Херман Ван Ромпой: При персонализма свободата и отговорността са в равновесие

Християндемократът Херман Ван Ромпой за персонализма

Белгийският политик Херман Ван Ромпой (роден 1947 г.) е първият председател на Европейския съвет след създаването на тази длъжност от Лисабонския договор. Израснал в семейството на професор по икономика, той завършва икономически науки в Католическия университет в Лувен. Политическата му кариера е свързана с партията на фламандските християндемократи, която той оглавява в периода 1988–1993 г., като е заемал важни постове в управлението на Белгия. Ван Ромпой е интелектуалец, убеден европеец, католик, баща на четири деца, известен със страстта си към поезията хайку и с прякора „Сфинксът” заради сдържаното си поведение. Публикуваният текст е откъс от публичната лекция „От персонализъм към политическо действие”, изнесена в рамките на „Големите католически конференции”, които се провеждат в Брюксел.

Персонализмът в никакъв случай не отрича важността на държавата (и на политиката). Той избира за отправна точка отговорността на човешкото същество – субект не само на права, но и на отговорности. Тъкмо тази комбинация от свобода и отговорност, от права и от задължения изгражда достойнството на човека. Институциите не биха били възможни без тези ценности. Една държава без гражданско чувство и вътрешен живот е обречена на разруха и разпад. Такова е голямото заключение, до което достига Токвил още преди два века.

Убеден съм, че тъкмо заради усета си за достойнството на човека персонализмът е на път да бъде оценен наново във времена, когато господстват технологичното познание и научното разбиране. В епоха, проявяваща интерес най-вече към законите на природата, наистина съществува голям риск човекът да бъде сведен до съвкупност от „генетични нагони” – някои дори претендират, че всичко, което вършим, се ръководи от „инстинкта за съхраняване на нашите егоистични гени”. Напротив, човекът е призван към свобода и отговорност към другия, въпреки всички ограничения. „Човекът се измерва според препятствията”, казва Сент-Екзюпери.

Факт е, че във времето на технологиите е изкусително философията и политическата мисъл да се сведат до най-обикновена безличностна техника. Персонализмът обаче иска човекът да надмогне необходимостта. Свободата е завоевание. Тя изисква усилия. Етиката и културата са избор.

За пръв път терминът персонализъм е използван от германския философ и теолог Фридрих Шлайермахер през 1799 г. През 1830 г. Джон Хенри Нюман, тогава още англикански свещеник, а по-късно католически кардинал, цитира в една от своите проповеди, произнесени в Университета в Оксфорд, the metod of personation (метода на персонализацията). Неговият колега Джон Грот от Университета в Кеймбридж определя собствения си метафизически подход като „персонализъм”. Постепенно в цяла Европа се развива персоналистка традиция – в Германия с Макс Шелер, във Франция с Шарл Ренувие, а по-късно Еманюел Муние, Габриел Марсел, Жак Маритен и Пол Рикьор, след тях и Еманюел Левинас.

Дори и тези подходи да се различават, всички те поставят в центъра човека: човекът като личност, този човек, който се представя не като чисто автономен индивид, а като индивид в отношение на солидарност – човекът като подобен, индивид, надарен с права и задължения; човекът, чувстващ се призован от лицето на другия, призван да му помогне да се изгради; някой, който много цени своята свобода и по тази причина дава приоритет на Свободите. Човекът не е резултат от делението на един милион на един милион. Всеки човек е уникален.

В християнския персонализъм той е дете на Бога, а всеки обича детето си. Ние, дори още повече от бащите си, сме привързани към нашата свобода. Но дали сме така привързани към Свободите? Заслепени от собствената си свобода, не успяваме напълно да проумеем, че без големите Свободи губим и традиционната свобода. Егоизмът води до края на демокрацията. Нашата политическа система не може да функционира без гражданско чувство, без размисъла за другия. Нашата демокрация се нуждае от подкрепата на вътрешноприсъщи ценности.

Индивидуалната свобода не може да се прехвърли от частната в обществената сфера, ако няма общностен смисъл. Паралелно на индивидуалната свобода се налагат връзки на солидарност, позволяващи на човека да намери вътрешно равновесие, да увеличи шансовете си за щастие. Отношението между индивидуалната свобода и връзките на солидарност издига индивида в ранг на личност.

