Еманюел Муние: Християнско послание, история и цивилизация

Еманюел Муние: „Християнската вяра и цивилизацията”

Еманюел Муние (1905–1950) е френски философ и християнски персоналист, основател на сп. Еспри, създадено през 1932 г. като теоретичен орган на френския персонализъм. Според Муние персонализмът е философско, морално и социално учение, което признава абсолютната ценност на човешката личност. Муние прави категорична разлика между личност и индивид.

Ако индивидът е изолиран човешки „Аз”, потънал в своя вътрешен свят, личността е най-висшата духовна същност, единствено съобщима в света. За разлика от индивида личността се стреми към благото на цялото общество. Личността е активна, насочена в служба на човечеството, но и открита за духовно усъвършенстване, открита към трансцендентното.

Публикуваме откъси от лекцията на Еманюел Муние „Християнската вяра и цивилизацията” – една лекция, изнесена в Сорбоната на 10 май 1949 г., с източник списание „Християнство и култура” в превод на Тони Николов:

... Християнството трябва ли да проникне в цивилизациите, като ги основе наново и ги превърне в християнски цивилизации? Има ли връзка това с цивилизационния процес, с неговия дълбинен живот? Тези въпроси първите християни сигурно са си задавали. Християни и граждани, християни и хуманисти, християни и робовладелци са били подтиквани към това от двойната принадлежност, в която ги е хвърляло обръщането към вярата.

Нека поставим първия проблем: животът на вярата, въплътен на различни нива в Църквата и в християнския свят, имал ли е значимо влияние върху съдбата на нашата цивилизация и от какво естество?

... Днес обаче се формира мощно течение, което поддържа радикалното безразличие на вярата спрямо нещата от света. То възникна първо в протестантска среда, като реакция срещу религията, редуцирана до границите на разума и щастието, към които се приспособява религиозният либерализъм. Парадоксът на вярата за Киркегор е този на абсолютната изолираност, толкова абсолютна, че наподобява върховен егоизъм.

Вярата по никакъв начин не се побира в рамките на онова, което е общо  – понятията, институциите, нравите. Служителят на вярата не би могъл да бъде напълно понятен за никого, той не би могъл абсолютно да подпомогне дори друг служител на вярата. А ако сме безпомощни да съобщим вярата дори на лице в сферата на вярата, то колко по-безпомощни би следвало да сме в съобщаването на неща в плана на организацията!

... Не бихме могли да сме стъписани от този факт: така наречената материална цивилизация е родена насред християнска земя и следва експанзията на християнството в света.

... Вгледаме ли се отблизо как християнството се е захванало с цивилизацията, в която се е разпространило, ще открием един много особен тип влияние. Опитаме ли се да го опишем като цяло, ето думите, които ни идват на устата: странично, косвено, обиколно.... Каквито и да са закъсненията и обиколните пътища, днес не би могло да се отрече, че това влияние не е било минимално и смътно, напротив, то е живо, макар и съкровено, което се признава дори от тези, които вече не са му подвластни.

... Всъщност това свято безразличие е трудно за удържане в неговата духовна правота. То е постоянно изкушение за „вътрешния” християнин, за да се оттегли той от земните дела, възползвайки се от битките на тези, които се сражават заради това не много почтено поведение.

Така, през светския поглед, позицията му силно наподобява на тези работници, които не поемат риска да стачкуват, защото „не се занимават с политика”, но от година на година се възползват от придобивките, извоювани от онези, които стачкуват, поемат ударите и ги заплащат чрез месеци затвор. Това ли предписва на християнина трансценденцията на неговата вяра? По никакъв начин. Забележете, че Отците не казват: „Отбягвайте земните дела, те са незначителни”, а напротив: „Тъкмо защото са незначителни, не се отдръпвайте от тях, приемете ги такива, каквито са”.

След което добавят: „И за разлика от това, което правят другите, наситете ги с християнски дух”, като по този начин тласкат християнина не към ненамеса в тях, а го извеждат на един път, непрестанно изпълнен с изпитания и допълнителни дейности. По този начин християнинът се оказва потопен в света, при това в сблъсък тяло в тяло, в който той трудно намира тайни пътища, съответни на своето вдъхновение.

... В отказ да преобърне света, към който се е насочила, християнската идея се промъква в него по обиколни пътища... Един човек, когото отначало всички сочат с пръст, освобождава робите си без много шум: отначало ги задържа у дома си, изисква подчинение. Ала от машини те са се превърнали в хора: към тях се отнасят с доброта, могат да се женят по своя воля. Скоро друг последва примера му, сетне стават пет, десет, сто. Една паметна институция, която е изглеждала вечна, се пропуква, както повърхността на камъка след невероятен студ.

... Без да е очевидно в практическите си указания, християнското послание най-често е несвоевременно. То е толкова изпреварващо, че едва в един доста дълъг и по-сетнешен период се разкриват неговите последствия: така формалното отрицание на различията между класите, държавите, расите и нациите частично проявява своите ефекти. Апостолите, под прякото въздействие на евангелското послание, разгръщат концепция за историята, която би трябвало да блокира в протежение на векове изменчивия облик на цивилизацията, силно повлияна от античния начин на мислене.



