Иван Кръстев: „Време и място” – разговор с Глеб Павловски

Размишления на Глеб Павловски за избора на Путин

Глеб Павловски, роден на датата, на която умира Сталин, но две години по-рано (5 март 1951 г.), е политическият технолог, открил потенциала на Владимир Путин.  Наричат го „сивия кардинал на Кремъл”. На 29 януари 2018 г. в литературния клуб „Перото” беше представена книгата „Време и място” – разговор на политолога Иван Кръстев с Глеб Павловски. „Време и място” е издание на книгоиздателска къща „Труд“. Публикуваме откъси от книгата, за която Иван Кръстев каза: „Това не е разговор между двама човека, това до голяма степен е монолог. Един от най-интересните начини въобще да се познае една страна е през биографията на хора”.

Иван Кръстев: Имах усещането, че именно позицията на Павловски – позиция на бивш путинист – може да ми помогне да разбера днешна Русия. Така се появи тази книга, която не е изповед на обиден придворен, който изнася сензационни тайни, нито филипики на новороден опозиционер. Това са размишления на руски интелигент, който преживява Русия като лична биография, но носи и лична отговорност за задушаването на либералната интелигенция в Русия.

Откъси от главата „В Кремъл”
 

Иван Кръстев: Кога за първи път видя Путин като човека, с когото трябва да работиш? Какво беше първото ти впечатление?

Глеб Павловски: Когато Елцин най-сетне свали Степашин и направи Путин премиер, на мен ми олекна неимоверно. Между другото и Сергей Степашин тогава ми изглеждаше приемлив кандидат, но докато нямаше окончателно решение относно приемника, апаратът нямаше да помръдне.

... Едва назначението на Путин на 9 август 1999 г. послужи като знак. Участниците в проекта можеха да започнат да работят по вече изработения план. Онова, което в Русия се нарича „знак”, не е заповед, не е директива, а право да се действа в съответната насока с всякакви средства. От изпълнителя се снема отговорността за нарушаването на правилата и „върховете” контролират само неговата лоялност.

А в апарата се провежда състезание за най-красноречиви доказателства за вярност към новия курс. Така доста бързо се стига до ексцесии, но такъв е работният режим на бюрократичната мобилизация. С назначаването на Путин, когото този път президентът открито нарече свой приемник, на апарата бе даден важен сигнал – Елцин се беше събудил. Който бърза към чужд лагер, може да претърпи сериозни загуби.

Уви, нашият кандидат тогава не изглеждаше никак блестящо и отначало аз го възприемах само като нужен за сценария материал. И преди по време на съвещанията се пускаха шеги по негов адрес. Путин беше непохватен, потаен, ту мълчеше, ту изведнъж предлагаше нещо направо нелепо. Той не изглеждаше много добър избор за главната роля.

Първото му представяне в Думата беше доста неуспешно, но въпреки това Думата го одобри – като удобен враг, лесна плячка за кандидат-президента Примаков. На мен ми беше безразлично. Аз фанатично вярвах, че планът ще сработи. Когато през август докладвах на Путин в Кремъл плана (който беше кратък, само две страници с основните точки), той не каза нищо. Тогава Волошин го попита: „Е, как е? Зле ли е?” „Не е зле”, отвърна Путин и ние започнахме работа.

Разбира се, още преди това бяхме запознати с изключителните качества на кандидата. Например как е спасил от съдебно преследване от враговете му бившия си началник Анатолий Собчак. Този пример за лоялност беше един от сериозните фактори Елцин да се спре на Путин.

Разкажи тази история. Противниците на Собчак му бяха завели наказателно дело още преди изборите за губернатор на Санкт-Петербург. За неправомерно приватизиране на имот – нещо незначително по тогавашните московски мащаби. Но след провала на Собчак на изборите делото беше възобновено и явно нещата вървяха към осъдителна присъда. Използвайки връзките си във ФСБ и в бизнеса, Путин успя да изведе Анатолий Собчак във Франция. Дали е направил всичко по собствена инициатива или по молба на Елцин или неговото обкръжение, мога само да гадая. Във всеки случай полетът до Париж беше платен от Ростропович.

За чиновник в администрацията на президента това беше риск, от който не можеше да го спаси одобрението на напускащия Елцин. Елцин можеше да бъде коварен, а след неговото оттегляне на Путин можеше да му повдигнат обвинение по делото „Собчак”.

Изключително смелият ход на функционера чекист не беше забравен. Когато през пролетта на 1999 г. името му се появи най-отгоре в списъка на подбраните кандидати на Елцин, чух, че той, „макар да е от КГБ, все пак е наш човек – готов на всичко”. Което за мен тогава беше силен аргумент в негова полза, защото ние също бяхме готови на всичко, за да победим.



Глеб Павловски (вляво): Наричат ме „имиджмейкър на Путин”, но за имиджа мислех на последно място

Готовността му да поема голям риск ли?

