Дитрих фон Хилдебранд: Моралните ценности винаги са персонални ценности

Дитрих фон Хилдебранд за философията на ценностите
 

„Нравствените ценности са най-висшите сред всички естествени ценности. По-висши  от гениалността, разумността, oт процъфтяващия живот, от красотата на природата и изкуството; по-висши от подредеността и силата на една държава са добротата, чистотата, истинността, силата и смирението на човека”. Това са думи на Дитрих фон Хилдебранд, един от най-видните представители на философията на ценностите. Той е персоналист, чиято философия се корени в убеждението за безусловната ценност на човешката личност.

Роденият във Флоренция Дитрих фон Хилдебранд (1889-1977) следва философия в Мюнхен и Гьотинген, получава докторска степен при Едмунд Хусерл. От 1918 до 1933 г. преподава като професор по философия в Лудвиг Максимилиан университет в Мюнхен.

Убедеността на Хилдебранд в безусловната ценност на личността спрямо всеки колектив се изразява ясно в неговия ранен поглед върху истинския характер на националсоциализма: „Престъпленията на националсоциалистите обиждат Бога, независимо от това дали жертвата е евреин, комунист, социалист или епископ”.

Критиката му в Хитлерова Германия не остава без последствия - Дитрих фон Хилдебранд трябва да бяга от нацисткото преследване през 1938 г. най-напред в Австрия, след това в Швейцария, по-късно във Франция, Португалия и Бразилия и накрая той намира родината си в Ню Йорк, където преподава до пенсионирането си през 1960 година.

На 22-годишна възраст, през 1911 г., когато Дитрих пише докторската си работа, той изживява нещо, което сигурно е формирало светогледа му като личност. Дитрих стоял пред магазин за хранителни стоки, в който годеницата му Гретхен Денк пазарувала. Той разглеждал стоките във витрината, когато мълниеносно осъзнал, как тяхната притегателна сила се различава от притегателната сила на моралните ценности: докато изложените стоки са значими, само защото някой се отзовава на тяхната привлекателност, ценностите са значими в същината си. Значимостта им се дължи на тяхната същност.

Често цитираната сентенция „любовта е сляпа” не е вярна! Който е изпълнен със задушевна любов към истината и красотата, ще развие все по-голяма чувствителност, когато те са в опасност да бъдат изтласкани от себичност и солипсизъм. Това се потвърждава от живота и мисленето на философа-персоналист Дитрих фон Хилдебранд, когото Йозеф Ратцингер нарежда „сред големите мислители на 20-и век”.



Фон Хилдебранд характеризира себе си като патриот, който питае основателна любов към отечеството, но който отхвърля национализма като израз на надуто его. За него национализмът и комунизмът са като братя близнаци: „Тях ги свързваше същата материалистична и атеистична идеология, същият ужасяващ тоталитаризъм, същото презрително неуважение към достойнството и ценността на отделната личност и същата омраза към църквата”. Според Хилдебранд „расизмът и християнството са абсолютно несъвместими, като огънят и водата”.

Публикуваме размишления върху моралните ценности и философията на Дитрих фон Хилдебранд на Ани Фостър, представени в американски студентски блог:

Всяка неделя един просяк на име Фредерик седи на пейка в края на главната улица, встрани от трите най-посещавани църкви в града. Той седи там, за да изчака края на богослужението и посетителите на църквата, които излизат от страничните входове. Фредерик изважда старата си счупена цигулка от калъфа и започва да свири единствената мелодия, която знае да свири. Всяка седмица същите двама души остават за кратко време да послушат, преди да хвърлят останалите им дребни пари в неговата кутия и да отминат.

Само няколко души, които не са от района, обръщат изобщо внимание на неговото присъствие. За тези, които минават всеки ден покрай него, Фредерик вече не се различава като човек от пейката, на която седи. Той се е превърнал в гол орнамент на уличния ъгъл. Може би това обезчовечаване и обективиране на един беден скитник е причината, поради която никой не обърна внимание на Фредерик в неделята, в която той получи сърдечен удар и щеше да почине.

