Ернст Юнгер: Падналите във войната са почитани от мъжете и от боговете!

Писателят Ернст Юнгер в интервю за списание „Шпигел”

Ернст Юнгер (1895-1998) е немски писател, философ и офицер. Творчеството му от ранния стадий се причислява към наследството на консервативната революция. Бил е решителен противник на Ваймарската република. Ернст Юнгер е спорна личност, чието ранно творчество освен като елитарно и националистическо се счита от определени среди за интелектуален предвестник на националсоциализма, макар писателят да се е дистанцирал от това движение заради бездуховния му тоталитаризъм. Юнгер отказва да приеме предложеното му през 1933 г. членство в Немската академия на изкуствата. Публикуваме откъси от интервю на писателя и консервативен мислител Ернст Юнгер пред списание „Шпигел” от 1982 година.

Въпрос на сп. „Шпигел”: Вие сте били добре дошъл и уважаван гост в салоните на нацистите.

Ернст Юнгер: Естествено, те се стараеха да ме приобщят. Гьобелс ми отправяше покани. Например, през 1932 година, за една от речите му, пред работници в Шпандау. Не бях изчакал края на речта, бях си тръгнал по-рано и по-късно научих, че се е стигнало до голям бой в залата. Гьобелс бил разочарован: „Дадохме почетно място на Ернст Юнгер, но когато стана напечено и се стигна до як бой, него вече го нямаше.” Гьобелс обаче старателно забравяше, че съм участвал в много по-различни битки от тази в залата.

Вестник  „Монд” някога Ви упрекна, че сте подмамили много хора към националсоциализма. След това се оправдахте, че тези хора не са Ви чели съвсем достатъчно. Ето защо е добре да се знае как мислите сега.

Това са много трудни въпроси. И трябва да започнем правилно да разграничаваме нещата: в колко процента националсоциалистите са имали също така и право? Днес всичко това се анулира, цялата предистория, а Хитлер се появява като дяволът от кутия. Например, бях напълно съгласен, че Хитлер не искаше Версайския договор.

В такъв случай се питаме: в какво всъщност упреквате Хитлер?

Неговото очевидно причиняване на зло след 1938 година. С политиката на Хитлер към Судетите и присъединяването (аншлуса) на Австрия и днес все още съм напълно d’accord (напълно съгласен). Но много скоро схванах характера на Хитлер.

Хитлер е класически пример за това, че мъж, който принципно е неморален, действа също така и нелогично. Да вземем преследването на евреите, което, ако се абстрахираме от всичко друго, беше абсолютно вредно: също и в народностопански смисъл. Когато мисля за огромните количества вагони, товарни влакове, войски и така нататък, които бяха необходими за това, та това беше налудничаво. Преследването на евреите допринесе не само за непоправимо морална загуба на войната, но също така и за икономическата и стратегическа загуби.

Вътрешното състояние на империята Ви беше по-скоро безразлично в сравнение с ползата за националните цели - анексирането на Австрия, преразглеждането на Версай, чието осъществяване Вие си представяхте изцяло чрез военни средства?

Представях си осъществяването на тези цели изцяло чрез военни средства, тъй като това отговаряше все още на духа на времето. Днес бих си представял това по различен начин. Трябва все пак да спомена, че написах книга със заглавия „Световната държава”, в която има неща, които и Зелените трябва да приветстват, а именно, че в световната държава националните граници падат, но старите родини се запазват, дори едва тогава се разгръщат истински.

Г-н Юнгер, Вие трябва да получите наградата „Гьоте” за цялостното си творчество, а не за отделни произведения. И затова е честно и справедливо да зададем един въпрос, който се опитва да свърже Вашите предишни и настоящи възгледи. Отвращението Ви от Ваймарската република не беше само отвращение от Версайския договор, но също така и отхвърляне на парламентаризма. Антипатията спрямо Ваймарската република повтаря ли се като антипатия спрямо буржоазната демокрация, в която живеете сега?

Какво означава демокрация? Демокрацията не е твърдо установено понятие. Ако живея в Гърция на добрия Перикъл, тогава съм демократ; ако живея в ГДР (Германската демократична република), която нарича себе си демократична република, тогава съм антидемократ.

Ние разбираме под демокрация една държавна форма на управление, която се легитимира чрез избори и която не забранява публичната критика. Някога казахте, че нямате толкова високо мнение за свободата на печата. Ние просто искаме само да знаем, дали нещо във Вашите възгледи се е променило?

Не разбирам напълно въпроса Ви. Какво искате да кажете с това?

И тъй. Писали сте на Хайдегер следното, когато едно училище е трябвало да бъде кръстено на него. „Поздравявам Ви с това, че училището не е кръстено на Вас. Ако живеехме в „нормални времена”, то тогава училището щеше да носи Вашето име.” „Нормални времена!” И това през 70-те години.