Да, онази склонност към „прекомерен риск”, която според слуховете бе записана в неговото лично служебно досие в КГБ като професионален недостатък.

И така, стигаме до първата кампания на Путин, в която вие не просто сте издигнали него, но и сте създавали идеята за неговия режим. Кои бяха най-важните концептуални черти? Какво искахте да видят хората в кандидата и какъв електорат искахте да консолидирате? Какво искахте да правите по-нататък с тази електорална коалиция?

Наричат ме „имиджмейкър на Путин”, но точно за имиджа мислех на последно място. Мислех за електоралния потенциал  и потенциала за нарастване при съчетаване на електоратите. През 1996 г. бяхме успели да създадем временното и нестабилно „елцинско мнозинство”. То просъществува само два месеца, но беше достатъчно, за да може Елцин да получи втори президентски мандат. И сега, в началото на кампанията, мислех как да „съчетая” путинската коалиция, за да натрупаме мнозинство. И тук се появиха трудностите.

В предишните кампании тази точка на привличане беше зоната на „лоялността” – конформисткият електорат, подкрепящ властта. Рехав, но постоянен електорален облак с твърдо ядро от 5 %, които можеше да нараснат до 15-20%. През 1996 г. ние изграждахме кампанията, както децата строят пирамидки от кубчета. Върху оста на електората на властта наслагвахме малките електорати...

... Предстоеше изготвянето и на нова концепция за властта, успоредно с нея – на новия образ на народността, а после да се направи опит двата образа да се обединят около темата за Държавата. Това, че централна ще бъде идеята за държавата Русия, беше ясно отдавна. Дясно либералната ценност за „реформаторски процес” беше видоизменена в народен капитализъм с „държавен манталитет”. В този случай образът на народа беше патерналистичен – това е образът на получателите на дял от националния продукт, разпределян чрез бюджета.

... На фона на слабия и стар Елцин изпъкна силният характер на младия премиер. Към края на кампанията, „разконспирирайки се”, от протеже на „семейството”, той се превърна в знаме за реванш на всички социално загубили в Русия, в защитник на старците пенсионери, във вожд на бедстващата армия, в лидер на нарастващото мнозинство. И накрая, при предсрочното излизане на Елцин в оставка – в изпълняващ длъжността президент и във върховен главнокомандващ на въоръжените сили на Русия до самия край на президентските избори.

... И кой беше врагът при това положение? Този, който принуждаваше Русия да отстъпва. Кой трябваше да бъде Путин? Този, който щеше да спре отстъплението, ще обедини Русия и ще продължи напред. Тук идеологическата кампания се обединяваше с популистката, военната и социално ориентираната. Борбата с чеченската експанзия символично заместваше невъзможната тогава борба със Запада...

И така, кампанията започна, Путин беше избран. До този момент ти си политтехнологът Павловски, който работи с Кремъл открито, но все пак си остава свободен политтехнолог. След това се появи един нов Павловски, путинист, глас на Кремъл, герой на телевизията. Как се получи това? Твоя идея ли беше? И как се вписва в разбирането ти за изграждането на новата власт?

Важният биографичен избор отново стана случайно. През декември 1999 г. по време на изборите за Държавна дума ме поканиха във враждебната НТВ. В мое лице, представен като „кукловод”, се надяваха морално да унищожат Кремъл и неговия кандидат. Срещу мен застана режисьорът Говорухин, кандидат от листата на Примаков „Отечество – цяла Русия”. Но така се получи, че по-скоро аз унищожих него.

Успях да „изтроля” режисьора, да го представя за чучело от изминали времена: такива вече няма. Помня как му извиках, че не е политик, а клип – и то лошо режисиран клип. Изказването ми се ръководеше от чувството за превъзходство, беше наглост на силата, която непобедимо върви към властта. Имаше и момент на тайно отмъщение заради Гефтер – не бях забравил неговите преживявания, когато с филма си „Така не може да се живее” Говорухин и вулгарната му антикомунистическа агитка унищожиха съветския идеализъм. В дебатите победих, но днес често съжалявам за тези „победи”.

В деня на изборите за президент през 2000 г. се намирах в ликуващия щаб, там беше и Путин и ни снимаха заедно. Бях разконспириран. Победата на Путин стана световна новина, а аз станах популярна медийна фигура. Не бива да забравяме, че телевизията тогава по-често беше враждебна към Путин. Аз с актьорска лекота отбивах атаките и превеждах намеренията на новата власт на ясен език.

По онова време, за което почти нищо не си спомням, защото всичко беше безсмислено, станах разпознаваем в цяла Русия. Шофьорите на таксита отказваха да им плащам.

Източник: Иван Кръстев, „Време и място” – Разговор с Глеб Павловски;   

Превод: Татяна Балова;

Книгоиздателска къща „Труд”, 2017 година;