Ханс Дитрих Геншер: Това, което е било, никога повече не трябва да се случи

Интервю с бившия външен министър на ФРГ Ханс Дитрих Геншер

Ханс Дитрих Геншер е един от изявените политици на Федерална република Германия, дълги години вицеканцлер и министър на външните работи. Ханс Дитрих Геншер, роден на 21 март 1927 г., е привлечен още като 16-годишен на военна служба и участва във Втората световна война, за кратко време попада в американски и британски плен.

Започва следването си по правни науки в Хале и Лайпциг, през 1952 г. бяга от ГДР (Германска демократична република) във Федерална република Германия. Включва се в политиката като член на Свободната демократическа партия и през 1965 г. печели първия си мандат като народен представител.

Четири години по-късно е министър на вътрешните работи в социал-либералното правителство на Вили Бранд, а от 1974 до 1992 г. е вицеканцлер и външен министър. Живее в околностите на Бон заедно със съпругата си Барбара. Публикуваме със съкращения интервюто на Ханс Дитрих Геншер пред уебсайта „Галоре”.

Въпрос: Считате ли се за част от историята на Федералната република?

Ханс Дитрих Геншер: Сигурно се доближавам все повече до историята. Най-напред бях наблюдател, след това участник близо до нея – и накрая актьор. 

Изходна точка на моя въпрос е опитът ми като студент по политология в средата на деветдесетте години, когато много професори предвещаваха края на националната държава. На нейно място се появиха всевъзможни неолoгизми. Политолозите на деветдесетте години не прибързаха ли твърде много?

Има определени основни истини, които остават. На думата „change” (промяна) в Съединените американски щати е присъщо осъзнаването и обръщането към точно тези основни истини или основни ценности.

Тоест „change” се тълкува консервативно?

Не консервативно, това би било недоразумение. С избирането на Обама за президент голямо мнозинство от гражданите на САЩ изрази твърде негативната си оценка за политическите последици от ерата Буш – като развитие в грешна посока и като отказ от идеала на Америка. Едно такова връщане към основните представи не означава автоматично връщане към старата политика. Новото мислене в едно ново време изисква да открием по нов начин и основните ценности. Тази повеля е част от феномена Обама. Ние в Европа също сме изложени на това искане.

Какви стъпки ще направи Америка начело с Обама, за да извърши тази промяна?

Гуантанамо например е отричане от обещанията на великата американска революция на свободата. „Change” в смисъла на Обама означава това нещо да се премахне веднага. Оптимистично съм настроен, че при този президент САЩ отново ще осъзнаят основната ценност на кооперативното отношение към Европа от гледна точка на равноправното партньорство.  

Някога Вие дефинирахте какво съставлява успеха в политиката – действащите политици да познават точно проблемите и след това да са способни да спечелят обществеността. Имам ли право, когато казвам, че днес двете необходимости могат да се приложат по-трудно, отколкото във времето, когато Вие бяхте активен?  

Не, тук ще възразя недвусмислено на Вашето мнение. В наши дни чрез модерните средства за комуникация е възможен много по-директен контакт между политиците и гражданите. За политиката съществуват много повече възможности чрез интерактивна комуникация да предизвика осъзнаване на проблемите и след това да обясни на хората, защо нещата се решават така, а не иначе.

Възражение от моя страна – днес целенасочената политическа комуникация се слива в мъглата от безбройни мнения, които се изразяват в каналите на модерните средства за комуникация.

Отговорната политика означава да се намират рационалните предложения за преодоляването на един проблем и за тези неща да се печелят мнозинства. Търсенето на контакт с гражданите от страна на политика е основна предпоставка на демокрацията – и днес това е много по-лесно от всякога. Освен това не намирам, че проблемите днес могат да се разберат по-трудно, отколкото преди. За невероятно много хора по целия свят банковата криза е един много директен и неприятен житейски опит.

Как реагирахте като министър, когато усещахте, че някоя правилна според Вашето мнение политическа мярка се натъква на съмнение в обществеността?

Често съм преживявал това. Когато обаче си убеден, че нещата, за които се застъпваш, са правилни, тогава трябва да се запиташ защо хората, които не са се занимавали толкова сериозно с дадена тема, стигат до други резултати. Питал съм се, дали не е възможно да съм неправилно разбран в обясненията си. Дали не трябва още веднъж да разясня предложенията си за решение по друг начин.

Не и без риск.

Затова и заедно със силните аргументи се изисква и висока степен на целеустременост и устойчивост.

Вярно ли е впечатлението ми, че последните две качества са типични за политици, които като Вас, като млади мъже, са добили лошия в морално отношение опит от края на Втората световна война?

