Габриел Марсел и Ернст Блох – Диалог за надеждата (2 част)

Водещ: За да не се създаде илюзията за твърде бързо постигнато съгласие, нека се върнем към дефиниция, която е еднакво важна както за вас, Габриел Марсел, така и за проф. Блох. Говорите за екзистенциален анализ. В този случай трябва да стане дума за исторически съдържания, за отрицателни човешки ситуации и цяла колекция от примери, които очертават „човешката участ”. Докато проф. Блох каза – мисля, че би могло да се интерпретира така – че надеждата, в зависимост от съдържанията и начина, по който се представя, е всеки път конкретно и исторически ограничена. Следователно в нашия анализ трябва да се намеси конкретното съдържание на историческия и социален процес. Всъщност екзистенциалният анализ противостои на един анализ на обективния свят... Социално съществуващият свят ограничава по решаващ начин онова, на което се надяваме, и тази част от нашите надежди, които биха могли да се осъществят.

Ернст Блох (на снимката): И така се открива хоризонтът на надеждата.

Габриел Марсел: Да, но не става дума само за социалния свят.

Ернст Блох: Не би могло всички във всички времена да се надяват винаги в едно и също нещо.

Габриел Марсел: Разбира се, но ограниченото не е само социално. Примерът на болния човек ми изглежда също толкова характерен, колкото и този с потиснатата класа.

Ернст Блох: Ако болестта има философски аспекти, тя има също и социални аспекти. И най-вече здравето. То е аксиологическо и социално понятие. В Модерните времена за буржоазията здравето е било преди всичко готовност за производство; в Античността то е било готовност за наслаждение, а за Средновековието, на едно може би много по-високо ниво – готовност за святост. Катерина от Сиена би била лекувана днес в някоя лечебница за душевно болни; в Средновековието тя е въплъщавала съвършенството на човешката душа.

Не одобрявам това съждение, но то е историческа реалност. Ако здравето изразява социалните различия, то болестта – която е не просто липса на здраве, а неговото унищожение, свеждане до нищо, пропаст на всичко друго освен здравето – тя също по необходимост търпи диференциация. И тези различия – медицински и биологични – имат своята история, ала болните тела са човешки тела, живеещи в обществото; оттук и различните начини, по които те се разболяват и се чувстват болни...

Водещ: Или пък не полагат грижи за болестта си...

Ернст Блох: И дори съзират в нея знак за избраност. При така наречените диваци лудият понякога бива смятан за светец и не трябва да се лекува. Разбира се, той би могъл да бъде обладан от зли демони, но и от добри духове. Още веднъж давам тези примери, без каквото и да е одобрение, а само като исторически факти от социален порядък. И за да напуснем тази ограничена сфера, ще кажа, че в различните времена надеждите също биват различни.

Защото ние вече не се надяваме на онова, което око не е виждало, ухото на човек не е чувало и е било утопично предписано като съдържание на надеждата (тук перифразирам св. Павел) И като теолог, апостол Павел добавя: „това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат”, ала аз искам да удържа само топоса на това нещо, което все още не е и може би никога няма да бъде и което все пак, в настоящия акт на надеждата, вече е достатъчно налично, за да може да се долови неговото отсъствие. Винаги по нещо се констатира липсата.

Ето защо философията на историята на неудовлетворението – има и такава – не съдържа застинали категории. Що се отнася до примерите, то дори съвсем конкретният г-н Хегел – наистина би трябвало да му дадем думата, жалко, че не е тук – питае възможно най-голямо отвращение към думата „пример”; той противопоставя конкретния лик на вещта, на понятието, възвръщайки на конкретното цялата му красота и достойнство.

Габриел Марсел: Аз смятам, че за философа примерът е нещо съществено. Без него той винаги рискува – как да кажа? – сам да мами себе, да се превърне в пленник на собствените си понятия. И може би дори не винаги знае какво казва. Мисля, че винаги трябва да избираме примери за наша собствена употреба.