В това е голямата разлика между индивидуализъм и персонализъм. No man is an island, entire of itself – every man is a piece of the Continent; a part of the main (Никой човек не е остров, сам на себе си оставен, всеки е дял от континента, частица от цялото), казва Ърнест Хемингуей, цитирайки британския поет Джон Дън, живял през XVII век.

Британско-германският социолог Ралф Дарендорф, починал през 2009 г., напълно основателно прави следната бележка: „Историята, домашното огнище, близките, вярата са характерни елементи на социалните връзки, които освобождават индивида от празнотата на едно общество, изключително ориентирано към постижението и конкуренцията…”. И не е случайно, че тези връзки надхвърлят човека в изначалния смисъл на думата „религия” – от латинския глагол religare, означаващ „свързвам”.

Този социален капитал се губи според американския социолог Робърт Пътнам заради технологичната еволюция, както и заради аудио-визуалните медии. Всеки е пред своя телевизор или пред своя компютър, което намалява социалните или семейни контакти. Нищо не замества близостта.

Вече цитираните „персоналисти”, колкото и да се различават, съзират една трансцендентност, някаква духовна концепция под персоналистичния образ на човека. Белгийският професор отец Албер Дондейн (от Католическия университет в Лувен), наставник на цяло поколение фламандски студенти и основател на кръга „Universitas” обобщава: „Благодатта на вярата предлага на човека близост с Бога, която не го отдалечава от земното и историческо съществуване. Напротив, тя му поверява нова отговорност за всеки ден от живота и от историята на човечеството”.

В персоналистката мисъл свободата и отговорността са свързани и са в равновесие. Свободата е ценно благо, благо, което укрепва хората. Но свободата не може в нито един миг да се превърне в право на по-силния. Свободата не може да бъде издигана като знаме, за да лиши другия от неговата свобода. Неограничената свобода също може да доведе до робство. В заключение, за да се защити свободата на всички, тоест, за да я направим достъпна за другите, личната свобода трябва да познава граници. Трябва да бъдем свободни не само в смисъла на освободени, а в позитивен смисъл.

В трета и четвърта глава на съчинението си „Интегралният хуманизъм” Жак Маритен се спира върху двойната отговорност на държавата и на гражданина: модерното политическо държавно управление трябва да създава „bonum commune” (общо благо) чрез сътрудничество на всички граждани, като се зачита свободата на личността в рамките на общото благоденствие.

Съвместната отговорност на всички граждани за общото благоденствие е ключова мисъл за персонализма, който според Жак Маритен схваща човешката личност като духовна природа, надарена със свободен избор и следователно автономна по отношение на света. Общностният аспект заема централно място в персонализма, без да накърнява човешката свобода и свободата на съвестта.

Целта във времеви план е общото благоденствие, надхвърлящо простото обобщаване на индивидуални интереси. Но общото благоденствие или bonum commune също не е крайната цел; то е подчинено на това, което Маритен нарича „извънвремево благо” на човешката личност: сдобиването със свобода и морално съвършенство.

За един персоналист следователно не съществува страна-фар или държава-модел. Той напълно осъзнава, че този идеал е непостижим, защото си дава сметка, че двата мотива на човешкото действие са алтруизмът и егоизмът. Алтруизмът и егоизмът са тандем, позволяващ на човека да напредне по пътя на живота. И защото човекът е слаб, съвършенството никога няма да е от този свят. Светът подлежи на усъвършенстване.

Търсенето на окончателната обществена организация – на Земния рай – е дори опасно. То ще превърне човека в това, което той не е и никога не ще може да бъде. „Човекът не е нито ангел, нито звяр и който иска да създаде ангел, създава звяр”, казва Блез Паскал. Тъкмо защото Идеална държава не съществува, нейната роля е едновременно значима и относителна. Политиката е във всичко, но не всичко е политика.

Превод: Тони Николов; със съкращения от www.hkultura.com;

Снимки: forum4editors.com;  www.zimbio.com;