Герд-Клаус Калтенбрунер: Консерватизъм, разбиране за човека и институциите

Герд-Клаус Калтенбрунер за консервативното начало

Какво означава консервативно, когато някои хора разглеждат дори марксизма, свързан с патоса на световната революция, като консервативна идеология, а Съветският съюз започва да се приема за консервативна власт на реда, докато по същото време считаме мъже като Солженицин и Максимов, противници и жертви на съветския марксизъм, за консерватори? Какво обаче означава консервативно? Няма голяма полза да се позоваваме на изхабената етимология на идващата от латински дума „conservare”. За определянето на това, което днес и в обозримо бъдеще може да бъде разбирано като консервативно, то допринася също толкова малко, колкото например един анализ на думата „атом” за увод в резултатите на ядрената физика. Това, че някой иска да съхрани нещо, не го прави все още консерватор. Основното е това - какво, с какви средства и с оглед на какви цели някои неща трябва да бъдат съхранени или променени. Какво остава и какво подлежи на промяна? И какво трябва да бъде запазено, въпреки че има сили, които настояват за промени? В този смисъл Пол Клодел (френски писател, поет и дипломат 1868-1955) изказа крайнo консервативния възглед: „Преди да променяме света, все пак може би е по-важно да не го погубваме.” Зад тези въпроси стои една определена антропология и един определен етос. Какъв е смисълът на изразеното, може да изясни един полемичен разговор между Теодор Адорно и Арнолд Гелен от 1965 година. В името на автономията на човека Адорно критикуваше не само определени институции, а институцията като институция сама по себе си. Нейната „фаталност” се състояла в това, „че човешките отношения и връзките между хората сами по себе си са станали непрозрачни”. Нейната същност била принудата и репресията. Потенциалните възможности на човека закърнявали и били задушавани и потискани посредством хетерономната власт на институциите. Всяка институция изисквала приспособяване и подчинение и възпрепятствала формирането на един свободен субект. Практическите резултати от тази антиинституционална философия показаха две години по-късно антиавторитарните студенти с тяхното активно предизвикване на „безредие на всички институции”. В противовес на Адорно, Арнолд Гелен подчертаваше, „че институциите са обуздаване на готовността за падение на човека”, че те наистина ограничават и свободата, но не по-малко „предпазват човека от самия него”. Той назова изрично правото, брака и семейството „трайни състояния, които същностно са неразделно свързани с човека”. В нашия век вече е сторено чудовищно много за смазването и премахването на институциите: „Успехът е една обща вътрешна несигурност и нещо, на което аз субективистично слагам знак минус. Имам предвид вътрешното равновесие. И срещу това имам едно терапевтично становище. Ето защо съм за следното: това, което е налично като институции, трябва да се съхрани.” На пръв поглед съществува привидността, сякаш Теодор Адорно се застъпва за щастието и свободата на човешката индивидуалност, а в противовес на това Арнолд Гелен е за един песимизъм, който не зачита човека, който предава индивида на тоталното отчуждение чрез институциите. Но в края на разговора се оказва, че фронтовете преминават по друга линия. Адорно изрично отрича, че човекът трябва да бъде „облекчен” от институциите и пледира за отчаянието като нещо, което е необходимо, така както Херберт Маркузе съзира спасението единствено в „голямия отказ”. В противовес на това Гелен счита антропологията на Адорно за утопична: тя надхвърля възможностите на човека и го прави недоволен дори от малкото, „което все още му е останало от цялото катастрофално състояние”. Тук става дума за две основни позиции, които не могат повече да бъдат свързвани, които в различни образи могат да бъдат проследявани през столетията. Всяка има своето величие и легитимност. В светлината на модерната антропология и поведенческата наука, но и на историческия опит, представеният от Гелен възглед очевидно се явява като по-реалистичният в сравнение с антиинституционалния. [caption id="attachment_8703" align="alignnone" width="580"] Герд-Клаус Калтенбрунер: Това, че някой иска да съхрани нещо, не го прави все още консерватор![/caption] Този, който счита човека за несъвършено същество и не надценява неговата природна доброта, няма да съзре в упадъка на институциите утринната заря на царството на свободата, а прелюдия към репримитивизиране, декадентство и в крайна сметка към насилие. Да отскубнеш човека от изискващите, но и облекчаващите го институции, може да бъде не само акт на освобождение към зрелостта, но и акт на изнасилване. От Пол Валери произхождат думите: „Две опасности застрашават света - редът и безредието”. И двете становища, които Адорно и Гелен формулираха в почти идеална чистота, не са освободени от опасности, от съмнителни неща и възможности за израждане. И двете застъпват различни начини на светоусещане, които са изключително противоположни. Двете са неизменна част на човешката история, така както систола и диастола - институционализиране и еманципация, традиция и революция, авторитет и критика, свързаност и свобода, ограничение и протест, алиенация и деалиенация. В тази историческо-антропологична диалектика двата принципа, които се въплъщават ту в религиозни, ту в политически, ту в културни позиции и нагласи, имат своите допълващи функции: Консервативното начало, което интерпретира човека като едно ограничено от природата и несъвършено същество, но което може да се дисциплинира, склонно към свързване и опора същество. Еманципаторното начало, което изхожда от способността за усъвършенстване и което разглежда човека като същество, призвано към самоосвобождаване и като същество, което се покварява само по силата на външните обстоятелства. Тези два полюса могат да бъдат намерени под най-различните имена: класическо и романтично, дясно и ляво, реалистично и утопично, авторитарно и анархистично, консервативно и революционно. Дилемата на „лявата” позиция се състои в това, че заради бъдещото освобождаване на човека тя отново и отново го обезсилва и го отдава на чужди сили, които най-често са по-безмилостни от авторитетите, от които първоначално той би трябвало да бъде освободен. Дилемата на „дясното” поведение се състои в това, че то въпреки своя антропологичен реализъм трудно може да определи към кои конкретни институции човекът е неумолимо предопределен - Божията милост, робството и партийната диктатура са също така институции като либералните конституционни държави или спонтанно възникналите приятелски съюзи. Така „институция” е едно формално понятие, което само изяснява какви „трансцендентно-социологически” условия трябва да бъдат изпълнени, за да може човешките същества изобщо да съществуват. От тази формалност на понятието за институция следва, че от него не може да се изведе какво е желателно в социално, политическо, етично и културно отношение (това се отнася и за консерваторите). Така от консервативно гледище досегашната философска антропология предлага картина само на скелета на най-необходимото в социално отношение, но не и убедителни изказвания за плътта и кръвта на една оптимално съответстваща на природата на човека съвместна общност. Там, където въпреки това консерватори се опитаха да го направят, те станаха жертва или на политическата романтика или на празните формули от аргументацията на естественото право. С тези насоки вече засегнахме едно от предизвикателствата, пред които днес трябва да се изправи всеки мислещ консерватор. Със съкращения от: Die Herausforderung der Konservativen – Absage an Illusionen; Gerd-Klaus Kaltenbrunner; Herderbücherei, München, 1974; Превод: Господин Тонев; Снимки: amazon. de; peoplecheck.de; stylecraze.com; Герд-Клаус Калтенбрунер, роден през 1939 г. във Виена, починал през 2011 г. в Льоррах, Баден-Вюртемберг, Германия, е писател и философ, известен като публицист с консервативен светоглед от високо духовно ниво. През последните две десетилетия от своя живот предпочита  усамотението и в късното си творчество се занимава предимно с въпроси от религиозно-философски характер.