Едуард Шеварднадзе: Сторихме добро, като сложихме край на Студената война

Интервю с бившия външен министър на СССР Едуард Шеварднадзе

Едуард Шеварднадзе (роден през 1928 г.) е грузински и съветски политик, министър на външните работи на СССР от 1985 до 1990 година. Той е бивш шеф на грузинското КГБ по времето на Брежнев, от 1995 до 2003 г. е президент на Грузия. Публикуваме размислите на Едуард Шеварднадзе, отнасящи се до ролята му като съветски министър на външните работи за падането на Берлинската стена. Внимателният читател няма да пропусне забележката на Шеварднадзе за предложения през 1990 г. политически модел на трансформация - модел на разделянето на комунистическата партия на различни части, от които да бъде създадена многопартийната система в Източна Европа. Интервю на Шеварднадзе пред австрийското списание „Профил”.

Въпрос: Благодарение на Вас Стената в Берлин падна без съветска интервенция и проливане на кръв. Тогава бяхте ли изненадан от мощта на събитията?

Едуард Шеварднадзе: Не, не бях изненадан, когато Берлинската стена падна. Като външен министър на Съветския съюз бях изключително добре информиран, знаех какво се случва в Германия. За пет години бях посетил 68 страни. Знам, хората обичат да казват: „Джеймс Бейкър и Едуард Шеварднадзе събориха стената.” Истината е, че това го извърши немският народ. Горбачов и аз наблюдавахме от Москва много точно какво се случва. След това отлетяхме за Германия, за да възпрепятстваме интервенция на съветските войски. Все пак тогава в Германия имаше 500 000 руски войници.

Сталин ги беше разположил там в края на четиридесетте години, тъй като Съветският съюз още нямаше атомни оръжия, а Америка вече притежаваше такива. Сталин пазеше сигурността на Съветския съюз с войници, в случай че Америка използва ядрени оръжия срещу нас. Войските бяха готови да потеглят в поход през Европа и да стигнат Атлантическия океан. Ако тези 500 000 руски войници се бяха намесили при падането на Берлинската стена, щеше да избухне Третата световна война. Положението беше толкова деликатно, че ние двамата трябваше да отпътуваме за Германия. Само аз нямаше да бъда достатъчен. Горбачов беше върховният главнокомандващ на армията, в това отношение можете да благодарите на Горбачов и на мен, че осуетихме проливането на кръв.

Опасността действително ли беше толкова голяма?

В някои полкове имаше горещи глави. Ние имахме детайлна информация за всеки отделен полк. Говорихме с отделни хора. Никой не беше арестуван. Но разяснихме лично, че танковете не трябва да излизат.

В продължение на дълги години Вие бяхте част от съветската политическа система. Откога знаехте, че ще разрушите тази система?

През 1985 година, когато станах външен министър, на мен ми беше съвършено ясно, че Съветският съюз ще рухне. Наистина мислех, че нещата ще продължат още 12-13 години, но те станаха много по-бързо.

Беше ли ясно и на Михаил Горбачов, че с перестройката (преустройството) стартирате разпадането на Съветския съюз?

Трябва да добавя, че бях категорично срещу назначаването ми за съветски външен министър. Най-сетне външната политика е наука. А аз бях провинциален политик, ръководех една република в периферията. Преди мен Андрей Громико беше на тази длъжност 22 години.

Може би това продължи малко по-дълго.

Без съмнение. Затова Горбачов привлече човек като мен. Той си казваше: важно е да дойде някой, който разбира необходимостта от перестройката. Политбюро ме назначи, не можех да възроптая срещу това. Тогава единството на Партията беше над всичко. Естествено, от голямо значение беше и приятелството между мен и Горбачов. Нашите семейства също бяха много близки. В общи линии, наистина би могло да се каже, че свърших добра работа като външен министър на Съветския съюз, или?

За това съществува консенсус най-малкото на Запад. Какво беше по-важно за Вас по времето на перестройката: националният аспект – свобода за Вашата родина Грузия – или човешките права – свобода за съветските граждани?

Едното не може да бъде отделено от другото. Надявах се, че демократизацията в Москва ще промени ситуацията в периферията. Приемам, ще се съгласите с мен, че етническите малцинства често са по-чувствителни от представителите на мнозинството, когато става дума за човешки права. Разбира се, има и обратни примери. Помислете за моя сънародник Сталин!

Разруши ли се Вашето приятелство и политическо партньорство с Горбачов и като следствие от този въпрос? Като руснак може би той се е интересувал по-малко от самоопределението на републиките, отколкото Вие като грузинец?