... Винаги актуално в своята същност, християнството никога не е съответствало на духа на своето време. То несъмнено би било такова, ако се съобразяваше с фактическото състояние на цивилизацията. Ала самият факт, че то никога не е в час, ни кара да предположим, че неговият часовник не показва същото време, което и нашият.

... Историческото християнство на драго сърце изразява този парадокс на действие. То освещава брака, благославя семейството и проповядва плодовитост. Тогава би следвало да се очаква, че неговите служители трябва да дадат пример. Вместо това (говоря за католицизма), християнството налага целомъдрие и възпява с химни девствеността.

Здравият смисъл помръква. Ала един по-дълбок от него смисъл усеща, че бракът и семейството напускат животинското състояние единствено в духовна дисциплина над плътта. Така, противно на всяка логика, възниква християнският целибат, който в протежение на историята и в някакво тайнствено общение поддържа пламъка на християнското семейство.

Друго парадоксално посредничество: на хората, оттеглили се от света, монасите, които през Средновековието се превръщат в един европейски многолюден и продуктивен свят; това са съзерцатели, извършили огромен труд по разработването и оборудването на нашата западна цивилизация.

... Но ако страстта за Царството Божие е доминираща страст за християнина, не рискува ли тя да го отклони от организирането на земята? ... Дали развитието на цивилизацията помага, или е пречка, дали то е ненужно, или е необходимо за живота на вярата? Бихме могли дори да слезем още едно ниво надолу и да се запитаме: дали една уредена и щастлива цивилизация е християнска цивилизация?

... Всеки път, когато светът разкрие духовната си бедност, гледката на някои големи и малки страни, където царува изобилие и относителен мир, би следвало да е за нас особено поучителна. Днес ние, дори в нашата духовна проблематика, се сблъскваме с трудностите на нищетата и съперничеството. И бихме могли да си представим пред какви проблеми ще ни изправят утре охолството и мирът.

... Социалните енциклики, след учението на докторите на Църквата, непрестанно припомнят, че на най-голям брой хора следва да се гарантира един минимум от физическо развитие, здраве, сигурност и материално благополучие, необходими за осъществяването на християнския живот. Кроманьонецът не би могъл да приеме християнското послание: ето защо Христос е дошъл едва 200 000–300000 години след сътворението на човека. Истинският пролетарий трудно би могъл да не види, че духовният живот се проектира на фона на културни привилегии, до които той няма достъп.

... Ала не става въпрос само за минимални условия. Може да се спори върху границите на жизнения минимум, но влиянието на цивилизационните структури върху структурите на духовния живот отива далеч отвъд тях. Винаги се говори за духовното, все едно че материалният свят не налага своето присъствие в историята, а Църквата е радикално откъсната от света и времето. Напълно различна е нашата участ: „Сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем” (1 Иоан. 3:2).

... Както основателно изтъква отец Монтюклар: „в историята има нещо повече от история” - едно невидимо господство на въплътеното Слово, може би скрита легалност, която е един вид естествено откровение. Изглежда дори, че профанната история има по-малко претенции към християнството, колкото то към нея, защото, подобно на Христа, то е склонно да понесе насилие, но не и да го упражнява. Ето защо следва да съхраним дискретността на Този, на когото подражаваме, и по своя си начин да я наложим на институциите в този свят.

И обратното, следва плътно да се придържаме в този тесен път, към тясната обвързаност, която тръгва от факта на цивилизацията към участта на духовното, където обаче може да се блокира и дори още по-лошо – да се отчужди свидетелството на вярата във всякакви видове неверни отчуждения.

... Историята и цивилизациите в тази перспектива не ни изглеждат вече като реалност, чужда на царството Божие. Да ги отрежем една от друга, би означавало да прехвърлим Царството в най-лошата ирационалност и да се отречем от вътрешното единство на християнската визия. Някои християни, в невъзможност да усвоят историята, са склонни да придадат катастрофична същност и се наслаждават на това.

Което е все едно да сметнат като недостоен за трансцендентността на Христа факта, че той е имал тяло, само по себе си и здраво и приятно на вид, приемайки, че то е могло да бъде единствено с увредени членове. Историята и цивилизациите са нещо като колективно свещенодействие на Царството Божие, което означава, че в нашата участ те се явяват необходими посредници. Което обяснява защо понякога те играят ролята на заместители, по същия начин както безквасният хляб замества живия Бог, или по-точно става живия Бог, приет в неговото мълчание и смиреност.

Единствено на нивото на тази сакраментална реалност цивилизации като нашата постигат своята пълнота. Може би ние, хората от Запада, закърмени от цивилизацията на словото, сме твърде чувствителни към словото, което се формулира, към словото, което се изобразява или представя. Verbum Dei, но също gesta Dei и Corpus Dei (лат. Словото Божие, деянията Божии и Тялото Божие).

Цивилизациите, които не биват осветени, са нещо като недоопечено тесто; ала дори тогава някаква почтителна боязън ни пречи да ги приемем твърде лековато, защото те притежават необходимата форма, за да бъдат осветени.

Откъси от: „Християнската вяра и цивилизацията” - лекция, изнесена в Сорбоната на 10 май 1949 г.; списание „Християнство и култура”: hkultura.com;  

Превод от френски: Тони Николов;

Снимки: vebidoo.de; emmanuel-mounier.org;