Ерик Фьогелин: „Революцията на духа” и „отворената душа”

Ерик Фьогелин - личност и идеи

Ерик Фьогелин (1901-1985) е немско-американски политолог и философ. След кончината му през 1985 г. американският философ Робърт Низбет го обяви за „истински титан на 20-и век във философията и историята”.

Ерик Фьогелин е роден в Кьолн през 1901 г. като Ерих Херман Вилхелм Фьогелин, от деветгодишна възраст живее във Виена. Баща му е немец, майка му е виенчанка. И двамата принадлежат към протестантската църква. След Първата световна война Фьогелин следва теория и философия на правото и политически и социални науки във Виенския университет. Той получава докторска степен във Виенския университет и от 1928 г. преподава социални науки и обща теория на държавата.

През 1929 г. става приват-доцент, а през 1936 г. извънреден професор. Общува с писателите Робърт Музил, Елиас Канети и Карл Краус, с Роберт Музил и Херман Брох той се познава много добре. След т.нар. аншлус на Австрия към Германския райх през 1938 г. Фьогелин емигрира през Швейцария в САЩ и през 1944 г. става американски гражданин.

Ерик Фьогелин преподава в няколко американски университета. През 1958 г. е поканен като професор в катедрата на Макс Вебер в Лудвиг Максимилиан университет в Мюнхен, която е бил незаета от смъртта на Вебер през 1920 г. След като се пенсионира през 1969 г., Фьогелин се завръща в Съединените щати. Главните му творби са „Политическите религии”, „Новата наука на политиката”, както и многотомната „Ред и история”. Своеобразното в академичната му кариера е следното: през 1924 г. Фьогелин получава Рокфелерова стипендия - като първи австрийски докторант.

Две години пребиваване в САЩ (Колумбийския университет, Харвард и университета в Уисконсин) и една година в Париж (Сорбоната) трябва да са разширили хоризонта му дотолкова, че никога повече да не се чувства добре в академичния живот на немските университети. Теоретичният му интерес се насочва към обоснованото в духовно-историческа насока правно учение за държавата.

На 12 март 1938 г. Ерик Фьогелин е уволнен от Виенския университет, Гестапо иска да отнеме паспорта му. Той бяга с влак в Швейцария. „Не аз съм емигрирал от републиката на духа, а тези, които са останали тук и са наказали себе си.” Той реагира гневливо на предположенията за мотивите на емигрирането си.

През 60-те години той среща съпрузите Блох в Залцбург. По този повод г-жа Блох пита предпазливо г-жа Фьогелин: „Как се стигна дотам, да емигрирате в Америка, като не сте комунисти или евреи?” Защо той не е можел да остане в Австрия? Изводът на Фьогелин: „Фактът, че някой може да има антинационалсоциалистическа нагласа, без обаче да заема противоположна идеологическа позиция или без да е евреин, е немислимо за повечето университетски хора.” С „революцията на духа” в смисъла на Ерик Фьогелин студентите по онова време можеха да наченат малко.

Мнозина смятаха ренесанса на марксизма за такава революция, а Фьогелин, който вече беше станал омразен сред национал-консерваторите и левите либерaли, дразнеше „новите леви”, показвайки Карл Маркс като „интелектуален измамник”. Тe никога не му простиха това. Когато през 1969 г., след 10 години като професор по политология в Мюнхенския университет, Фьогелин реши да продължи изследователските си търсения в Станфорд, Калифорния, в деня на отпътуването му във вечерния вестник се появи едно интервю: „Сред останалите глупаци на традицията и апокалиптичните глупаци на революцията в Германия е трудно да се работи свободно духом.”

Който говореше по този начин, не можеше да разчита на отсрещна симпатия. Фьогелин окачествяваше бивши нацистки професори, които по онова време все още преподаваха в Мюнхен, като „кафява сган” и това наистина му носеше симпатии сред студентите - но и нищо повече.

Една бележка в неговите автобиографични размишления внушава извода, че Фьогелин възприема себе си „отвъд” всякакви светогледни фронтове: „Имам папка с документи, в които съм окачествен като комунист, фашист, националсоциалист, стар либерал, неолиберал, като католик, протестант, платоник,  неоавгустинец, томист и, естествено, като хегелианец ...

Този списък е от определено значение за мен, доколкото различните характеристики разкриват bête noire (предмета на ненавистта, страшилището) на съответните критици ... Такива критици могат да бъдат обект на научно изследване, но не могат да бъдат противници в една дискусия.”



