Ингмар Бергман - най-добрият кинорежисьор на всички времена

Ингмар Бергман и първичните страхове на човека

Той е снимал над 50 филма, сред тях няколко шедьоври, режисирал е около 120 театрални пиеси и оперни постановки, аплодиран е в Малмьо и Стокхолм. Филмите му възкресяват първичните ни страхове, отприщват ги и в същото време ги отпъждат: страхът от смъртта и от живота, болката, самотата, предателството и стихийната, властна сила на секса, който си проправя път между греха и омразата към себе си.

Филмовото изкуство на Ингмар Бергман (1918-2007) е немислимо без Зигмунд Фройд, но анализите му, въпреки цялата си острота, са все пак милостиви. Във филмите му, формирани като стил от неореализма, той  представя темата за самотата на човека, за търсенето на Бога и на смъртта. Ернст Ингмар Бергман, роден на 14 юли 1918 г. в Упсала, Швеция, е син на строг пастор, който се премества да живее с жена си и трите си деца Даг, Ингмар и Маргарета в столицата Стокхолм.

Детството и младостта на Ингмар са белязани от строго и религиозно образование. Когато 14-годишният му брат Даг получава като подарък кинопроектор, по-малкият с 4 години Ингмар го убеждава да разменят кинопроектора срещу колекцията му от калаени войници, а с джобните си пари купува филмов материал.

Дълго време Ингмар Бергман притежава свое собствено кино в един хамбар на остров Форьо. Оттогава, със садистичната неумолимост на протестантството, той се бори - заради безследно изчезналото детство, заради изгубеното време - с демоните на века, със срама, с  неутолимото любопитство, със собствените еротични обсесии.

През 1936 г. е в германския град Ваймар по линия на междудържавна размяна на ученици и слуша как един тюрингски пастор проповядва от Библията и от „Моята борба” на Адолф Хитлер. На 81-годишна възраст Ингмар Бергман признава, че през младостта си се е възхищавал от Хитлер. Като младеж се вдъхновява не само от киното, но и от литературата, особено от Аугуст Стриндберг и други драматурзи. Ингмар прекъсва следването си по литература в Стокхолмския университет и от 1944 г. работи като филмов и театрален режисьор.

Бергман е женен шест пъти, имал е връзки с няколко актриси без да сключва брак, включително с актрисата Лив Улман. Той не можел да бъде верен - лъжел, изневерявал, имал осем деца. В своите филми той разчопля раните, които войната на половете причинява на жените, не само в „Сцени от един семеен живот” („Сцени от един брак”). Жените на Бергман са екстремистки на чувствата. Необуздано обичащи в черно-бели неореалистични творби. Утопията на Бергман: той искаше да докосне хората, да разбере тях и себе си в емпатичния смисъл на думата, на цената на хармонията. Животът – една възбуда, киното - еротичен акт срещу равнодушието.

На Международния филмов фестивал в Кан през 1958 г. получава „Златна мечка” за „Диви ягоди” („Поляната с дивите ягоди”). „Мълчанието”, „Фани и Александър” или „Сцени от един семеен живот” го правят световно известен. През 1983 г. на Ингмар Бергман е почетен със „Златния лъв” във Венеция, през 1984 г. неговият Opus magnum „Фани и Александър” печели четири „Оскара”.


Ингмар Бергман с норвежката актриса, приятелка и партньорка в киното и в живота Лив Улман

На 50-ия Международен филмов фестивал в Кан през май 1997 г. дъщеря му Лин получава вместо него наградата „Палма на палмите”, отличие за „Най-добър режисьор на всички времена”. На 30 юли 2007 г. Ингмар Бергман умира в къщата си на балтийския остров Форьо. Стремежът му към творчество изглеждаше безкраен, веднъж той каза за творбите си: „Обичам да си представям, как те почиват в специална стая на душата, там те лежат удобно и зреят като разкошни пити сирене.”

Той не даваше обяснения за творбите си, но за същината на филмовата си работа самият той казваше: „Знам, че с помощта на киното можем да проникнем в никога невиждани досега светове. В реалности извън реалността”. През шейсетте години на миналия век филмите на Бергман станаха символ на напразно търсене на смисъла на живота, на прошката и божията милост. По същото време той предизвика интерес и с дръзко представяне на сексуалността.

Така например филмът му „Мълчанието” от 1962 г. беше многократно забраняван. Друго събитие по неговия творчески път са излъчваните като телевизионни сериали, както и като игрален филм „Сцени от един семеен живот” през 1973 г. с неговата тогавашна спътница в живота норвежката актриса Лив Улман и сънародника му Ерланд Йозефсон (Юсефсон) в главните роли.

