Гавраил Панчев: Либерализмът - между вчера и днес (1 част)

Гавраил Панчев за либерализма като политическа концепция

Либерализмът е политическа концепция за личността (Джон Ролс. Политическият либерализъм), от което не следва, че той е генеалогично свързан с християнската религия, защото поставя в центъра на своята ценностна система свободния от трансцендентни, исторически и социални детерминанти човек, докато християнството обвързва етично човека с Божията воля и оттук опозицията „добро - зло”. За сравнение: християнският консерватор Николай Бердяев защитава тезата, че човекът е пол-овина , т. е. той е иманентно насочен към търсене на другата пол-овина и я намира в любовта и семейството, наричано от християните „малката църква”. Либерализмът субстанциализира личността: оттук Цветан Тодоров започва критичното познание на либералната „фамилия”, както той нарича основните идеологии, за да аргументира позицията, че философията на самодостатъчния индивид логично кулминира до политиката „тирания на индивидите” (Цветан Тодоров. Интимните неприятели на демокрацията).  Консерваторът Джон Кекеш определя либерализма като привлекателна идеология и обяснява: „Той възниква през Ренесанса като реакция срещу религиозната ортодоксалност, набира мощ през Реформацията и става една от водещите политически сили при Просвещението. В хода на развитието си либерализмът се е придвижил от форма на проста негативна реакция до позитивно политическо виждане, което е могло да бъде смятано за алтернатива на всички видове абсолютна авторитарност. Либерализмът упорито разширява опозицията си срещу божественото право на монарсите, срещу аристократичните привилегии, идващи от феодалните времена, и после срещу всички форми на подтисничество, било то на царска Русия, Османска Турция, комунистическия Съветски съюз, фашистка Испания и Италия, нацистка Германия или Гърция на полковниците.” (Джон Кекеш. Против либерализма). Цветан Тодоров описва, анализира и оценява три етапа от развитието на либерализма, които, според него, не представят прогрес, а регрес и поради това той ги изследва в контекста, както казах по-горе, на „тиранията на индивидите”: класически либерализъм, неолиберализъм и ултралиберализъм. Основните ценности на либерализма са: рационализъм, плурализъм, свобода, автономност, права, равенство, справедливо разпределение на ресурсите и толерантност. Поради ограниченията, които жанрът „статия” налага, ще проблематизирам накратко описаната аксиологическа система с акцент върху рационализма и свободата.  Джон Ролс, един от най-изявените либерални автори, обвързва рационалността, плурализма и толерантността: „Едно модерно демократично общество се характеризира не просто с плурализъм на обхватни религиозни, философски и морални доктрини, а с плурализъм на несъвместими, но същевременно разумни обхватни доктрини... Разбира се, в едно общество може да има и неразумни, ирационални и дори налудничави обхватни доктрини. В такъв случай проблемът е те да бъдат неутрализирани по такъв начин, че да не подкопават единството и справедливостта на обществото”. (Джон Ролс. Политическият либерализъм). В статията си „Либерализмът не съществува” Стенли Фиш коментира есето на Ст. Картър „Еволюционизмът, креационизмът и третирането на религията като хоби”, в което изследването на отношението на либерализма към религията завършва с извода, че „либерализмът е любопитно нетолерантен”. Стенли Фиш оспорва тезата на Картър с аргумента, че „подобно на всяка друга идеология, либерализмът трябва да отрича (като намиращо се отвъд предела на разума) всичко, което не отговаря на неговите конститутивни принципи. Главната причина е, че либерализмът се уповава на вяра (нарочно използвам тази дума) в разума като способност, която действа независимо от какъвто и да е специфичен светоглед”. (Стенли Фиш. Либерализмът не съществува в сборника „Няма такова нещо като свободно слово... и това е добре”). Стенли Фиш е прав: няма разум извън светогледа. Лингвистите знаят, че няма две напълно еднакви изказвания, дори те да са направени от близнаци, защото винаги остава „личен език, т. нар. „идиолект” (Джордж Стайнър. След Вавилон). Освен това Фьодор М. Достоевски доказа доста отдавна, че човекът  е единство от рационалност и ирационалност, т. е.той е с вертикална или хоризонтална структура. Льо Бон преди много години предупреди, че „Рационалното създава науката, а ирационалното управлява Историята”. Николай Бердяев е убеден, че съществува ирационално познание с висока креативност, а Карл Попър диференцира два вида рационализъм. Първият, който съзнава, че не е и не може да бъде самодостатъчен, а „почива върху ирационалната вяра в манталитета на благоразумието и вторият, утопичен рационализъм, който неизбежно стига до насилие (Карл Попър. Някои проблеми на новите демокрации), докато Джон Ролс твърди настоятелно, че става дума за синхронна, обществена хоризонталност, съставена от рационални и ирационални обхватни доктрини. Анализът на Стенли Фиш е познавателно плодотворен, защото аргументирано преутвърждава позицията, че няма и не може да има „чисто” рационална концепция. Обратното ни повежда по пътя на абсолютния разум, а той вчера беше извървян: веднъж от Кант и неговият „чист разум”, но обсебен от фигурата на „господаря” и Хегел, при когото духът, свободата и величието на рациото са в лабиринт заедно с вцепеняващата дисциплина на пруската държава. Изводът на Стенли Фиш заслужава специално внимание: либерализмът не съществува във формата, с която пребивава сред нас.  Контекстът по-горе съдържа основания да се запитаме: възможно ли е либерализмът да е специфична религия и това да обяснява „любопитната нетолерантност” към „другата” религия? Същите се увеличават и подкрепят от проницателните думи на Цветан Тодоров, според които либералите са дълбоко убедени, че „природата”  и „историята” се движат от закони и следователно, ако те бъдат опознати, посочените по-горе ценности са изцяло реализуеми: „Съчетанието на сляпата вяра в законите на природата и на историята с убеждението, че всички поставени цели са постижими, е характерно за сциентизма и е присъщо, както на комунистите, така и на неолибералите: понеже науката може всичко да опознае, а техниката може всичко да направи. Промяната на обществото е обикновен технически проблем” (Цветан Тодоров. Интимните неприятели на демокрацията). Ключовата дума от цитираните е „сциентизъм” или либерална метафизика, защото и двата термина са фундирани от абсолютното. Прозренията на Цветан Тодоров белязват епистемичния път към либерализма и с други „религиозни” знаци: „В края на ХVІІІ в. Джон Лок превежда това западно виждане – авторът има предвид схващането за човека като „изолирано същество, което преди да общува с другите хора, е в контакт единствено с нещата” – на съвременен език: човекът е собственик на плода на своя труд (по това той прилича на Господ – светът, който е създал за шест дни, му принадлежи (к. м.), преди дори да влезе във взаимоотношения с другите хора, които се превръщат тук в незадължителни участници” (Цветан Тодоров). Тодоров добавя и думите на американския анализатор Бенджамин Барбър, според когото „когато става дума за властващите над всичко пазари – (либералният рефрен „невидимата ръка на пазара”, който подрежда или нарежда икономическите отношения е известен, но приликата с Бога обикновено не се посочва) - , за вездесъщата реклама и за потреблението с характерния за него светски шериат (к. а.), ние наричаме това положение свобода”.   Всъщност е точно обратното – несвобода, т. е. външните за човека детерминанти не са отстранени и това най-малкото означава сериозна разлика между доктриналната и фактическата свобода.  Статията и снимките са предоставени за публикуване от автора Гавраил Панчев