Написах това на Мартин Хайдегер. Едно училище трябваше да бъде кръстено на него, но това не се случи. И на мен трябваше да бъде кръстено едно друго училище, но отхвърлих това от самото начало. Просто си казвам и това беше оценено също и като една от моите плоски банални фрази: „Шапката, която не слагаш, не трябва също така и да я сваляш.” Това, което се отнася до честванията и отдаването на почит, е мой принцип.

Може ли да заострим въпроса? Вярно ли е, че в модерната държава Вие ​​виждате също така Левиатан (Левиатан - библейско чудовище, което се отъждествява със Сатаната, символизиращо силата на материята, която принизява човека), че в нея виждате една псевдодемокрация?

Вече виждате нещата малко по-близо. Какво все пак днес ни е позволено? Нещата, които ни е позволено да правим, да речем, спрямо времето на барока, са все пак извънредно много намалени.

Например?

Например, днес Вие не можете да кажете: „Аз съм фашист.” Тогава вече Вие ще сте най-долният. Или: Вие не можете да карате с автомобила си от лявата страна на пътя. Това навлиза в дълбините на индивида. Още бащите ми, дядовците ми, са живеели много по-свободно, отколкото днес.

Но не точно като земеделски работници в Източна Прусия.

Земеделският работник в Източна Прусия все още е имал свободата да емигрира в Америка и да стане дядо на Айзенхауер или нещо такова. Ницше също казва някъде: защо работникът не прави това и това, защо застава зад машината? Считам това за един много голям признак на свободата, дали някой се оставя да седне на машината.

Вярно ли е, че изпитвате печал затова, че сте преживели 1914 година?

Е, това е малко рязко казано. Но казвам заедно с древните гърци: падналите във войната са почитани от мъжете и от боговете. Това вече би било едно добро заминаване.

Сега говорите като големия асоциален човек, който не е изключен от обществото, а който от своя страна прогонва обществото от своята собствена същност?

Това го казва също и Щирнер. Щирнер казва, че човек може да влезе в едно дружество. Известно време той ще участва понякога там, понякога в нещо друго. Но той ще си остане този, който е бил.

Вижте, все пак съществува едно голямо историческо действие. Това е превръщането на света от обект на определена цел или от обект за борба в пиеса. Това се удава на хора с дух като английския поет Шекспир. Там изведнъж всичко се променя. Или в една опера: там целият свят става музика. Дори окованият във вериги роб въздейства красиво. Това е съвършената промяна, която се удава на музикалния човек.

В почти всичките си книги отхвърляте политическото действие като неморално. И в книгата „Приключенското сърце” може да се намери мисълта: „Изкуството на живота се състои в това „да се откъснеш от емпиричните условия”. Но по кои пътища тогава стигате от лошата действителност в красивото бъдеще, защото явно си позволявате утопични мечтания?

Аз нямам повече участие в политиката, откъсвам се от нея. Мостът ми между настоящето и бъдещето е медитацията. Ако сега не бяхте при мен, може би щях да медитирам.

Това не е ли краят на историята?

Естествено. Всичко става класическo. Дори войната. Последната истинска война беше Първата световна война. Ние действително вече имахме в боевете край Дюмон (при Вердюн) житейски ситуации, които наподобяваха много на ядрена война. През Първата световна война все още мислех, че човекът е по-силен от материала. Но междувременно все пак се оказа, че човекът на техниката е победил и е унищожил старите съсловия. Към тях спадат свещеникът, който все още играе една съмнителна роля, те включват и селянина, който става латифундист или работник, който обслужва специални машини, към това спада и войникът. Войникът вече не е войникът в старата съсловна държава и вече няма нищо общо с героичното, след като Арес вече не стои зад воина.

Следователно може да се каже, че войникът взема своето сбогом. И когато съм наричан автор, който „възвеличава войната”, в никакъв случай не отхвърлям това, защото и Омир е автор, който възвеличава войната и хиляди хора след него. В същото време това се превърнало в класика. Тук аз се движа в един класически свят, а с „работника” и с „тоталната мобилизация” и нейните идеи аз съм напуснал неговите предели.

Не разглеждам конфликтите, които застрашават бъдещето, от класическа позиция. За мен това са титанични движения, каквито са били предсказани в гръцката легенда за боговете, както и в скандинавската митология Еда.

Абстрахирайки се от Омир и Еда: как виждате себе си политически в по-тесния смисъл на думата?

Ще се засмеете, никога не съм бил член на някоя партия.

Гласували ли сте някога за политическа партия?

Напротив, винаги съм гласувал. За кого гласувах, за да изпреваря Вашия въпрос, преди 1933 година? Гласувах за Хугенберг (Алфред Хугенберг - издател, предприемач и политик, от октомври 1928 г. е председател на консервативната Германо-национална народна партия). С Ернст Юнгер разговаряха Рудолф Аугщайн, Хелмут Карасек, Харалд Вийзер;

Превод: Господин Тонев; със съкращения от spiegel.de;

Снимки: freitag.de; vebidoo.de; telegraph.co.uk;