През последните години от живота си Ингмар Бергман живееше усамотено на остров Форьо, в близост до северния край на големия остров Готланд. Тук той отпразнува сбогуването си с режисьорската работа в киното, тук със старите си спътници завършва през 2003 г. последния си филм „Сарабанда”, продължение на „Сцени от един семеен живот” от 1973 г. Както тридесет години по-рано Лив Улман пак играе главната роля и след това казва: „Начинът, по който Бергман се сбогува в последния ден - това не беше само сбогуване, защото филмът беше завършен. Сбогува се по такъв начин и аз проумях, че той искаше да каже - това е последният път, когато правя филм като режисьор.”

През 1976 г. Бергман напусна страната си в знак на протест. Полицаи временно го задържаха по подозрение за укриване на данъци. Наистина, прокуратурата прекрати повдигнатото обвинение в началото на 1976 г., но разгневен, Ингмар Бергман се премести в Мюнхен. Там той работеше до 1985 г. в мюнхенския Резиденцтеатър.

Големият успех дойде отново едва след завръщането му в родината със семейния епос „Фани и Александър” през 1983 г., който още веднъж му спечели филмов Оскар. Човек, който остава като дете, запазва също и способността да разкрива истинския си облик - така можем да тълкуваме филмите на Бергман като огледален образ на неговия живот, но не обикновено отражение, а преливане от случилото се и фантасмагоричното. Ингмар Бергман е на 31 години, когато оставя съпругата си Елен и двете деца в Швеция и изчезва в Париж с журналистка на име Гун за три влюбени месеца -- може да бъде намерено като точно  копие около четвърт век по-късно в „Сцени от един семеен живот”.


Ингмар Бергман с четвъртата си съпруга Кяби Ларетей, естонска пианистка, 60-те години на 20-и век

тношението към баща му винаги е било трудно; като дете то е белязано от дисциплина и наказание. Бащата, пастор Бергман, твърдо вярва в греха и изповедта, покаянието и прошката. Когато Ингмар навършва 21 години, има ожесточена свада между двамата; същата вечер Ингмар пише писмо: никога повече няма да се видят. Помирението се проточва дълго време. Две десетилетия по-късно Бергман кани баща си на разходка, ще се срещнат в малка църква на север от Упсала.

Свещеникът на църквата закъснява. Когато най-сетне пристига, той съобщава, че поради заболяването му богослужението ще бъде по-кратко. Пастор Бергман не иска да приеме това и завършва церемонията – както Гунар Бьорнстранд в „Зимна светлина” изпълнява службата в името на Бога според заадълженията си, въпреки че единствено и само Ингрид Тулин е в църквата. Но величието на Бергман в крайна сметка произтича от свързването на собствените му съмнения с раздвоеността на един век и един континент, с оная на Европа в двадесети век. Когато студентът по литература Бергман започва да поставя театрални пиеси, на много сцени все още господстват традициите на 19-и век – макар и вече в ожесточена отбранителна битка с дадаизма, символизма, натурализма.

От една страна, протестантският морал изисква от човека на изкуството да кръжи около вината, отговорността и истината, а от друга, тъкмо културата е била люпилнята за дестабилизаторите на буржоазния ред. През творчеството на Бергман преминава като червена нишка едно дълбоко разбиране за чувствения свят на буржоазията; и тъй като то се усещаше по подобен начин от Швеция до Италия, от Германия до Испания и, макар някъде изместено във времето, се плъзгаше в същите кризи, цяла Европа намери себе си изобразена във филмите на Бергман. Героите на Бергман се съмняват в непоклатимите авторитети, в Бога, в Църквата, в брака.

Първоначално скандинавски феномен, Бергман става европейски със спечелването на „Златната палма” в Кан (1956 г. за „Усмивки от една лятна нощ”), а с пускането на „Седмият печат” през 1958 г. в Ню Йорк - международен. Колкото повече се говори за американизирането на европейската култура след Втората световна война, толкова често се пренебрегва обратният процес, а именно европеизирането на американския филм благодарение на Фелини, Бунюел, Антониони, Трюфо - и най-вече на Бергман.

През петдесетте години Холивуд неуморно изпълняваше отеческия си дълг да прикрива и лустросва разривите в обществото. Шведът обаче сложи пръсти в раните, а кризата на ценностите на неговия протестантски Стар свят в много отношения приличаше на кризата на калвинисткия Нов свят.

В продължение на десетилетие Ингмар Бергман запълваше ролята на водещ мислител, съмняващ се и търсещ истината, от двете страни на Атлантика. След неоснователния, но поради това още по-травматичен арест за укриване на данъци през 1976 г. и последвалия периода на дезориентация, посредством шедьовъра „Фани и Александър” Ингмар Бергман изрази помирението с родината си и дълбокото преклонение пред традициите на епичния роман от Балзак през Толстой до Томас Ман.

Източник: tagesspiegel.de; welt.de;

Превод и съставителство: Господин Тонев;

Снимки: indiewire.com; br.de; aphelis.net;