Димитър Талев - анкета с Ганка Стоилова

Откровения на писателя Димитър Талев

Димитър Талев (1898-1966) разговаря в дома си с Ганка Найденова Стоилова, която е литературен изследовател, племенница на Яворов и съпруга на художника Васил Стоилов. Разговорът под формата на анкета е проведен през 1956 година. Публикуваме откъси от размислите и откровенията на писателя Димитър Талев за човека, литературата и живота.

Семейство, майка и баща на Димитър Талев

По майка аз съм стар гражданин, по баща – селянин. Майка ми с целия си душевен строеж, така да се каже, представляваше за мене градът, баща ми – селото. Майка ми беше душевно по-богата от баща ми и решително по-силен характер… Човек със замах, с необикновена сила и храброст, с безкрайна, неутолена жажда за знание, макар и неграмотна. Във всички прекрасни образи на жени и майки, които Талев създава в разказите и романите си, има частица от този образ на собствената майка. „Жената по своята природа е по-благородна. У нея има големи творчески залежи. Тя е създала голяма част от народното творчество. Жената има по-дълбоко чувство за топлота, за онова, което създава хармония в живота.”

Чувство на адмирация към жената

Аз действително имам чувство на адмирация към жената. Ще се върна пак към майка си. Може би тя е създала у мене това отношение. Дружбата ми с жената винаги ме е радвала - не само във връзки, които са се задълбочавали в някакво любовно чувство. Аз съм се отнасял към жената като към приятел. Винаги когато съм чувал хули срещу жена, са ме възмущавали. Засягало се е моето чувство за справедливост. Жената внася топлота, внася сърдечност в живота. Където влиза жена, влиза един чист полъх. Не че не съм срещал жени, които са ме разочаровали. Аз съм виждал в отделни случаи жената в нейната най-низка същност, но винаги съм дирил и у нея човека. Смятам, че мъжът и жената са еднакво необходими един на друг като части от една голяма хармония, и затуй онова, което се нарича любов, е толкова голямо, едва ли не обхващащо целия живот. Затуй то ражда живота. Ния (героинята от „Железният светилник”) е моята мечта, може би една от моите най-хубави мечти. Големите мечти у хората са нещо конкретно. Какво липсва, за да бъде тя конкретна? Липсва, че не си я видял, че не си се докоснал до нея. Това е много важно, но не е всичко - освен това всичко друго в една такава мечта е реалност.

Развитие на личността, България

В известни отношения аз съм се развивал твърде бавно. Причините? – Робският живот у нас, трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, – които просто разсякоха живота на моето поколение тъкмо през годините, когато човек трябваше да се гради. Всичко, което съм получил като знание, е било някак случайно, откъслечно, несистемно. За дълго остана у мене някаква наивност, незрелост. Затова съм имал много разочарования и в личните си отношения с хората, и в политическия живот. Как ли не са ме лъгали и аз не съм разбирал дори там, гдето е трябвало да разбера. Интересни бяха отношенията ми към България от това време. България криеше за мене голяма притегателна сила. Езикът беше единствената връзка с тази светла страна. Разучавал съм до подробности географската й карта.

Хармонията – висш принцип на живота

И сега, като изляза нощем сред природата и наблюдавам този огромен звезден мир над мене, тази велика хармония, аз съм изпадал неведнъж в състояния може би сродни на религиозен екстаз. Същото чувство изпитвам, когато слушам музиката на Бетховен. Хармонията е за мене висш принцип на живота. Стремежът към хармония е любов, градеж, творческо начало. Над него поставям само стремежа към свобода. Склонност към мистицизъм? Напротив, аз съм чужд на всека мистика и метафизика. Дори когато в отделни моменти от живота си съм потъвал в някакви неясни състояния, винаги съм се стремил с всички сили да изляза на светлина. През време на тези мои занимания с огромния непознат свят на вселената аз никога не съм се откъсвал от реалния свят, в който живеех. Аз дирех да си изясня нещата, а не да потъна в тях, за да се изгубя.