Двама приятели, които бяха нови в района, тъкмо излязоха от църквата, когато единият от тях видя Фредерик да лежи на пейката, гърчейки се. Мъжът, който забеляза Фредерик, се обърна към приятеля си и му каза: „Видя ли човека на пейката? Мисля, че ще получи инфаркт или нещо подобно. Ела, трябва да му помогнем!”

Неговият приятел отговори: „Човече, не знам. Може би няма нищо. Освен това съм гладен. Трябва бързо да отидем в ресторанта, за да намерим свободна маса”. И така, той се обърна и тръгна към ресторанта от другата страна на улицата. За един миг мъжът погледна втренчено гърба на приятеля си. После се затича към Фредерик, който все още лежеше на пейката.

Мъжът вдигна тежкото тяло на Фредерик и повика такси, за да го отведе в болницата. Когато пристигнаха там, му казаха, че Фредерик е щял да почине същия ден на пейката.
Членовете на общността бързали да закусят със семействата си – твърде заети, за да забележат съществуването на Фредерик, камо ли да забележат, че лежи полумъртъв на пейката.

Тази фиктивна история показва една твърде реална и добре позната морална ситуация. Добрият самарянин, който остава да помогне на просяка, взима морално доброто решение, докато неговият приятел е избрал морално лошото. Въпреки това ние трябва да гледаме на моралността не само на базата на добрите или лоши действия, но и да вземем под внимание важността на вътрешния отговор на моралните ценности.



Значимо, благородно и важно е, да изразяваме истинска скромност, великодушие, безкористна любов и истинска прошка спрямо онова, което с право заслужава тези отговори. Като отдаваме на ценностите дължимото благоговение, можем да продължим с формирането на личност, която излъчва добродетел и нравственост.

Мъжът в нашата история, който реши да отиде на закуска, а не да помогне на просяка, се е интересувал само от това, което за него е имало субективно удовлетворяваща ценност, което му е било приятно. Той е нямал интерес към ценността, която е присъща на човешкия живот. Мъжът, който се държеше морално, е проумял, че животът на просяка е ценен сам по себе си.

В творбата си „Изкуството да живееш” (1965 г.) Дитрих фон Хилдебранд разяснява моралното задължение на тази ситуация: „Дали да се помогне или не на човек, който е в нужда, не зависи от собственото самоволно благоволение; затова човек се провинява, ако игнорира тази обективна ценност”. Положителните морални ценности изискват нашето одобрение, отрицателни ценности - нашето отхвърляне („Изкуството да живееш”).

Да се разберат моралните ценности е важно за осъществяването на човека, за неговото формиране в морално непокътната личност, която стига до познание на ценностите и им се отзовава добродетелно. Хилдебранд обобщава това по следния начин: „Способността да се разбират ценностите, да се одобряват и да се отговаря на тях, е основата за осъществяване на моралните ценности на човека”.

Моралните ценности са най-висшите сред всички естествени ценности. Моралните ценности винаги са персонални ценности, които могат да бъдат осъществявани само от човека. Материални неща като едно куче или дървото не могат да бъдат нито добри, нито лоши, нито притежават морална доброта.

Само човекът има свободата да бъде отговорен за своите действия. Само човекът може да бъде отговорен за любовта си, за омразата си, за радостта и скръбта си и да бъде морално добър или лош ((„Изкуството да живееш”).

От голяма важност за човека е да се концентрира върху света на положителните ценности и да отхвърли отрицателните морални ценности. Това искане се подкрепя от големи умове като Платон или Сократ, които сами споделяха убеждението, че е по-добре да понесеш несправедливост, отколкото да я извършиш („Изкуството да живееш”).

Моралните ценности стоят по-високо от всякакъв вид културно постижение, от личност или интелектуални качества. По-добре е да бъдеш смирен, отколкото очарователен, по-добре да бъдеш честен, отколкото да спечелиш златен медал и по-добре да бъдеш любвеобилен, отколкото да притежаваш най-добрата оценка.  

„Добротата, чистотата, искреността и смирението на човека стоят по-високо от гения, от брилянтността и преливащата жизненост, по-високо от красотата на природата или на изкуството и по-високо от стабилността и могъществото на една държава” („Изкуството да живееш” - Дитрих фон Хилдебранд ).

Източник: kath-info.de;

Снимки: twitter.com; hildebrandproject.org;

Превод: Господин Тонев;