа, трябва да угодничи пред него, защото остава в зависимо към народа положение, т.е. самó, ще не ще, е вече носител на демократичните, либерални, егалитарни идеи, станали на мода в Европа.

„Аз искам с всичко това да кажа, че макар българската нация все още да не се е организирала в отделна държава, дори в полудържавна област с някаква определена автономия, но политическите и социални контури на тази нация се виждат вече и сега. Нейната физиономия – крайно демократична; привичките, идеалите – крайно еманципаторски.”

„Да стане от най-изостанала, най-напредничава нация на Изток” – това е мечтата на най-смелите, даровити, енергични българи! Защото според неговата теория на историята, никъде така леко епическата патриархалност не преминава в проста буржоазна утилитарност, както в изостаналите народи, никъде не са така податливи на консумативните идеали, както в тези гладни страни.

„Въобще южните славяни много леко преминават в своя бит и общи понятия от епическата простота в най-крайната простота на съвременната буржоазна либералност.”

Източник: Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български”;

Издателство „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1985 г.;

Снимки: posprikaz.ru;  mgarsky-monastery.org;