Водещ: Струва ми се, че един философ не може да реши по свое усмотрение дали дава примери и какви примери избира, чрез какви човешки ситуации си струва да покаже нещо. Мисля, че това тръгва от тези негативни ситуации, в които човешката участ се разкрива на всеки и което впоследствие трябва да се превърне в теория, доколкото придава на нещата съвсем друг облик.

Габриел Марсел: Да, но може да има надежда, която си остава силно неопределена у народите, продължаващи и до днес да бъдат потиснати или поробени. Смятам, че у тях има някаква идея за независимост, макар може би да не съзнават ясно какво точно е независимост. И тя може внезапно да ги изненада силно; в тази връзка примерите са многобройни. Те биха силно се удивили, ако им кажат, че независимостта е обикновено понятие, обусловено от икономическите условия.

Защото във време на надежда човек няма и идея за тези икономически условия. А има очакване, „надежда за ...”, за нещо неопределено. Не вярвам, че тези хора имат за това някакъв образ. И ако имат, то той е твърде смътен. За какво тогава става дума? За състояние на болест, за нещо, което е все по-недопустимо. Ето защо казвам, че за мен надеждата се разполага в плана на преживения опит, а не на понятията и принципите. Ако тя стане принцип, тогава става нещо различно от обикновената надежда.

Ернст Блох: Какво става тя?

Габриел Марсел: Бих казал, че тя става, например, наченка на нещо формиращо се, на нещо от този род, наченка на някаква интуиция.

Ернст Блох: Не, не, това не е необходимо.

Габриел Марсел: Аз говорех за потиснатите народи...

Ернст Блох: Не, не всичко е в историята. Ние имаме, поне докато го има човечеството, макар и не философски разработени, начертанията на един по-добър живот, които поне след XVI-и век, след Томас Мор, откривател на термина утопия, са приели формата на социални утопии... Не става дума за смъртна или напразна надежда, породена от смътна неудовлетвореност, която съдържа безкрайна възможност за измами. Не става дума за напредване слепешком в полумрака или тъмата, не става дума за абстрактни игри, а за сияйни проекции на онова, което предстои.

Дори социалните утопии – да вземем този пример, защото говорихме за социалната обусловеност – имат точен, социално очертан календар. Томас Мор е част от онази Англия от началото на XVI в., която е на път да стане либерална, ала в същото време си остава колонизаторска и империалистическа; Кампанела, напротив, е човек на универсалната монархия от испански тип; тъкмо от него идва името на „краля слънце”, тази просветена монархия, станала възможна едва след XVII в.

Преди това не е имало нещо подобно и това няма нищо общо с утопията на Платон, която е твърде авторитарна. Тук вместо напразна надежда имаме опит за концептуално схващане на това пред-явяване, проявяващо се най-вече в изкуството, но също и в социалната утопия. Но бих искал да се върна малко назад и да кажа нещо, което може би ще разсее недоразуменията. За вас противоположното на надеждата не е страхът, а отчаянието?

Габриел Марсел: Да.

Ернст Блох: Бих казал, че отчаянието е противоположно понятие или състояние, противоречащо на увереността. Отчаянието е нещо незавършено, напразно свършено.

Габриел Марсел: Какво разбирате под това?

Ернст Блох: „Свършен факт”, може би.

Габриел Марсел: Хм!

Ернст Блох: Сигурността, това е свършено бъдеще. От една страна, няма нищо и субективната реакция е отчаянието; от друга страна, има всичко, субективната реакция е сигурността, чувството за тотално присъствие (praesentia fruitio Dei, казва св. Августин – Присъствието на плода Божий (лат.). Следователно адът и небето. За Данте не е възможна друга реакция в ада освен отчаянието и той го казва ясно: lasciate ogni speranza („Надежда всяка тука оставете”, Ад,  III)

Габриел Марсел: Сам виждате, че отчаянието се противопоставя на надеждата...

Ернст Блох: Не, защото надеждата, както и страхът е в нeсвършеното. Не е необходимо нещата да се случват така, те могат да се случват и другояче, правдоподобно е те да се случат така. Във вашия текст за надеждата вие говорите много за правдоподобността. Най-същественото е тук: в отчаянието няма вероятност, а мерзка сигурност. Сигурността, тя също е отвъд правдоподобното.