 „Война и мир” на Лев Толстой

В казармата прочетох за пръв път „Война и мир”. Порази ме. Много пъти след това съм чел романа и нищо не можа да го надмине. За мене той остава най-голямата творба от своя род. Философът Толстой обаче не ми харесваше. [caption id="attachment_13891" align="alignnone" width="580"] Димитър Талев с майка си. Образът на майката - душевно богата и решително силен характер[/caption] Чел съм няколко пъти „Война и мир” със същата, бих казал, безхитростност на обикновения читател. Дълги години съм се приближавал към произведенията съвсем непосредствено. Едва по-късно като студент в София започнах да се заглеждам в книгата, да видя как е направена, да я преценявам като писател, който сам дири пътя си. Но от „Война и мир” не се разочаровах. Този роман е стоял винаги на масата ми и аз съм могъл всеки момент да го разгърна тъй, където ми попадне, и да се зачета с дълбок интерес. Даже и сега бих се нахвърлил на него със същата жажда.

Достоевски, заблуждение и човеколюбие

Освен с Толстой твърде много съм се занимавал с Достоевски. Имаше дори един период, когато Достоевски като че ли измести у мен Толстой. Въздействието му върху мене беше толкова силно, че аз съм търсил в живота героите му. Постепенно обаче разбрах, че Достоевски ме е въвеждал в заблуждение, че животът в голямата си същност не е животът от романите на Достоевски. Има нещо, което решително не ми харесва у него – той търси изключителното, онова, което може да ни порази, бих казал, сензационното. Достоевски не дири типичното, а събира черни краски и създава нещо като криминалистика на духовния свят на човека. Може би сам Достоевски е живял в такова чернило, може би и болестта да е допринесла за това, но аз отричам начина, по който той гледа на човека. Наистина той е голям художник и по своему човеколюбец. Но пътят до това човеколюбив минава през много чернило, което остава в душата на читателя. Аз искам да разкрия човека и да вдъхна вяра и обич в човека. Колкото и да съм се сблъсквал с низостта, не мога да убия вярата си в човека. Аз твърдо вярвам например, че светлото, доброто е преобладаваща сила в живота. И това не е някаква фикция. Срещал съм хора, които решително са подкрепили вярата ми в човека. От онзи миг, в който тази моя вяра би била убита, аз не бих могъл да напиша нито един ред.

Македония – основната тема на Димитър Талев

Имаше само едно нещо, което беше реалната основа на тези смели мечти – синовната и любов към Македония. За да станеш писател, трябва да си раздвижен от някаква голяма идея, която да те е овладяла неудържимо. Смело мога да кажа, че аз станах писател, защото чувствах необходимост да разкажа нещо за Македония. Не вложи ли писателят в творбата си една голяма идея, една голяма любов, която той носи у себе си, за която е готов да се жертва, неговото произведение няма да носи белега на творческото вдъхновение, няма да може да вълнува читателя. Като майстор Манол от народната песен той трябва да вгради в своята творба най-скъпото на сърцето си. Ако успея да завърша започнатата редица от романи за Македония, в образа на Борис Глаушев ще вложа много нещо от себе си. В него аз ще разгърна целия свой мироглед, всичките си мечти, всичките си блуждения. Той ще бъде мой събрат по идеи, но все пак не мой двойник.

Човекът - тайна и опора

Вече като че ли няма тайна за мене. Аз гледам човека и по една дума, по един жест прониквам дълбоко в неговия характер, познавам на какво е способен и на какво не. Да, това е човекът с неговия свят. Аз познавам човека. Сега не изпитвам никаква нужда да търся опора отвън. Сам за себе си съм една затворена лаборатория, в която мога да намеря всичко. Сега вече от нищо не се страхувам. Ех, това са годините, които носят заедно с опита, със сигурността, за съжаление, и старостта. Присъствал съм при смъртта на наши хора, които вярваха, че просто се преселват от тоя свят в друг. Така ги изпращаха и околните с поздрави към други умрели. Аз не съм религиозен. Но като реалист не мога да не държа сметка за преживяванията, за чувствата, за вярата на онези хора от миналото, които рисувам. Да, този миг на предела между живота и смъртта у моите герои е изпълнен с голямо съдържание. Аз вярвам, че животът почва и свършва тук на земята. Зная, че зад този последен миг почва нищото, по тъкмо този пределен миг отразява много от същността на всеки живот. Източник: sitebulgarizaedno.com; анкетата е публикувана в списание „Литературна мисъл” през 1957 г. (год. I, кн. 1). Снимки: epicenter.bg; slova.bg; vek21press.com;