Това сигурно е така. Моите интереси бяха различни от неговите. Но е дълга история, защо нашето партньорство се разруши. Ще Ви спестя детайлите. По едно определено време бях по-добре информиран от него. Знаех, че има планове за държавен преврат срещу него. Той не ми вярваше. Два месеца след последния ни разговор, когато вече се бях оттеглил, се стигна действително до бунт. Слава богу, през август 1991 г. Борис Елцин вече беше президент на Руската федерация и подписа закон, с който поставяше всички въоръжени сили под свой контрол. Вицепрезидентът Генадий Янаев оглавяваше бунта. Той искаше да задържи Горбачов формално като президент и да заграби властта за себе си. След това искаше да накаже всички хора на перестройката. Моето име беше на второ място в черния списък.

Защо преходът към демокрация в Полша или в балтийските републики успя, а в Грузия и Русия не?

Източноевропейските държави имат повече демократичен опит от нас. След поражението на фашистите във Втората световна война тези държави станаха наистина членове на Варшавския договор. Но те имаха повече свобода на действие в своето обществено развитие. Повярвайте ми, по времето ми като съветски политик изследвах педантично тези различия при най-различните ми посещения.

Когато през 1992 г. поехте Грузия, страната беше в катастрофално положение. Защо не успяхте да превърнете Вашата страна в една процъфтяваща демокрация?

Мисля, че трябва да правим разлика между „процъфтяваща” и „демократична”. Грузия е все още една бедна страна. Но тя беше демократична още при моето ръководство. Напълно сте прав, през 1992 г. в Грузия цареше пълен хаос, страната беше практически разорена. Нямаше парлемент, нямаше конституция. Без конституция обаче не могат да бъдат проведени реформи. Промених това. Нужни бяха три години. Но през 1995 г. имахме нова конституция. Когато през 1992 г. се върнах , Грузия беше в изолация. Освен Украйна, Молдова и Румъния никой не ни беше признал. Съединените щати, Русия, Европа – всички изчакваха. Когато дойдох, това се промени мълниеносно.

Тогава сигурно бяхте най-добрият кандидат за ръководството на Грузия. Като един от архитектите на перестройката се ползвахте с доверието на света.

Вярно е, в международно отношение се ползвах с доверие. Но най-важното не бяха само моите лични контакти, а куражът и волята за радикални промени.

Въпреки това Вашето президентство беше неуспешно. Накрая народът се обърна срещу Вас, изгони Ви от длъжността през задния вход, тъй като не успяхте да се справите с корупцията.

Вярно е, не успяхме да спрем корупцията. Но това не може да стане, когато си с празни ръце. Грузия е бедна страна, държавата не можеше да предложи много. Най-напред трябваше да създадем правната рамка, за да можем чрез правовата държава да действаме срещу корупцията. Извършихме това, но нямахме достатъчно време.

Значи вече мислите, че „революцията на розите” през 2003 г. е народно въстание, а не държавен преврат, извършен от Саакашвили срещу Вас?

Хората се обърнаха срещу мен, ясно и недвусмислено. Беше народно въстание. Но това не означава, че зад народа е нямало други интереси. Един от тези, които финансираха размириците, беше Джордж Сорос. Не знам защо беше против мен. Първоначално той не беше на такава позиция. Определени хора в Русия също бяха заинтересовани да се отърват от мен. Разбира се, не и Путин.

Президентът Путин, един мъж на делото. Човек, който държи на думата си.

Да, но за да има успех, той има нужда от противоположна позиция.

След войната за Южна Осетия вярвате ли все още на Путин? Освен това практически Путин премахна демокрацията в Русия?

Тук не съм на Вашето мнение. Наистина, не съм защитник на Русия, но нима развитието на Русия е толкова трагично?

Практически отново съществува еднопартийна система в парламента с голямо мнозинство от две трети на зависимата от Кремъл партия „Единна Русия”. Масовите медии са под контрола на Кремъл. Съдът е политизиран – това е дело на Путин.

Все пак има парламент с две камари.

С мнозинството две трети „единната” партия приема всичко, което властниците искат.

Комунистите са в опозиция.

Това не е много успокоително. Вие самият посъветвахте Михаил Горбачов през 1990 г. да раздели комунистическата партия на много части, за да се създаде възможност за изграждането на многопартийна система. Горбачов не Ви послуша. 20 години след началото на парламентарната система в Русия отново управлява една партия. Не се ли прахосва политическото Ви наследство в Русия?

Съгласен съм с Вас, тогава ние искахме многопартийна система, бяхме толкова гладни за демокрация. Естествено, фактът, че днес се случва обратното, ме натъжава. Но и Русия дълго време няма да може да се съпротивлява на едно демократично развитие.

Господин Шеварднадзе, коя е позицията в целия Ви политически живот, за чието осъществяване допринесохте най-много и която Ви вълнуваше най-силно?

Това сигурно е времето, през което бях съветски външен министър. Допринесох за подобряване на отношенията със Съединените щати. Тогава заедно унищожихме огромни количества атомни оръжия, премахнахме половината арсенал на конвенционалните въоръжени сили. Извърших добро, когато заедно с други хора сложихме край на Студената война.

Превод: Господин Тонев; със съкращения от списание „Профил”;

Снимки: commons.wikimedia.org; defense.gov;