Фьогелин подхваща важна тема, която е изложил в последната си книга, публикувана преди емиграцията му. Това е една малка студия със заглавието „Политическите религии”, която е публикувана през април 1938 г.

Тема на изследването са фашистките движения, особено националсоциализмът, но разбира се, както формулира авторът, не като морално и политическо явление, а като религиозен феномен. Тезата е следната: същността на идеологическите масови движения може да бъде разбрана адекватно преди всичко, когато се разглеждат техните религиозни корени.

Затова изследването разглежда по-малко самите фашистки движения, отколкото хранителната среда, в която те бяха съумели да процъфтяват. Но такава хранителна среда се беше образувала чрез „отделянето на един станал вече само светски дух от корените му в религиозността”.

Процес, който започва през Високото Средновековие, продължава развитието си с разпадането на западната Еклесия в отделни държавни частични общности и накрая довел до обоготворяването на вътрешно-светските същности чрез разлагането на християнската субстанция в процеса на една задълбочаваща се секуларизация - нацията, расата, класата, за да  назовем някои от най-важните.

Сега те стават основни изходни точки на една нова вътрешно-светска религиозност: обоготворените колективи, които дават на отделния човек опора, смисъл и ориентация, обещават избавление чрез разтваряне в един надличностен realissimum (Бог). Обожествяваният Левиатан на Томас Хобс беше първият голям символ на този процес.

Ерик Фьогелин пише: „Ужасяващо е отново и отново да чуваме, че националсоциализмът бил завръщане във варварството, в тъмното Средновековие, без говорителите да подозират, че секуларизацията на живота, която хуманистичната идея носеше със себе си, е именно хранителната среда, в която антихристиянските религиозни движения като националсоциализмът можеха да израснат.

Религиозният въпрос за тези секуларизирани духове е табу и да го повдигаш сериозно и радикално, им изглежда съмнително - може би също като варварство и завръщане в тъмното Средновековие”. В ретроспокция, критиката на Фьогелин се разгръщаше в три направления: ако отначало тя беше насочена срещу фашистките движения, чиято дейност той беше изпитал на собствен гръб, то след техния залез тя се концентрира върху комунистическите движения, за да се премести в крайна сметка върху най-различните варианти на едно стеснено позитивистично научно разбиране. Карл Попър, един друг емигрант от Виена, беше написал в началото на 40-те години на миналия век „Отвореното общество и неговите врагове”.

Неговият повод също е навлизането на германските войски в Австрия. „Отвореното общество” – понятие, което Попър беше заимствал от Анри Бергсон - беше отговорът на тоталитарната заплаха. Отговорът на Ерик Фьогелин се оказа по-радикален и той намери израз в едно понятие, при чието създаване Бергсон също беше кръстник: „отворената (откритата) душа”, т.е. отвореността (откритостта) на хората към опита и преживяванията на трансцендентното битие и готовността им да формират личността си чрез тези преживявания и опит.

Само общества, които гарантират тази отвореност (откритост) на душата, според убеждението на Фьогелин, ще могат да изпълнят задълженията си към хората и само те също така ще могат да са в състояние да защитават успешно собствената си отвореност срещу вражди и нападки. Възстановяването на отвореността (откритостта) на душата изисква не само осветляването на онези духовни и политически процеси, при чието развитие се е стигнало до затварянето на душата, а и духовното съживяване на една замръзнала в метафизика философия и на едно догматично християнство.

Преди всичко, обаче, е необходима чувствителност за живота на духа и това изисква отново освобождаването на затрупаните или скрити източници, в които бяха описани и разяснени тези преживявания и опит: литературните свидетелства на даоизма, конфуцианството и будизма, ислямската и християнска мистика, предсократическата и класическата философия, както и произведенията на световната литература.

„Който днес, например, в Германия, би искал да се запознае с големите проблеми на систематичното мислене”, казва Фьогелин, „ще направи по-добре, ако се занимава с романисти като Робърт Музил, Херман Брох, Томас Ман, Хаймито фон Додерер или драматурзи като Фриш и Дюренмат, отколкото да чете професионална литература за политика.”

Източник: zeit.de; автори: Стефан Сатлър; Петер Опиц;

Съставителство и превод : Господин Тонев;

Снимки: theimaginativeconservative.org; voegelin-principles.eu;