Хелмут Кол: Спомени - Ханелоре Кол, семейство, родина, поколението от 1968 г.

Политически размисли на федералния канцлер Хелмут Кол

На 3 април 1930 г. е роден Хелмут Кол – федерален канцлер на Германия в продължение на 16 години, най-продължителният мандат в историята на Федералната република. Хелмут Кол е роден в град Лудвигсхафен, федерална провинция Райнланд-Пфалц, като трето дете в консервативно католическо семейство. По-големият му брат Валтер Кол загива по време на Втората световна война. Хелмут Кол се занимава активно с политика още в младежките си години в редиците на ХДС (Християндемократическия съюз). От 1973 до 1998 г., в продължение на 26 години, е председател на Християндемократическия съюз. През 1982 г. е избран от Бундестага за канцлер на Федерална република Германия и като такъв осъществява обединението на Германия. Публикуваме размисли от първия том на неговите „Спомени 1930-1982 година”.

Родина – За мен преди всичко беше важно да имам духовно упование в родината. Израснах в Лудвигсхафен, в Пфалц (Федерална провинция Райнланд-Пфалц) извървях първите си стъпки и събирах своите основни впечатления. Там винаги ще бъде моят дом, там ще бъда погребан. От тази любов към родината съм черпил голяма част от силата си. Свързаността ми с корените е изначална. Регионалното съзнание не е провинциално. Поради франкфуртския си диалект едва разбирали Йохан Волфганг фон Гьоте във Ваймар. Родина и отечество образуват едно цяло. Затова по-късно казах: „Пфалц е моята родина, Германия е моето отечество, а Европа е нашето бъдеще”.

Европейски съюз - Като млади хора мечтаехме за Съединените европейски щати. Но в хода на годините трябваше да научим, че това понятие е леко подвеждащо и сравнението със Съединените щати не съответства на реалностите на Европа. Представата на Шарл дьо Гол за „Европа на отечествата” ясно подчертава, че и в общия европейски дом ние ще си останем именно французи, немци, италианци, испанци и британци, че не губим националната си идентичност. И в двадесет и първи век - в това съм убеден – ще съществуват съзнание за родината и национално чувство.

Денацификация - Трябва да се прибави и злополучната денацификация, извършена от окупационните сили, при която се отърваха именно тези, които бяха намерили някого, който да им издаде „удостоверение Персил” (по името на праха за пране Персил, който изчиства всичко), както тогава хората обичаха да казват. Това удостоверение свидетелстваше, че някои хора са били само дребни сподвижници. И нещата не се осъществиха по справедлив начин.

Поколението от 1968 година - Това поколение (на младежките бунтове от 1968 година)  беше свикнало с икономическото чудо на следвоенния период. То не беше преживяло като родителите си войната и лишенията. Родителите се радваха на възвърналия се живот след ужасните години на война, глад и нищета. Те бяха оцелели и често искаха да забравят нещата, които бяха зад тях в миналото. Мнозина не искаха да мислят за това и изобщо да говорят кой какъв е бил по времето на нацизма, кой какви престъпления е извършил.

Ханелоре Кол (съпругата на Хелмут Кол): През тези месеци животът ми прие и в личен план важен обрат. При една вечеря на чай с танци, която моят клас провеждаше заедно с ученички от девическата гимназия в Лудвигсхафен, срещнах за първи път момичето, което по-късно стана моя жена, Ханелоре Ренер. Тя беше на 15 години, много хубава и интелигентна. Ние се разбирахме чудесно, въпреки че или тъкмо защото тя беше от съвсем различна среда, идваше от един друг свят. Родена в Берлин и израснала в Лайпциг през 1945 г. тя е трябвало да избяга от Изток в града на майка си в окръг Лудвигсхафен.

Това беше времето, когато се запознах с Ханелоре. Тя беше бедна като църковна мишка, единствено дете и момиче-беглец, което говореше на саксонски диалект. Това я правеше аутсайдер. Изгубената родина оставаше винаги важна за нея, макар и по-късно Пфалц да стана нейна втора родина. От загубата на родината и на немското единство се подклаждаше огорчението й спрямо комунизма, Лайпциг остана за нея винаги градът-родина, тя обичаше Берлин, един град, който и двамата много харесвахме.

Семейството на Ханелоре се държеше далеч от политиката. Възприемаха ме и ме харесваха, но не говорехме помежду си за политика. Моят силен политически ангажимент към политиката им изглеждаше неразбираем. Естествено, в началото това е формирало Ханелоре. През целия си живот тя отхвърляше всяка форма на фанатизъм и реагираше с неразбиране, когато някой човек се оценяваше само в партийно-политическо отношение, а не като личност.

Наскоро след вечерята с танците аз я представих на родителите си. Двамата я приеха с  отворени обятия. Това, че тя е евангелистка, никога не беше проблем. В моята католическа къща на родителите ми изобщо не съм чул лоша думи за протестантите. Изобщо не познавахме вътре в семейството си конфесионалното противоречие, което разтвори от времето на Реформацията невидим гроб през Германия и което Християндемократическият съюз мъчително се опитваше да преодолее.

