Габриел Марсел: Есета - Имам страх от диктатурата; Броят като идол

Пътища и кръстопътища

Баща ми беше от католическо семейство, майка ми имаше еврейско потекло, а аз се ожених за протестантка. В същото време винаги съм изпитвал огромна симпатия към православните. Да, винаги съм бил „човек на кръстопът”, а от религиозна гледна точка „човек на прага”: човек, който е пристъпил достатъчно, за да може да се обърне към хората, които търсят, и да им каже: „Чуйте, и аз самият дълго търсих, така че може би съм в състояние да ви помогна да търсим заедно”.

Днес мога да заявя, че постоянната ми грижа е как да подпомогна хората. Имам ясното усещане, че фактът, че съм все още жив, и то на моята възраст, трябва да има някакво оправдание, някакво оправдание по отношение на мен самия...

Не мога да понасям хора, на които им липсва великодушие. За мен великодушието е нещо фундаментално, у мен то се свързва с култа към възхищението, защото възхищението е също проява на великодушие.

Винаги се сещам за едно интервю на Стив Пасьор (1899-19660 френски драматург и сценарист – бел.прев.), което дълбоко ме шокира. В него той казва: „О, винаги мразя да се възхищавам на нещо, имам усещането, че това ме смалява”. Напротив, винаги съм имал обратното усещане; човек се обогатява, когато се възхищава.

Броят като идол

През последните години моята неприязън към всеки опит човекът да се мисли чисто статистически непрекъснато нараства. Не се колебая да го изрека: числото рискува да се превърне в чудовище или в идол, който ще се възправи срещу всичко, което нарекох „човешкото в човека”.

Някъде около 1947 г. водих кратък спор с отец Теяр дьо Шарден (1881 – 1955 г. – френски йезуит, палеонтолог и философ, разработил християнска теория на еволюцията в книгата си „Човешкият феномен” – бел.прев.). Тогава много се говореше за концентрационните лагери в Централна Европа. Още чувам как отец Теяр ми каза: „В крайна сметка, народните демокрации може би са част от смисъла на историята”. На което аз възразих: „А какво да правим тогава с хилядите депортирани в лагерите?”.

С жест, който никога няма да забравя, той ми отговори: „Какво са хиляди хора през погледа на...?”.

Тогава имах следния размисъл: отец Теяр бе тъкмо онова, което може да се нарече свят човек. Ако срещнеше ранен или болен по пътя си, той би се държал като Добрия самарянин. Но защо? Защото имаше визия за ближния. Ала в момента, в който казваше „хиляди хора”, той не виждаше вече нищо.

Което ми позволява да твърдя, че броят ни заслепява. Ако прехвърлим нещата в плана на конкретното, който за мен е единствено реалният, можем да констатираме истината; заговорим ли обаче за голям брой неща, вече не виждаме нищо. Когато става въпрос за материалния свят, това може да има известно основание, но ближният не може да стане милион, това не ни казва абсолютно нищо. „Ближният” става „маса”, а масата е деградирал израз на човешкото същество. И тъкмо тук е ужасяващата заплаха.

Имам страх от диктатурата

Аз имам страх от диктатурата. Това, което ме ужасява, е, че парламентарният режим, който, без да ме ентусиазира особено, все пак ми се струва по-малко лош в света, който познаваме, рискува да не оцелее в общества, контролирани до такава степен от техниката, каквито са нашите общества. Опасността, която ще се прояви може би в бъдещето, е, че властта ще попадне в ръцете на технократите.

Един технократ? Някой, който мисли хората в съответствие с техническия регистър, тоест човек, за когото производителността е определяща. Сами виждате: всеки индивид се разглежда като производствена единица. Това е недопустимо.

Логиката на технокрацията може да доведе до чудовищни неща. Доведена докрай, тя предполага премахване на нелечимо болните, евгеника във всичките й форми, генетична манипулация.

Възприети в провиденциална оптика, пещите на нацистките крематориуми са жестоко предупреждение за възможните последствия от един технократски възглед за света.

В крайна сметка изглежда логично твърдението, ако се придържаме до тези категории, че от момента, в който хората не упражняват труд, съответен на разходите по тяхната прехрана, те трябва да бъдат премахвани. Разбира се, и в единия, и в другия случай модалностите могат да са различни, по-жестоки или по-нюансирани, но принципът е един и същ.

Едно от най-големите престъпления, които човек може да извърши, е да унизи другия

Днес почти не се осмеляваме да говорим за „човешкото достойнство”, защото това са думи, изхабени от дълга употреба. Спомнете си обаче за нацистките лагери.

Престъпление е човекът да бъде възприеман като вещ. А достойнството е тъкмо онова, което възпрепятства подобно отношение, то ни помага да усетим, че се извършва нещо чудовищно. Аз признавам известна сакралност на другия – но не вярвам, че тя може да се дефинира в рационални термини. В моите очи сакралният характер на човешкото същество е по-скоро обвързан с неговата смъртна участ.

Фактът, че сме призвани към живот и смърт чрез всевъзможни изпитания, е свързан с нашето достойнство.

Днес аз страдам от липсата на братство. В дъното на нещата е Френската революция и всичко последвало я, което обвърза и смеси равенство и братство. Аз мисля, че те не само са несъвместими, но и си противостоят. Така нареченият егалитаризъм ми се струва нещо отвратително.

Ницще е мислел същото. За мен равенството е егоцентрично, то е една претенция. „Аз съм ти равен.” Онова, което е великолепно в братството, е, че ти казваш на другия: „Ти си мой брат”. Как тогава да не се зарадваш на неговото превъзходство? В братството центърът не съм вече „аз”, а е „ти”.

(Фигаро Литерер, 28 октомври 1972 г.)

Източник: списание „Християнство и култура - http://www.hkultura.com;

Превод: Тони Николов;     

Снимки: azquotes.com; davidlavery.net; rockhurst.edu;