Христос Янарас: Онтология на личността; спасение, консумация, полезност

Христос Янарас: Онтологията на личността

4.2. Човешките същества са единствените съществуващи, които имат способността да установяват рационални отношения – както одушевени, така и неодушевени – които не са следствие от необходимостта от отношения, които представляват реалността на естествения свят. (Принципът на несигурността и теорията на относителността се отнасят за начина, по който човешките същества разпознават реалността на естествения свят, а не към силата на материята – енергия за промяна на поведението).

Силата на човешките същества да установяват или да отказват отношения, да реализират или избягват отношения чрез съждение дали резултатът би бил положителен или отрицателен, да участват или да се съпротивляват на отношения, продиктувани от естествената необходимост – всичко това са характеристики, които са изключително човешки. Ние отбелязваме тази характеристика с думата свобода.

5. Свободата е силата на човешките същества да се съпротивяват на естествената необходимост (природните закони), да установяват отношения, които са неподвластни на предопределението, да избират и решават какво да вършат чрез своята индивидуална мисъл и съждение.

5.1. Човешките същества получават знание – разбиране за реалността на съществуващото и за събитията по силата на притежаваната от тях сила-свобода да участват в отношения с това, което е част от тяхната среда, тоест да разпознават своята уникалност (екзистенциална другост) по отношение на съществата и събитията срещу тях, да ги разпознават по уникален начин, който е неповторим и различен при всяко човешко същество.

Познавателното отношение е събитие на осъзнаване и изразяване на вътрешния принцип (logos), на другостта, на познатите субекти и познатите обекти.

5.1.1. Всяко съществуващо притежава другост по форма (morphe) като даденост или като нещо възникнало. Само човешките същества притежават и активна другост – силата да създават или участват в отношения, които осъществяват или изразяват екзистенциалната другост в двата смисъла на отношението. Чрез изказаното слово (logos) и чрез разнообразието на формите на езика и изкуствата човешките същества осъзнават и изявяват тази двойна другост.

5.1.2. Една соната на Бетовен или картина на Ван Гог установява отношение между слушателя или зрителя и конкретната творба на композитора или художника, отношение, разпознавано като екзистенциалната другост на твореца и неговата творба. Казваме: тази музика е Бетовен, тази картина е Ван Гог.

6. Характеризираме човешките същества като личностни съществувания и по този начин отбелязваме, че човешките същества са и са познати само като събития-в-отношение. Гръцката дума pros-opon (личност) е съставена от предлога pros („към”) и съществителното ops (opos в родителен падеж), което означава: моето лице е обърнато към някого или нещо. Аз съм насреща, мога да бъдат познат само в смисъла на отношение, в опита на това отношение.

6.1. Във всекидневната реч казваме: „Знаеш ли това и това? – Не, само съм чувал за него – Значи не го познаваш”, защото познанието се състои само в опита на прякото отношение, на личната среща, а не на предадената информация.

6.2. Опитът от междуличностното отношение е познание, което е актуализирано динамично. То се осъществява постоянно, без някога да бъде осъществено напълно и окончателно. Сътрудничеството, съжителството, приятелството, любовната връзка потвърждават това, без обаче да постигат пълно познание за другия, заедно с динамиката на само-познанието, което възниква в хода на това отношение.

6.3. Познавателната динамика на отношението е израз на степента на свобода, осъществявана в хода на това отношение. Отношението означава: другият ме интересува, искам да познавам тази личност. Първичното желание обикновено е инстинктивна необходимост, резултат от необходимостта, която управлява моята естествена ипостаса. Другият е от полза за мен, той ми е необходим – заради услугите, които може да ми окаже, заради гъвкавостта на неговото съзнание, която ми носи радост, заради удоволствието, което могат да ми донесат или заради защитата, която могат да ми осигурят.



6.4. Във всички тези случаи желанието за отношение е обвързано със закона на естествената необходимост. Това е не-свободна зависимост, егоцентрично търсене, не отношение. Отношението възниква, когато другите ме интересуват заради това, което те са, без някакви утилитарни мотиви.

Съответно познаването на другите предполага собствения ми отказ от центрираните в самия мен импулси; то предполага придобито освобождаване от безличния инстинкт. Колкото повече освобождавам себе си от изискванията на природата, които са безлични, толкова по-пълноценно (без връзките на подчинение на собствения интерес) мога да разпозная другостта в другия.

6.4.1. Върхът на свободата от подчинението на естествената необходимост е любовта, eros. Еросът е ек-статично събитие: хората, които се влюбват, „издигнати” (exo-istantai) над самите тях, те стоят над своя егоистичен егоцентризъм, извън затвореността в личния си интерес. Другият ги интересува повече, отколкото техният собствен аз. Еротичната любов е единственият възможен опит на свобода от неумолимата природна необходимост към егоцентризъм и личен интерес.

6.4.2 Познаването на другия, освободено от зависимостта на неговия образ от егоцентричните мотиви, е все по-близо да това, което наистина е. И тъй като това освобождение е постигнато в рамките на природните ограничения, то се осъществява като динамично случване.

Опознаваме личността, която обичаме, постоянно, без някога да достигаме до съвършеното познание, до знание, притежавано като „нещо”, което е било постигнато, при което притежанието анулира приключението в отношението.

 Размисли на  Христос Янарас

... Та нали цялата човешка история е риск, едно опасно пътуване. Тоест борба за свобода. А свободата винаги съдържа в себе си двете възможности – на злото и на доброто.

... Смятам, че историята е познала в крайна сметка две исторически парадигми

– общностно-центричната парадигма на Църквата, която все пак има своите исторически корени в елинската традиция на полиса, и индивидуално-центричната парадигма на постримския Запад. Индивидуално-центричната западна парадигма, която в днешно време е достигнала до действителна безизходица, има религиозни корени. Пръв Августин превръща християнската проповед в проповед за личното спасение.

Спасението за Църквата никога не е било индивидуално събитие. Вижте колко е парадоксално – да се спася аз, а да не се спасят децата ми. Спасението е събитие в Църквата. Това, което ни спасява, не са нито добродетелите, нито постиженията ни. Спасява ни това, че Отец ни обича, любовта Му ни прави да съществуваме, също както Той обича Сина Си и предизвиква Неговото съществуване.

Разбира се, имаме и свободата да кажем не на тази любов. Но ни спасява точно тази любов на Бога, която е въплътена в тялото на Църквата. Обичат ни и Богородица, и светиите. Ние търсим прибежище у тях, защото ни обичат.

... Не мисля, че Европейският съюз е повлиял особено много на Църквата. Той повлия на гръцкото общество – направи го изключително потребителско. Това означава, че съвременният грък няма никаква друга радост в живота си освен потреблението. Нито образованието, нито личното развитие, нито музиката, нито приятелството, нищо от това не го радва. Само консумацията.

... Отличителна черта на западния модел е абсолютният приоритет на критерия за полезност. Едно критично, избирателно усвояване на този модел би спасило свободата ни за самоопределяне. Докато отличителна черта на елинския „начин на живот” или култура е абсолютният приоритет на търсенето на истинното като „начин” на нашето съществуване и усилие за практическо участие в онзи общностен „път”, който води до това да съществуваш, защото свободно си пожелал да съществуваш. А искаш да съществуваш, защото обичаш.

Препубликувано със съкращения от Християнство и култура: hkultura.com; 

Превод от английски: Момчил Методиев;

Снимки: youtube.com; popaganda.gr;