Бях за кратко време във Луфтвафе (въздушните сили на националсоциалистическа Германия), трудовак, войник и военнопленник, 18-годишен се завърнах вкъщи през лятото на 1945 година. След войната реших да следвам право в университета. Но следването не беше достатъчно – нито за мен, нито за колегите ми в университетските среди. „Това, което е било, никога повече не трябва да се случи” – това беше първият голям импулс, който ме накара да се отдам на политиката. И когато наблюдавахме нарастващото разделяне на Германия в две части, дойде и импулсът да искаме по демократичен път да съберем нацията отново. Тези два импулса действително бяха много силни.  

Когато през 1992 г. се оттеглихте, Вие бяхте постигнали двете големи цели – Германия отново беше обединена, съществуваше утвърдена либерална демокрация.

Няма обаче „край на историята”. Заглавието на тази книга на политолога Франсис Фукуяма е голяма заблуда. След постигнатите цели възникват все нови предизвикателства. Спомням си една дискусия след края на Студената война с моя американски колега външен министър Джеймс Бейкър по въпроса, как трябва да се предотврати надвисналото разделение на света след обединението на Европа. По онова време вече се очертаваше бъдещото значение на нации като Китай или Индия.

И който се занимаваше сериозно с политика, още тогава предвиждаше, че трябва да се създаде нов, почиващ на кооперативност, световен ред. Че глобализацията не трябва да означава беззаконие. Звучи банално, но духовните задкулисни вдъхновители на администрацията на Джордж Буш не мислеха така. Те споделяха илюзията, че една страна – именно Америка – задава правилата, самата тя преценява, дали тези правила се спазват от другите държави и поставя изискването правилата да са в сила за всички държави – не и обаче за самата нея.

Но не само хората на Буш извършиха грешки в тези преломни години.

Не, политиката генерално пренебрегваше нарастващата взаимна зависимост между държавите. Не без основание сега чувстваме неизмеримите последици на една икономическа криза, географски твърде отдалечена от нас, която започна със спукания балон на американския пазар на недвижимо имущество. Днес всеки е съсед на всеки, разстоянията не играят вече никаква роля. Това развитие беше предвидимо, но изглежда и днес не всички са схванали това обстоятелство.

През 1992 г. се оттеглихте като външен министър. Защо доброволното оттегляне от политиката и от властта е такова рядко явление?

Когато се оттеглих, Федерална република Германия съществуваше от 43 години, от които 23 години бях министър в правителството. В деня, в който оповестих, че се оттеглям, вечерта бях гост в предаването на Втора немска телевизия (ZDF) „А сега какво, господин Геншер...?” Водещият ме попита: „Защо се оттегляте доброволно?” И аз му казах: „За да не бъда някой ден тук и Вие да ме питате, защо най-сетне не се оттегля.”

Каква роля играят страховете и опасенията?

В хода на обединението на Германия ден и нощ имах опасения, че нещата може и да не успеят. През септември 1988 г. проведох разговор на четири очи със съветския външен министър Едуард Шеварднадзе в Обединените нации в Ню Йорк. Понятието „на четири очи” създава представата за по-малък брой, винаги бяха дванадесет. Бяхме Шеварнадзе и аз, немският и съветският преводач и от двете страни по един, който водеше записки.

Казах на моя съветски колега: „През идващата 1989 година в ГДР ще се стигне до драматично развитие и масови демонстрации. И с цялата сериозност към проблема съм длъжен да Ви кажа , че при никакви обстоятелства не могат да бъдат повторени събитията от 17 юни 1953 г. в ГДР, когато съветски танкове стреляха срещу германски мъже и жени”. Точно този страх ме съпровождаше през тези месеци.

Беше ли оправдан този страх. Или беше правилно да се разчита както на съветското, така и на ръководството на ГДР?

Бях настроен оптимистично, че правителствата в Москва и в Източен Берлин ще реагират разумно. Но какво ще стане, ако някой полицай или комендант от Червената армия изпусне нервите си? Какво, ако – може би непреднамерено – се даде изстрел, ако се пролее кръв? Веднага всички, които демонстрират мирно, ще бъдат изтикани назад. Изпитвах тази тревога до последния ден.

Във висшата политика работи ли се с чувство за хумор?

Естествено. Нещата са точно толкова забавни, колкото при разговорите Ви с колегите. Трябва да разберете, че политическият живот отговаря на същите правила, както неполитическият в семейството, в съседство или между колеги. Разликата е само в това, че политическият живот се извършва на открито.

Източник: уебсайт „Galore”;

превод: Господин Тонев; със съкращения;

Снимки: zermin.org; de.wikipedia.org;