Габриел Марсел: Да, но аз правя разлика тук между отчаянието и простата липса на надежда. Английският поет Томас Харди говори за unhope. На английски може да се направи разлика между unhope и despair (Unhope (англ.) – букв. не-надежда, липса на надежда; despair – отчаяние). Аз говоря тук за despair, не за unhope. От концептуална гледна точка отчаянието може би е от нищото, но екзистенциално то е нещо изцяло детерминирано, с отчетливо дефинирани характеристики, да кажем например, от психиатрично естество.

И би било лесно, твърде лесно да го опишем. За мен, и то е нещо, на което държа изключително много, това състояние – защото наистина съществува състояние на отчаяние – е пълната противоположност на надеждата като жизнена реалност. Между надеждата и живота – несъмнено не в биологичен, а в един по-висш смисъл – има, струва ми се, твърде тясна връзка, не е ли така? И обратното, отчаянието е вече почти самоубийство.

Ернст Блох: Ето защо – извинете ме, че ще се върна назад – чрез сигурността и отчаянието аз имам досег до статичното, завършеното, окончателното, даденото ни, за да „бъдете утешени”. Тоест бих искал да спася утопичния лик на страха и надеждата, защото те не са осъществени неща, завършени, а както казва Томас Мюнцер, ние нищо не можем да добавим към съкровището на благодатта, защото всичко е тук. Ала всъщност за нас не всичко е тук. Всичко е все още върху острието на бръснача, все още в период на изпитание, на уреждане...

Трябва да се намесим като диспечери, за да не стане така, че всичко да погине, да дерайлира или да се фалшифицира. Не ни остава друго – тук обаче това има пейоративен смисъл – освен надеждата. Ето защо терминът „принцип” не би трябвало да се схваща като principium, сиреч като начало на някаква крайна, завършена реалност, а по-скоро като константа в изчислението. Такъв е терминът в търговската материя, когато се говори за лоялността като принцип в сделките. Константа в изчислението, без съмнение присъстваща в сметките, но не като фиксирано съдържание, което отрязва апетита. Appetitus, добрият appetitus, може да върви от „ероса” към надеждата.

Не става дума за „ероса” на Платон с неговия свят на идеите, който не е точно ерос, а за продуктивен, прометеевски ерос с категорията заплаха, а също и чудесност, който е способен да бликне, който единствен може да обогати надеждата, да й придаде, така да сe каже, интерес. Ако знам, че на 3 км оттук има странноприемница, в която разполагам с куверт, само че аз няма да отида там, това не ми носи никаква надежда.

Ако знам, че вероятно ще си легна тази вечер, това също не е израз на някакво истинско щастие. Правил съм го стотици пъти вече, хиляди пъти. Ала това, което никога не е било – нали? – е същностно съдържание на онова, което няма да настъпи.

Тук има удържане на мястото, защото ние сме в надеждата, в неудовлетвореността, защото е необходима социална дейност, човешка и производителна дейност, за да се стигне наистина чак до края, в отрудената, твърде отрудена laboratorium mundi – лаборатория на света, съдържаща всичко, което е получило облик, с моделите, разбрани в съвсем друг смисъл, различен от този на позитивизма.

Образи-опити, модели, които са по-скоро начинания, за да се намери правият път, доколкото ние сме едновременно пътешественикът, компасът и страната. А страната присъства само под формите на навигация - та и пътуването. Образът на homo viator, на който вие се позовавате, e доста подходящ тук. Пътешествието. Ала едно пътешествие с фиксирана цел не е истинско пътешествие.

Габриел Марсел: Тук сте напълно прав.

Ернст Блох: Това е проблем на хронологията. Ако кажем: след пет часа пристигам, това не е пътешествие.

Габриел Марсел: Няма пътешествие, ала има опит за неговото начало. Образът е валиден, включително и заради несигурността, породена от всеки такъв опит.

Източник: списание „Християнство и култура” – http://www.hkultura.com;

Снимка: de.wikipedia.org;