Философът Ото Вайнингер за сходството между политиците и проститутките

Предизвикателни размисли на философа Ото Вайнингер

Публикуваме предизвикателни размисли на австрийския философ Ото Вайнингер за родствените неща между проститутките и политиците. „Проститутката дава безграничен простор на своето влечение, удовлетворява го въпреки всичко. Тя е властница, която отлично разбира, че властта е именно в нейните ръце. Тук ние виждаме пълната аналогия между проститутката и великите завоеватели в областта на политиката. Подобно на Александър (Велики) и Наполеон великата магьосническа прелест на проститутката се ражда веднъж на хиляда години и – след като се роди – победоносно шества в целия свят, като тия завоеватели.

Всеки човек от тоя род съдържа в себе си нещо родствено с проститутката. Всеки политик се явява до известна степен и народен трибун, а в трибуна лежи елемент на проституцията. В съзнанието за своята власт нито проститутката, нито завоевателят могат да бъдат смутени от каквото и да е. Както и великият трибун, всяка проститутка е уверена, че тя може да ощастливи човека със своите разговори с него.

Великият трибун и великата хетера са абсолютно безгранични хора. Те превръщат света в декорация, върху която трябва да се изрази с особена яркост тяхното емпирическо „аз”. Затова за тях е чужда и любовта, и дружбата, и разположението; в тяхната душа няма любов. Спомнете си дълбоката приказка за царя, който искал да завладее звездите. Тя разкрива идеята за императора с пленителна яснота.

Истинският гений сам си въздава чест. Но той в никакъв случай не се поставя към простия народ в отношение на взаимна зависимост, както това прави трибунът. Защото великият трибун не е само спекулант и милиардер, но при това и уличен певец. Той е велик шахматист, но и велик актьор. Той е деспот, но в голяма степен угодничи и на всички околни. Той не само проституира, той сам е най-голямата проститутка.

Няма политик или пълководец, който да не „слиза” до другите хора. Неговите „слизания” придобиват известност – това са неговите полови актове! Улицата се явява също принадлежност и на истинския трибун. Неговото отношение към народа като към свое допълнение се явява конститутивно (основно) за политика. Цялата сфера на неговата дейност - това е народът. С отделните хора, с индивидуалностите, той скъсва, ако – разбира се, не е умен. Но ако той е хитър като Наполеон, той лицемери и им оказва всякакво уважение, за да ги направи безвредни за себе си.

Наполеон най-тънко е разбирал своята зависимост от масата. В своите замисли политикът не може да се ръководи само от своите желания. Той не може да направи това както в случай, че самият той е Наполеон, така и в случай, че би поискал да осъществи изведнъж своите идеали (което Наполеон в никакъв случай не би направил). Народът, този истински негов господар, би го „вразумил” твърде енергично. Всяко туширане на волята има значение само за формалния акт на инициативата. Но волята на властолюбеца не може да бъде свободна.

... Великият политик и властелин, особено пък деспотът, чиято власт се свършва заедно с неговия живот, се старае да придаде на своето земно съществуване някаква ценност. Това той постига само чрез свързването на своята власт с нещо извънвременно: кодекс, биография (Юлий Цезар) или с всевъзможни грандиозни просветителски учреждения и колективни научни работи, музеи и колекции, постройки от твърд камък или – най-оригиналното от всичко – създаване или изменяне на календара.

Освен това неговата мисъл е съсредоточена да запази властта си през целия си живот. За тази цел не е достатъчно да се разменят само договори, които свързват страните, или да се сключват дипломатически бракове, които здраво затвърдяват и съответните родствени отношения. Съобразно с основната идея на подобно стремление трябва да се отстрани всичко, което само със своето съществуване заплашва вечното продължение на тази власт. Така политикът се превръща в завоевател.

... Няма нито един истински знаменит човек, който да не е убеден в съществуването на „аз”. И обратно – човек, който отрича „аз”, не може да бъде знаменит човек. Няма нищо по-погрешно от това да се говори за „скромността” на великите хора, които като че ли не подозират какви богатства носят в себе си. Само едно е вярно в това мнение за скромността на великите хора - те са чужди на нахалността.

Самооценка и нахалност – това са две неща диаметрално противоположни; тези две понятия в никакъв случай не бива да се смесват. Човек е нахален в такава степен, в каквато е лишен от самооценка. Нахалството се явява средство за насилствено издигане на собственото достойнство по пътя на изкуственото обезценяване на околните хора. То поради това довежда понякога до съзнанието за собственото „аз”.

Ото Вайнингер (1880-1903 г.) е австрийски философ, станал известен с произведението си „Пол и характер”. Самоубил се на 23 години в същата къща във Виена, в която е починал Лудвиг ван Бетовен, факт, който увеличава популярността на Ото Вайнингер.

Със съкращения от Ото Вайнингер „Пол и характер”; Издателска къща „Ренесанс” към ДФ „Декарт”, София 1991 година;

Снимки: austria-forum.org; zeit.de;