Консерватизъм - Хуан Доносо Кортес: Природата на човека

Хуан Доносо Кортес и консервативният светоглед

В реч пред испанския парламент от 4 януари 1849, известна като Реч за диктатурата (Discurso sobre la dictadura) Доносо Кортес заявява: „Имаме само две възможни форми на контрол (над човека): едната е вътрешна, другата е външна; едната е религиозен контрол, другата е политически контрол. Природата им е такава, че когато барометърът на религията се издигне, барометърът на потисничеството пада надолу, а когато религиозният барометър е паднал, политическият барометър, т.е политическото потисничество и тирания, се издига. Това е закон на човечеството, закон на историята.”

Публикуваме откъса „Природата на човека” от статията на Светослав Малинов „Политическата теология на Хуан Доносо Кортес: критика на социализма и либерализма”:

Всички политически идеи могат да бъдат проверени според това дали предпоставят „по природа зъл” или „по природа добър” човек. Този критерий за класификация, наречен „антропологически придатък на политическите теории”, е предложен от немския юрист и политически мислител Карл Шмит. Посветил стотици страници на Доносо Кортес, Шмит има основна заслуга за съхраняване и утвърждаване на неговото теоретично наследство извън испаноговорещите научни среди.

Според него Доносо Кортес е най-крайният измежду всички „антропологически песимисти”, по-краен от Макиавели, Хобс, Босюе, дори Местр. Това, което испанецът „казва за естествената порочност и подлост на човека, е по-ужасно от всичко... Неговото презрение към хората не познава никакви граници; техният сляп разсъдък, нищожната им воля, комичното увлечение по плътските страсти му изглеждат толкова жалки, че всички думи на всички човешки езици не стигат, за да изразят цялата долнопробност на тези мизерни твари”. Като илюстрация Шмит привежда цитат от Опита („Опит върху католицизма, либерализма и социализма, разгледани според основополагащите им принципи”), който нито един коментатор не може да пропусне:

„Ако Бог не бе възприел човешка природа и чрез това не бе я възвисил до Себе Си, ако, възвисявайки я, не бе оставил в нея искрата на Божественото благородство, то тогава трябва да призная, че за да се изрази низостта човешка, ние не можем да намерим нужните думи в нито един език. За себе си мога да кажа, че ако моят Бог не бе приел човешка плът в утробата на жена и ако не бе умрял на кръста заради целия човешки род, то влечугото, което стъпквам с крак, би било по-малко презряно от човека.”

Няма нищо по-очевидно от причисляването на Доносо Кортес към лагера на консерваторите мизантропи. Съзнанието му за грях е универсално и толкова интензивно, че френският духовник абат Гадуел, който критикува Опита от позициите на католическата догматика, изрично подчертава, че предложената в него интерпретация на човешката греховност и злост е силно преувеличена и се доближава до възгледите, отхвърлени на Събора в Трент.

Тук е мястото да отбележим, че Доносо Кортес никога не се е смятал за теолог и сам признава своята неподготвеност и невежество по тези проблеми. Не трябва да се изпуска, че началният тласък на неговите разсъждения е даден от усещането му за остра политическа криза в цяла Европа, а крайната им цел е разобличаване на онези идеи, които са я предизвикали. Оттук и изненадващата посока, която поема радикалната му критика на човешкия разум:

„Човекът, паднал и съгрешил, не е бил създаден за истината, нито пък истината е била създадена за падналия и съгрешил човек. След грехопадението, извършено от човека, Бог положил между истината и човешкия разум постоянно отвращение и непреодолима неприязън. Истината носи в себе си титлите на своя суверенитет и не се нуждае от оправдание, за да наложи своето иго; докато човекът, откакто е въстанал срещу Бога, не се съгласява с никакъв друг суверенитет с изключение на своя собствен, освен ако предварително не са го попитали за неговото съгласие и разрешение.



Ето защо когато пред очите му застане истината, той тутакси започва да я отрича и това отрицание означава, че утвърждава сам себе си в качеството си на независим суверен. Ако не може да я отрече, той влиза в борба с нея, борейки се по този начин за своя суверенитет. Ако истината победи, той я разпва; ако бъде победен, се впуска в бягство; когато бяга, си мисли, че бяга от наложеното от нея робство; когато я разпва, си мисли, че разпва своя тиран.”

Доносо Кортес никога не напуска пространството на систематичните аналогии между теология и политика. Суверенитетът на истината е непоносимо потисничество за разбунтувалия се и търсещ еманципация от своя Създател човек. Същевременно, ако не я приеме с цялото си сърце, човек е обречен на страдания, пораждани непрекъснато от собствения му рационализъм. Бунтувайки се срещу Божествената истина, разумът изпада във фалшива свобода, хвърляйки човека в пропастта на абсурда.

От друга страна, между човешкия разум и абсурда има тайно влечение и близко родство. Грехът ги е съединил в брак, който нищо не може да разкъса. Абсурдът напълно триумфира над човека, защото е лишен от каквото и да било право, предхождащо и превишаващо човешкия разум. Човекът приема абсурда, защото последният няма нищо, няма права, няма и претенции. Волята на човека приема абсурда, защото абсурдът е рожба на собственото му мислене и човек изпитва задоволство, защото това е негова рожба, негово слово, защото представлява живо свидетелство за собствената му творческа мощ.

В този творчески акт човек се уподобява на Бога и нарича себе си Бог. Какво значение има, че друг е Бог на истината, след като той е бог на абсурда? Най-малкото човек е независим като Бог и е суверен като Бог; възхищавайки се на сътвореното, той се възхищава на себе си, възвеличавайки сътвореното, възвеличава себе си.

Триумф на абсурда – това може да се види навсякъде в моралния и политическия свят. Който иска да покори хората и да властва над тях, не трябва да претендира да е носител на ясни и очевидни истини и не трябва да търси аргументи, за да убеждава; напротив, казва Доносо Кортес, кажете на хората, че две и две не е четири, а пет, кажете им, че няма Бог, че мъдростта на вековете е кълбо от слепи предразсъдъци, че няма ад и рай след смъртта или пък че светът, в който живеем днес, е ад, но утре ще стане рай; кажете им, че всяка власт е тиранична, а всяко подчинение – робство, че свободата, равенството и братството са несъвместими с християнството, кажете им, че собствеността е кражба, а анархията – ред.

Тогава всички ще се изумят от вашия ум и ще ви уважават. Страстното влечение към такива абсурди – зад които лесно можем да разпознаем Русо, Прудон, Бакунин – поражда европейските катастрофи.

Само Бог може да обърне хората към истината и тези думи в Евангелието крият дълбока тайна, която предците ни са знаели, но днешните им синове отричат. Те свидетелстват за Божието всемогъщество и непреодолимото безсилие на човешкия род (la impotencia radical, invencible, del gеnero humano).

Човешкият разум следва заблуждението подобно на любяща майка, готова да следва своя син дори и в най-дълбоката пропаст. Заблуждението носи смърт, но какво значение има това за една майка, която се оставя в ръцете на сина си. Хората прегръщат заблужденията и тръгват по ума на софистите. След софистите идват революциите, зад революциите крачат палачите.

Списание „Християнство и култура” – http://www.hkultura.com;

Снимки: likesuccess.com; blogs.hoy.es;