Неделята на сключването на нашия брак, 27 юни 1960 г., прекарахме скромно. Венчавката се проведе в църквата Йозефскирхе във Фризенхайм, чието построяване навремето е инициирано от дядо ми. Бяхме поканили около 30 гости, с които празнувахме сватбата ни в един ресторант близо до Националния театър в Манхайм.

Ханелоре ме съпровождаше с любовта си, също и като майка на децата ни Валтер и Петер, със съвети и дела в общия житейски път до нейната кончина на 5 юли 2001 г., в продължение на четиридесет и една години. Без такава великолепна жена до себе си моите политически постижения и успехи никога не биха били възможни.

Когато синът ни се роди, майка ми, естествено, искаше непременно да знае как ще се казва, но аз исках да оставя на Ханелоре радостта да й сподели това и само й казах: „Това ще ти го каже Ханелоре в болницата.” Майка ми беше като застинала, когато узна, че ние сме взели решение за „Валтер”. Имаше сълзи в очите, толкова много беше се зарадвала. Собственият й брат се казваше Валтер – и беше загинал като млад студент в Първата световна война. Родителите ми по-късно бяха кръстили първородния си син – моя брат – на Валтер – и той загина във Втората световна война. Затова майка ми беше толкова развълнувана сега.

Когато след посещението при Ханелоре в родилното отделение отново бяхме сами, в коридора тя ме хвана за сакото, държеше ме здраво, приближи се съвсем близо до мен и каза: „Може ли да се направи това за трети път?” Може ли да се вземе същото име за трети път, след като другите двама са загинали? Това я занимаваше много, всъщност и мен също.

Студентски протести - Между бащи и синове се сблъскаха два много различни свята. На младежите, на поколението на протестите, държавата им изглеждаше като същество с извънредна мощ. Правовата държава се държеше от тяхно гледище като полицейска държава. Десетилетията на управление на Християндемократическия съюз от 1949 до 1968 година бяха изцяло очерняни просто като „държавата на ХДС”, като постфашистка, реставраторска и реакционна. При цялата основателна критика на обществено-политическите недостатъци ние бяхме република на свободни граждани, а като основен закон имахме най-свободолюбивата конституция в историята на германците.

Но в университетите действително много неща бяха в безпорядък. Обичайният боен вик „Под мантиите е плесента на хиляди години” (плакат, издигнат в Хамбургския университет, символизиращ студентските протести от 1968 г.) тук често отговаряше на действителността. От студентските си години знаех колко автократично бяха организирани висшите училища и колко наложителна беше потребността от вътрешни реформи.

Това „въстание” на младото поколение не беше специфично немски феномен, не беше някакво единствено по рода си явление. По целия свят се величаеха така наречените големи борци за свобода от Че Гевара до Фидел Кастро. Във Франция, както и в Америка, протестите бяха насочени срещу политическия естаблишмънт.

В студентския протест стана явен и един поколенчески проблем, който можеше да бъде решен само политически. Ние имахме пред себе си едно поколение от синове и дъщери, което в пълна откровеност и често наранявайки, критикува бащите си, тъй като то не притежава разбиране за съдбовните усложнения около времето на Третия райх. Много от членовете на това поколение упрекваха своите бащи и майки за опортюнистичното им поведение в Третия райх. От по-възрастните би трябвало да се очаква да отговорят на напиращите въпроси относно своето държане по времето на националсоциализма не само с мълчание или с извъртания, а с волята за честно споделяне.

Бунтът на поколението от 1968 година беше бунт срещу влиянието на семейството и дома на родителите. За много хора това трябваше да бъде един вид културна революция, която да промени целия живот. Предимно в сексуалността беше прокламиран принципът на публичността. Интимната сфера трябваше да бъде разчупена и разтворена ...Семейството се считаше за „репресивен инструмент за опитомяване, прилаган от управляващата класа”, а лозунгът на деня беше неспособността за трайни обвързвания, липсата на автентичност  и склонността към социализация.

Реч на конгреса през 1973 г. като новоизбран председател на ХДС Ние не претендираме, че за всичко имаме окончателен отговор, защото за нас бъдещето не е предписано, а е открито и може да бъде формирано, защото винаги сме готови да понесем критиката и да следваме по-добрите прозрения. Самоограничаването до възможното, честността спрямо човешките граници, християнската солидарност с ближните и отговорността за цялото са тези неща, които биха запазили съюза (Християндемократическия съюз) от изкушенията на земната утопия.

Свободата - Съюзът носи надеждите на много хора, надеждата за това, че и в един модерен свят свободата не трябва нито да бъде задушавана в системните принуди, нито да изсъхва в ръцете на бюрократи от всякакъв вид. Мярата на напредъка за нас също е и мярата на свободата. Да осигурим напредъка на обществото в свобода - това е нашето християнско и либерално наследство. Да защитим свободата на хората и да я  запазим, това е нашата консервативна задача. Винаги да развиваме обществените условия за нейното осъществяване  - това е нашият социален дълг.

Източник: Helmut Kohl - Erinnerungen (1930-1982), Droemer Verlag, 2004;

Превод: Господин Тонев;

Снимки: mitmischen.de; welt.de; wdr.de;